— Какво?! — Лицето на сестра ми почервенява от възмущение. — Да не би да обвиняваш мен?

— Нищо не съм казала! — отсичам и си придавам непроницаем вид. — Ще говоря единствено с полицията!

— Ама това са пълни глупости! Хайде, ще свършваме ли или какво? — обажда се най-сетне и чичо Бил, като прибира телефона си. — Защото и в двата случая колата ми е вече тук и смятам, че без това отделихме предостатъчно време на тази старица!

— Повече от достатъчно! — приглася му леля Труди. — Хайде, Диаманте! Това започна да се превръща във фарс! — И започва нетърпеливо да си събира списанията от столовете.

— Лара, нямам представа каква игра играеш! — изръмжава чичо ми и докато се разминава с татко, промърморва: — Тази твоя дъщеря има нужда от професионална помощ! Напълно е превъртяла!

— Лара, скъпа! — Мама се измъква от мястото си и се приближава. Челото й е набраздено от страх за мен. — Та ти дори не познаваше пралеля си Сейди!

— Може и така да е, а може и да не е! — отсичам и скръствам ръце пред гърди. — Не си мисли, че ти казвам всичко!

Божичко, май вече сама започвам да си вярвам! Току-виж съм повярвала и в измисленото убийство!

Викарият определено изглежда тотално шашардисана. Очевидно си дава сметка, че това вече не й е в категорията.

— Най-добре е веднага да извикам полицията — промърморва. — Лара, би ли изчакала тук, моля? А вие, останалите, можете да си тръгвате.

— Лара! — Татко се приближава към мен и ме хваща за ръката. — Скъпа!

— Татко… Просто вървете — изсумтявам, правейки се на несправедливо подценена. — Просто трябва да сторя необходимото. Ще се оправя!

С погледи, представляващи чудати потпури от страх, възмущение и съжаление, членовете на моето семейство се изнизват в индианска нишка от погребалната зала, следвани чинно от викария.

Оставам сама сред тишината на залата. И изведнъж магията като че ли се разваля. Какво сторих току-що, по дяволите?! Да не би да полудявам?

Всъщност последното би обяснило всичко. Може пък да е добре за мен да ме приемат в някой тих, спокоен дом за психичноболни, където по цял ден се разхождат в бели гащеризони и рисуват, и където не им се налага да мислят нито за бизнес пред провал, нито за бивши гаджета, нито за талони за паркиране.

Отпускам се на най-близкия стол и въздъхвам дълбоко. Халюцинираното от мен момиче се материализира в предната част на залата, кацва точно пред дървеното табло и се вторачва в снимката на дребната, прегърбена старица.

— Е, наистина ли си била убита? — не мога да се сдържа да не попитам.

— О, не мисля! — махва с ръка тя.

Изобщо не ми обръща внимание, а още по-малко — ми благодари. Все на мен ще се падне — призрак без обноски!

— Е, пак заповядай! — промърморвам нацупено. — Нали се сещаш? Винаги, когато имаш нужда!

Но момичето дори не ме чува. Оглежда залата, като че ли не може да схване нещо.

— Къде са цветята? — пита внезапно. — Щом това е моето погребение, къде са тогава цветята?

— О! — преглъщам виновно. — Цветята бяха… сложени другаде. Погрешка. Иначе бяха доста, честна дума! Много красиви бяха!

„Тя не е истинска! — повтарям си настойчиво. — Това е просто моето виновно подсъзнание!“

— Ами хората? — Вече звучи озадачено. — Къде е всичкият народ, който обикновено ходи по погребения?

— Някои от тях просто не можаха да дойдат — промърморвам и тайничко си стискам палци — дано да звуча убедително! — Иначе много искаха да дойдат, обаче…

Спирам, защото точно в този момент тя се разтваря във въздуха — точно в момента, в който й говоря.

— Къде ми е огърлицата? — Подскачам стреснато на стола си, когато дочувам гласа й в ухото си.

— Нямам представа къде ти е шибаната огърлица! — възкликвам. — И престани да ме тормозиш! Даваш ли си сметка, че съвсем скоро ще ме уличат в лъжа? А ти дори не си ми благодарила!

Настъпва тишина. Тя свежда глава като провинило се хлапе.

— Благодаря — изрича накрая.

— Няма защо.

Момичето от моята халюцинация започва да си играе с металната гривна във формата на змия, обгръщаща китката й, и аз установявам, че започвам да я разглеждам по-внимателно. Косата й е тъмна и бляскава и обрамчва лицето й, докато тя привежда глава. Има дълъг, снежнобял врат и едва сега констатирам, че огромните й блестящи очи всъщност са зелени. Бежовите й пантофчици са миниатюрни — не повече от 36, 37-и номер. Така, като я гледам, е приблизително на моята възраст. Или може би малко по-млада от мен.

— Чичо ти Бил — изрича накрая, като не спира да върти гривната си. — Уилям. Едно от момчетата на Вирджиния.

— Точно така. Вирджиния беше моята баба. А моят баща е Майкъл. Което те превръща в моя пралеля. — Тук спирам и се хващам за главата. — Ама това е истинска лудост! Откъде изобщо бих могла да знам как изглеждаш?! Как е възможно да имам халюцинации?

— Защото нямаш халюцинации! — отсича тя и вирва брадичка. — Аз съм истинска!

— Не е възможно да си истинска! — изричам нетърпеливо. — Ти си мъртва! Тогава какво си? Призрак ли?

Настъпва неловък промеждутък мълчание. А след това момичето вдига очи и казва:

— Не вярвам в призраци!

— Аз също! — пригласям със същия презрителен тон. — Няма начин да съществуват!

Вратата се отваря и аз подскачам уплашено.

— Лара! — Викарият се приближава. Лицето й е зачервено от вълнение. — Говорих с полицията. Поръчаха да отидеш в полицейското управление.

Трета глава

Брееей! Туй, в полицейските участъци, вземали убийствата много на сериозно! За което би трябвало и сама да се досетя, разбира се. Напъхаха ме в малка стаичка само с една маса и пластмасови столове, по стените с плакати, предупреждаващи хората да си заключват колите. Връчиха ми чаша чай и някакъв формуляр, който трябва да попълня, а някаква полицайка ме уведоми, че съвсем скоро с мен щял да дойде да поговори някой детектив.

Идва ми да се разкискам истерично. Или да се изкатеря през прозореца.

— И какво ще кажа сега на този детектив? — извиквам, когато вратата най-сетне се затваря. — Та аз не знам нищичко за теб! И как по-точно си била убита? Със свещника в гостната ли?

Обаче Сейди като че ли изобщо не ме чува. Седи си на перваза на прозореца и поклаща крака. Въпреки че, заглеждайки се по-внимателно, забелязвам, че тя всъщност не е точно на перваза, а се носи на около два сантиметра над него. Тя забелязва погледа ми, вижда пролуката и сбърчва раздразнено нос. После се намества старателно, докато накрая изглежда така, сякаш наистина седи на перваза. След което отново започва да клати безгрижно крака.

„Всичко е само в ума ми! — повтарям си за кой ли път днес. — Да погледнем разумно на нещата! Щом моят мозък я е родил, значи отново моят мозък ще бъде този, който ще се отърве от нея!“

„Махай се!“, мисля си, колкото ми е възможно по-концентрирано. Затаявам дъх, стискам юмруци и повтарям като мантра: Махай се, махай се, махай се!

Сейди внезапно ме поглежда и тихичко се изкисква.

— Хей, знаеш ли, че изглеждаш много странно? Да не би да имаш газове?

Тъкмо се каня да й отвърна подобаващо, когато вратата се отваря. И сърцето ми прихлопва. Влиза детектив, облечен в най-обикновени дрехи, които обаче му придават много по-страховит вид, отколкото ако беше в униформа. О, господи! Май я загазих!

— Лара! — Детективът ми подава ръка. Висок е, има широки рамене, тъмна коса и очевидно не се церемони особено. — Аз съм детектив-инспектор Джеймс.

— Здравейте! — изквичавам нервно. — Приятно ми е да се запознаем!

— Така. — Изцяло делови, той сяда, вади бележник и химикалка и отбелязва: — Доколкото разбирам, току-що сте спрели погребението на своята пралеля.

— Точно така — кимвам колкото ми е възможно по-убедително. — Защото смятам, че в смъртта й има нещо подозрително.

Детектив-инспектор Джеймс си отбелязва нещо в бележника, а после вдига очи към мен.

— Защо?

Гледам го с празен поглед. Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Не разполагам с отговор на въпроса му. Обаче трябва веднага да измисля нещо. Адски бързо да го измисля. И се сещам — голяма идиотка съм!

— Ами… На вас не ви ли се струва подозрително? — импровизирам накрая. — Да умреш просто ей така? Защото хората не умират просто ей така, съвсем внезапно, не мислите ли?

Детективът ме съзерцава с неразгадаемо изражение, след което отбелязва:

— Доколкото разбирам, тя е била на сто и пет години.

— Е, и?! — вирвам брадичка аз, възвръщайки си самообладанието. — Не могат ли и хората на сто и пет години да бъдат убити? Никога не бих допуснала, че в полицията сте такива шовинисти към възрастта!

По лицето на детектив-инспектор Джеймс проблясва нещо, ала не мога да разбера смях ли е, раздразнение ли е. Накрая той казва:

— Кой според вас е убил вашата пралеля?

— Ами то… — Потривам нос, опитвайки се да печеля време. — То е доста… сложно, бих казала… — Поглеждам безпомощно към Сейди.

— Безполезна си! — провиква се тя. — Трябва веднага да измислиш някаква правдоподобна история, защото иначе никога няма да ти повярват! И няма да отлагат повече погребението! Кажи, че е бил персоналът в старческия дом! Кажи, че си ги чула как кроят пъклен заговор!