Ед пристъпва към мен точно толкова неудобно, колкото се чувствам и аз. Скрил дълбоко ръце в джобовете си, лепнал намръщената физиономия на лицето си, той отбелязва мрачно:

— Значи все пак дойде. — Очите ни за момент се срещат, а след това той извръща поглед. — Не бях много сигурен дали ще дойдеш.

— Ами… хммм… — Прочиствам гърлото си. — Просто си казах, нали знаеш…

Опитвам се да говоря смислено, но е почти невъзможно при наличието на Сейди, която се бори за моето внимание.

— Какво по-точно откри? — Сега тя е точно пред мен. Гласът й звучи пискливо и настойчиво. Сякаш внезапно се е събудила и е осъзнала, че аз може би наистина й нося важна новина. — Кажи ми!

— Ще ти кажа! Само изчакай! — Опитвам се да говоря незабележимо с крайчеца на устните си, обаче Ед е прекалено проницателен, за да изпусне нещо.

— Какво ще ми кажеш? — пита и оглежда лицето ми.

— Хммм…

— Кажи ми! — настоява Сейди.

Добре де, ама не мога да се справя с тази ситуация! И Сейди, и Ед стоят пред мен и чакат отговори. Очите ми се стрелкат между единия и другия. Всеки момент Ед ще реши, че аз наистина съм луда, и ще си тръгне.

— Лара? — Ед прави стъпка към мен. — Добре ли си?

— Да. Искам да кажа… искам да… — Поемам си дълбоко дъх. — Искам да ти кажа, че много съжалявам, че тогава си тръгнах толкова бързо от срещата ни! И много съжалявам, че си решил, че те гоня за някаква работа. Защото не е така! Изобщо не е така! И искрено се надявам, че най-сетне ще ми повярваш!

— Престани да говориш с него! — прекъсва ме гневно Сейди, но аз не помръдвам и мускулче.

Тъмните, сериозни очи на Ед са вперени в моите и аз не мога да се откъсна от тях.

— Всъщност аз вече ти вярвам — отговаря той. — И също искам да ти се извиня. Онзи ден преиграх. Не ти дадох никакъв шанс да ми обясниш. И след това съжалих. Дадох си сметка, че с лека ръка съм изхвърлил нещо… много важно… приятелство, което беше…

— Какво? — прошепвам.

— Хубаво — отвръща той. — Мисля, че между нас имаше нещо хубаво. Нали? — И ме поглежда въпросително.

Това е моментът да кимна и да кажа „да“. Но не мога да оставя нещата на този етап. Аз не искам просто хубаво приятелство. Искам си обратно онова чувство! Същото, което се събуди, когато той ме прегърна и ме целуна! Искам си него! Това е истината!

— Искаш да бъда само твоя… приятелка? — насилвам се да изрека думата и най-сетне забелязвам някаква промяна във физиономията му.

— Престани! Говори с мен! — Сейди се завихря около Ед и започва да крещи в ухото му: „Престани да говориш с Лара! Махай се!“. За момент погледът му отново става стъклен и на мен ми е ясно, че той я е чул, обаче не прави нищо по въпроса. Не помръдва. Очите му се присвиват в топла, съвсем искрена усмивка.

— Искаш да знаеш истината ли? Мисля, че ти си моят ангел-пазител!

— Какво? — опитвам се да се засмея аз, но като че ли не се получава много добре.

— Знаеш ли какво е някой да връхлети в живота ти без никакво предупреждение? — пита Ед и поклаща глава, отдаден на спомени. — Когато ти се приземи в офиса ми, през главата ми мина мисълта: „Коя, по дяволите, пък е тази?“. Обаче ти ме разтърси добре. Върна ме към живота в момент, когато се движех по пълна инерция. Ти беше точно онова, от което имах нужда! — Поколебава се, след което добавя: — Ти си точно онова, от което имам нужда! — Гласът му става по-нисък и по-дрезгав. Очите му излъчват нещо, от което буквално ме побиват тръпки.

— Ами, аз също имам нужда от теб — отвръщам сдържано. — Значи сме квит, а?

— Не, нямаш! — усмихва се тъжно той. — Ти си се справяш много добре и сама!

— Окей — кимвам, замълчавам, а после най-внезапно изтърсвам: — Може и да нямам нужда от теб, но със сигурност… те желая!

В продължение на няколко секунди никой от нас не казва нищо. Очите му са приковани в моите. Сърцето ми бие толкова силно, че почти го чувам.

— Махай се, Ед! — изпищява внезапно Сейди в ухото му. — По-късно ще се разбирате!

Виждам как Ед примигва при звука от гласа й и усещам познато грозно предчувствие. Ако Сейди и този път ми обърка нещата, аз ще, ще…

— Тръгвай си! — пищи неуморно тя. — Кажи й, че по-късно ще й се обадиш! Махай се! Върви си у дома!

Идва ми да й се разкрещя: „Престани! Остави го на мира!“. Но съм напълно безсилна. Просто трябва да гледам как очите на Ед проблясват, когато я чува, и когато разбира какво казва тя. Все едно отново наблюдавам картинката с Джош. Тя отново проваля всичко.

— Знаеш ли — обажда се внезапно Ед, сякаш току-що се е сетил за нещо, — понякога човек чува един странен глас в главата си. Нещо като… инстинкт.

— Да, знам — изричам тъжно. — Чуваш глас и той има послание за теб, и ти казва да си вървиш. Разбирам.

— Не, казва ми точно обратното! — отсича Ед, прави крачка към мен и сграбчва раменете ми. — Казва ми никога повече да не те пускам да си отидеш! Казва ми, че ти си най-хубавото нещо в моя живот и този път да гледам да не прецакам всичко!

И преди да съм успяла да си поема дъх, той се привежда към мен и ме целува. Ръцете му ме обгръщат — силни, сигурни, решителни.

Направо не мога да повярвам на случващото се! Той не си тръгва! Той не слуша Сейди! Какъвто и да е гласът, който е в главата му, той не е… нейният!

Накрая той се отдръпва от мен и ми се усмихва. Нежно отмахва кичур, паднал пред очите ми. Аз му се усмихвам в отговор, останала без дъх, едва устоявайки на изкушението да го придърпам към себе си за още една целувка.

— Искаш ли да танцуваме, момиче на двайсетте? — пита той.

Аз искам да танцувам. Искам дори да правя нещо много повече от това. Искам да прекарам с него цялата вечер и цялата нощ!

Поглеждам крадешком към Сейди. Тя се е отдалечила на няколко крачки от нас и изучава обувките си. Раменете й са приведени, ръцете — извити в някакъв сложен момичешки възел. Вдига очи към мен, свива рамене и ми се усмихва, признавайки се за победена.

— Танцувай с него! — подканя ме. — Няма проблеми. Ще почакам.

Чакала е години, десетки години наред, за да научи истината за Стивън. И ето че сега е готова да почака още мъничко, за да ме остави да танцувам с Ед.

Сърцето ми се къса от болка. Ако можех, бих я прегърнала.

— Не — поклащам глава и тихо изричам: — Сега е твой ред. — Обръщам се към Ед, поемам си дълбоко дъх и казвам: — Ед, искам да ти разкажа за моята пралеля! Тя съвсем наскоро се спомина.

— Така ли? О, извинявай, не знаех! — поглежда ме озадачено той. — Искаш ли да поговорим за нея на вечеря?

— Не! Искам да ти разкажа за нея още сега! — Издърпвам го в края на дансинга, максимално далече от оркестъра. — Това наистина е много важно! Казваше се Сейди и през двайсетте е била много влюбена в едно момче на име Стивън. И си е мислела, че той е копеле, което я е използвало, а после е забравило за нея. Обаче той я е обичал! Сигурна съм, че е така! Даже след като са го изпратили във Франция, пак я е обичал!

Думите ми се леят като планински поток — бързо, неумолимо. Гледам директно към Сейди. Трябва да й предам посланието си! Трябва да я накарам да ми повярва!

— Че откъде можеш да знаеш? — вирва гордо брадичка тя, надменна, както винаги. — Какви ги говориш изобщо?

— Знам, защото той й е писал много писма от Франция — говоря уж на Ед, но всъщност отговарям на Сейди. — И защото е оставил образа си в огърлицата! И защото никога повече не е нарисувал портрет, през целия си живот! Хората го умолявали, обаче той казвал: „Вече нарисувах онази, която исках да нарисувам!“. И когато човек види портрета, разбира веднага защо! Защото за какво му е да рисува когото и да било друг след Сейди? — Тук познатата буца в гърлото ми отново се връща. — Тя е била най-красивото нещо на света! Тя е била бляскава! И е носела една огърлица… Когато видиш огърлицата в портрета, всичко ще ти се изясни. Той я е обичал! Въпреки че тя е прекарала целия си живот, без да го знае! Въпреки че е доживяла до сто и пет години, без да получи своя отговор! — Тук изтривам една издайническа сълза от бузата си.

Ед очевидно е онемял. Което надали е изненадващо. В един момент се целуваме. В следващия аз изливам върху него порой от семейна история.

— Къде видя картината? Къде е? — Сейди пристъпва към мен и аз виждам, че тя цялата трепери. — Беше изгубена. Изгоря…

— Ами ти познаваше ли добре пралеля си? — пита едновременно с нея Ед.

— Не я познавах приживе. Но след като тя почина, аз отидох до Арчбъри, където е прекарала детството и младостта си. Оказва се, че той е станал много известен! — Обръщам се към Сейди. — Стивън е прочут художник!

— Прочут ли? — ококорва се Сейди.

— Там има цял музей, посветен на него. Кръстил се е Сесил Малори! Открит е дълго след смъртта си. А портретът е една от най-известните му творби! Спасен е и сега се намира в една галерия и всички се прехласват пред него, и… трябва да го видиш! Непременно трябва да го видиш!

— Сега. — Гласът на Сейди е толкова тих, че едва я чувам. — Моля те, сега!

— Звучи страхотно! — изрича учтиво Ед. — Някой ден наистина ще трябва да го видим! Бихме могли да разгледаме някои галерии, да обядваме…