Не! Не е възможно!

За момент оставам вцепенена. А после, без да позволявам на мозъка си да мисли онова, което се опитва да мисли, без да позволявам на нито едно зрънце надежда да пусне кълнове в мен, аз се обръщам и бавно тръгвам по моста, а после спокойно слизам по стълбите. Незнайно как, но се насилвам да не бързам и да не тичам. Просто се движа неотклонно по посока на музиката, дишаща тежко, стиснала здраво юмруци.

Над подиума е опънат огромен банер, в двата му края висят гроздове сребристи балони, а един тромпетист в блестящо сако се изправя и засвирва соло. Хората са се стълпили до сцената и гледат танцуващите чарлстон, а малко по-нататък е поставен и дансинг за желаещите да опитат — малко по-ниска дървена платформа. Някои от танцуващите там са по дънки, други си мислят, че са в костюми от двайсетте. Всички се възхищават на костюмите и ги сочат един на друг, но за мен те са пълни боклуци. Дори и момичетата на сцената. Облечени са в обикновени имитации — с изкуствени пера, пластмасови перли, съвременни обувки и грим от двайсет и първи век. Изобщо не са автентични. Изобщо не приличат на момичета от двайсетте! Изобщо не приличат на…

Заковавам се на място. Сърцето ми скача в петите. Бях права!

Тя е точно до оркестъра, във вихъра на танца. Облечена е в бледожълта рокля, с бледожълта лента, стегнала тъмната й коса. Повече от всеки друг път прилича на фиданка. Главата й е отметната назад, очите й са затворени и тя изглежда така, сякаш иска да се изолира от целия свят. Хората танцуват през нея, тъпчат краката й и я ръгат непрекъснато, но тя като че ли изобщо не забелязва.

Само един бог знае какво е правила през последните няколко дена!

Докато я гледам, тя изчезва зад две кискащи се момичета с дънкови якета и аз усещам в сърцето си неистова паника.

— Сейди! — крещя и започвам да разбутвам тълпата. — Сейди! Аз съм, Лара!

Зървам я отново. Очите й са широко отворени. Значи ме е чула!

— Сейди! Тук съм! — Започвам да махам енергично с ръце и неколцина от танцуващите се обръщат, за да видят на кого махам.

В този момент тя вече ме забелязва и цялото й тяло застива. Изражението й е неразгадаемо и с всяка следваща крачка към нея тревогата в душата ми нараства. През последните няколко дена промених изцяло гледната си точка за Сейди. Тя не е просто момиче. Тя не е дори моят ангел-пазител. Тя е част от историята на изкуството! Тя е прочута! И дори не го знае!

— Сейди! — изричам, останала без дъх. Не знам откъде да започна. — Много съжалявам! Търсих те къде ли не!

— Е, надали си търсила много усърдно! — отбелязва тя и оглежда оркестъра, без да дава вид, че е развълнувана от появата ми.

И пряко разума си аз усещам как в гърдите ми се надига познатото възмущение.

— Напротив, даже повече от усърдно! Прекарах дни наред в издирването ти! Виках, крещях, търсих те… Нямаш представа през какво ми се наложи да премина!

— Всъщност имам — изкисква се тя. — Видях как те изхвърлиха от онова кино. Беше много смешно!

— Ти беше там?! — ококорвам се аз. — И защо тогава не ми отговори?

— Все още бях разстроена! — отсича и вирва гордо брадичка. — Затова не сметнах, че има смисъл да ти се обаждам!

Типично за нея! Трябваше да се сетя, че няма толкова лесно да й мине!

— Ходих къде ли не — продължавам. — И открих много интересни неща! Непременно трябва да ти разкажа!

Опитвам се да измисля по-тактичен начин да я въведа в темата за Арчбъри и Стивън, и портрета й, но ето че най-неочаквано Сейди вдига очи към мен и изрича с нехаен тон:

— Липсваше ми!

Толкова се втрещявам, че едва не падам от коня. Незнайно защо носът ме засърбява и аз енергично го разтривам.

— Ами… ти на мен също. Много ми липсваше! — Инстинктивно вдигам ръце, за да я прегърна, но веднага след това осъзнавам колко безпредметен би бил този жест и унило ги свалям. — Сейди, чуй ме! Трябва да ти кажа нещо много важно!

— И аз трябва да ти кажа нещо много важно! — прекъсва ме със задоволство тя. — Знаех си, че тази вечер ще дойдеш! И всъщност те чаках!

Виж я ти! Тя май наистина се мисли за вездесъщо божество!

— Нямаше как да знаеш — отбелязвам спокойно. — Дори и аз нямах представа, че ще дойда. Бях тръгнала да се прибирам у дома. И съвсем случайно се озовах наоколо. Чух музиката, приближих се и…

— Напротив, знаех! — настоява тя. — А ако не се беше появила, смятах да те намеря и да те накарам да дойдеш! И знаеш ли по каква причина? — Очите й заблестяват и тя започва да върти очи, обхождайки с поглед тълпата.

— Сейди! — опитвам се да привлека вниманието й аз. — Моля те, чуй ме! Аз трябва да ти кажа нещо наистина много важно! Но трябва да отидем на някое по-тихо място, защото сигурно за теб ще бъде голям шок…

— Аз пък трябва да ти покажа нещо наистина много важно! — Тя дори не ме чува. — Ето! — Посочва победоносно. — Погледни!

Проследявам погледа й и присвивам очи, за да различа обекта на нейното внимание, и ахвам ужасено.

Ед!

Стои встрани от дансинга. Държи пластмасова чаша, гледа оркестъра и от време на време пристъпва напред-назад в такт с музиката, сякаш от чувство на дълг. Не изглежда никак ентусиазиран. Като го гледам, ми идва да се разсмея. Стига, разбира се, да не ми идваше първо да си намеря някоя дребна кутийчица и да се завра в нея, за да не ме види!

— Сейди! — Хващам се за главата. — Какво си направила, за бога?!

— Върви и поговори с него! — избутва ме напред тя.

— Не! — провиквам се ужасено. — Не се дръж като глупачка!

— Хайде, върви!

— Но аз не мога да говоря с него! Той ме мрази! — Побързвам да се обърна и да се скрия зад група танцуващи, преди Ед да ме е забелязал. Само като го видях, в главата ми нахлуха толкова много спомени! Все такива, които изобщо не искам да си спомням. — Но защо изобщо си го накарала да дойде тук? — промърморвам по посока на Сейди. — Какво точно се опитваш да постигнеш?

— Почувствах се виновна — отговаря тя и ме поглежда обвинително, сякаш вината всъщност е изцяло моя. — А аз не обичам да се чувствам виновна! Затова реших да направя нещо по този въпрос!

— Затова отиде при него и пак му се разкрещя, така ли? — възкликвам и поклащам невярващо глава.

Само това ми трябва сега! Тя очевидно го е пришпорила дотук под заплаха от жестока смърт. Той най-вероятно си е планирал една тиха, спокойна вечер, а сега се озовава насред някакъв си тъп джаз фестивал, насред купища танцуващи двойки, при това съвсем сам! И сигурно това е най-отвратителната вечер в живота му! А тя сега очаква от мен да говоря с него!

— Нали той беше твой, а? Нали аз съм провалила всичко? Какво стана с тези неща?

Сейди примигва, но главата й си остава все така гордо вдигната. Виждам я как наблюдава Ед през тълпата. За кратко в погледа й се появява копнеж, но веднага след това тя се обръща и казва:

— В крайна сметка се оказва, че не е мой тип! Прекалено е… жив! Както и ти. Вие сте превъзходна двойка! Хайде, заминавай при него! И го покани на танц! — И пак се опитва да ме избута по посока на Ед.

— Сейди! — поклащам глава. — Оценявам усилието, което правиш. Но не мога просто ей така да отида при него и всичко да се оправи! Не е нито подходящото време, нито подходящото място! А сега можем ли да отидем някъде, за да поговорим, моля?

— Разбира се, че е и подходящото време, и подходящото място! — срязва ме моята пралеля. — Нали точно затова той е тук! Точно затова и ти си тук!

— Аз не затова съм тук! — разкрещявам се аз, изгубила търпение. Ще ми се да можех да я сграбча за рамото и да я разтърся. — Сейди, не разбираш ли, че трябва да поговорим? Наистина е сериозно! Има много неща, които трябва да ти кажа! Затова се налага да се концентрираш! Налага се да ме чуеш най-сетне! Забрави за момент за Ед и мен! Става въпрос за теб! И за Стивън! И за вашето минало! Разбрах какво се е случило! Открих картината!

Прекалено късно. Прекалено късно осъзнавам, че оркестърът е спрял, хората вече не танцуват, а някакъв тип на сцената изнася реч. Или поне се опитва да изнася реч, обаче всички са се обърнали към мен и ме зяпат как крещя към празното пространство като пълна откачалка.

— Извинете! — преглъщам. — Аз… не исках да ви прекъсвам. Продължавайте!

Не смея да погледна към мястото, където стои Ед. Пряко всякакви надежди се надявам вече да му е писнало и да си е тръгнал. Но къде ти този късмет! Той си стои все така там и ме зяпа — така, както и всички останали.

Идва ми да потъна в земята от срам. По цялото ми тяло преминават тръпки на унижение, когато той поема през дансинга право към мен. Не се усмихва. Дали е чул как споменавам името му?

— Открила си картината? — прозвучава като шепот гласът на Сейди и очите, които обръща към мен, са изгубили блясъка си. — Открила си картината на Стивън?!

— Да — промърморвам под нос. — Трябва непременно да я видиш! Възхитителна е!

— Лара! — Ед вече е стигнал до мен. Когато го виждам толкова близо, в главата ми нахлуват спомени от „Лондонското око“ и всичките хаотични чувства от онзи момент се завръщат.

— О! Ами… здравей! — смотолевям.

— Къде е? — опитва се да ме дръпне за ръката Сейди. — Къде е?