Почти моментално попадам на стара черно-бяла снимка на мъж, рисуващ на скала, под която се чете: „Много рядка снимка на Сесил Малори по време на работа“. Автоматично разбирам защо двамата със Сейди са били любовници. Той е висок, тъмнокос, с властна осанка, тъмни очи и оръфана риза.

Копеле!

Сигурно се е мислел за голяма работа! За гений едва ли не! Сигурно е смятал, че е твърде добър за нормална, човешка връзка. И сега, въпреки че той отдавна е мъртъв, едва устоявам на порива си да не му се развикам. Как не го е срам да се отнесе толкова грубо със Сейди?! Как не го е срам да изчезне във Франция и напълно да я забрави?!

— В онези години той е бил многообещаващ талант — обажда се жената, проследила погледа ми. — Ненавременната му смърт е една от големите трагедии на двайсети век!

— Да, но може и да си я е заслужил! — просъсквам и я поглеждам злобно. — Може би е трябвало да се отнесе по-човешки с приятелката си! Не сте ли си помисляли и за това?

Уредничката на музея е вече на ръба на издръжливостта си. Отваря и затваря уста като риба на сухо.

Продължавам да разлиствам книгата. Забелязвам рисунки на море, още скали, скица на кокошка и… замръзвам. От книгата ме гледа едно око. Увеличен детайл от някаква картина. Само око, с дълги, много дълги мигли и закачлив блясък.

Познавам това око!

— Извинете — смотолевям объркано, — но какво е това? — И забивам пръст в книгата. — Коя е тази? Откъде е този детайл?

— Скъпа… — Видно е, че жената едва запазва спокойствие. — Не може да не го знаете! Това е детайл от една от най-прочутите му творби! Ако искате да погледнете, имаме нейно копие в библиотеката!

— О, разбира се! — Това вече е нещо съвсем друго. — Много искам!

Жената ме повежда по скърцащите дъски на коридора към мрачна, покрита със стар килим стая. Всички стени са пълни догоре с книги, наоколо са подредени стари кожени фотьойли, а над камината виси огромна картина.

— Ето я! — сочи тържествено жената. — Нашата радост и гордост!

Онемявам. Гърлото ми се стяга. Стоя вцепенена, притиснала книгата към гърдите си, и не мога да отлепя поглед от нея.

Ето я! Взираща се в мен от позлатената рамка, изглеждаща така, сякаш целият свят е неин! Сейди!

Никога не съм я виждала по-щастлива, отколкото е на тази картина. Никога не съм я виждала по-спокойна. Толкова красива! Толкова жизнена! Очите й са огромни, тъмни, блестящи, пълни с любов.

Отпусната на шезлонг, гола, с изключение на тънка драперия, метната през раменете и бедрата й, която обаче не скрива особено много. Късата коса подчертава елегантния й врат. От ушите й висят блестящи обеци. А около врата й, падаща между бледите й, почти прозрачни гърди, после увита между пръстите и спускаща се като каскада от мъниста, е огърлицата с водното конче!

И в този момент сякаш чувам гласа й: Бях щастлива, когато я носех… Чувствах се красива. Като богиня!

Вече всичко се връзва. Ето защо толкова искаше огърлицата си! Ето какво е означавала тя за нея! През този период от живота си тя е била щастлива. Няма значение какво се е случило преди или след това. Няма значение, че сърцето й е било разбито. Точно в този момент — на рисуването на картината — всичко в живота й е било перфектно!

— Възхитително! — промърморвам и изтривам една сълза.

— Нали? — поглежда ме доволно уредничката. Очевидно най-накрая се държа както подобава на истински почитател на изкуството. — Стилът му на боравене с четката е невероятно прецизен! Всяко мънисто от тази огърлица е един малък шедьовър! Нарисуван с много любов! — Оглежда с обич портрета. — И става още по-специален, защото е единствен!

— Какво искате да кажете? — поглеждам я объркано. — Нали Сесил Малори е нарисувал много картини?

— Така е. Но не е нарисувал нито един портрет освен този тук! Категорично е отказвал да го прави. Вече във Франция, със стремглаво растяща репутация на добър художник, бил молен множество пъти да нарисува портрет на някого, ала той неизменно отговарял: „Вече нарисувах онази, която исках да нарисувам!“.

Ококорвам се невярващо, когато чувам това. Всичко пред очите ми се завърта. Той е рисувал единствено Сейди? През целия си живот е нарисувал само нея? Бил нарисувал онази, която искал да нарисува?

— А тук, в това мънисто… — Жената се приближава към картината с тънка усмивка. — Точно в това мънисто тук има малка изненада. Нещо като тайна. — Прави ми знак да се приближа. — Виждате ли го?

Послушно правя опит да се фокусирам върху въпросното мънисто, но то все така си изглежда същото — само мънисто.

— Всъщност почти е невъзможно да се види с просто око. Става само със силна лупа. Ето! — И ми подава лист хартия. На нея е отпечатано многократно увеличеното мънисто от картината. И когато поглеждам към него, за мое огромно изумление установявам, че съзерцавам нечие лице. Мъжко лице.

— Това да не би да е…! — Вдигам очи.

— Да. Малори! — кимва победоносно уредничката. — Това е неговото собствено отражение в огърлицата! Включил е и себе си в платното. Това е най-миниатюрният таен портрет, който познаваме! Открит е само преди десет години. Нещо като тайно послание от вековете!

— Може ли да го видя?

Поемам с треперещи ръце листа хартия и се вторачвам в него. Ето го и него! В картината. В огърлицата. Като част от нея. И никога повече не е рисувал потрети. Вече бил нарисувал онази, която е искал да нарисува.

Значи е обичал Сейди! Наистина я е обичал! Сигурна съм!

Когато повторно вдигам очи към картината, погледът ми се замъглява от сълзи. Да, жената е права. Рисувал я е с много любов. Вижда се във всяка линия на четката.

— Портретът е… удивителен! — Преглъщам сълзите си. — Имате ли… други книги за него? — питам. Нямам търпение да изгоня тази жена от стаята. Изчаквам стъпките й да заглъхнат по коридора, след което вдигам глава и отчаяно се провиквам: — Сейди! Сейди, чуваш ли ме? Намерих картината! Прекрасна е! Ти си прекрасна! Сега си в музей! И знаеш ли какво? Стивън не е нарисувал никоя друга, освен теб! Никога, до края на живота си не е рисувал друга! Ти си единствената! И се е включил в огърлицата ти! Той те е обичал, Сейди! Сигурна съм, че те е обичал! Толкова ми се иска да можеше да видиш това…

Млъквам. Стаята продължава да тъне в тишина и мрак. Където и да се намира, тя очевидно не ме чува. Когато отново чувам приближаването на стъпки, аз бързо се обръщам към вратата и лепвам на лицето си усмивка.

Уредничката на музея ми подава цяла камара книги.

— Това е всичко, което имаме! Вие студентка по история на изкуството ли сте или просто се интересувате от Малори?

— Интересувам се само от една от неговите картини! — отговарям искрено. — И сега се питах… Вие или експертите… имате ли някаква представа кое е това момиче на платното? Как се нарича картината?

— Картината се нарича „Момиче с огърлица“. И, разбира се, много хора се интересуват от самоличността на модела. — Тук жената се впуска в поредната от наизустените си речи. — Правени са редица проучвания, но за нещастие досега никой не е бил в състояние да идентифицира момичето, с изключение на първото му име. — Прави пауза, след което с обич допълва: — Смята се, че се е казвала Мейбъл.

— Мейбъл ли? — настръхвам аз. — Не се е казвала Мейбъл!

— Скъпа! — поглежда ме с укор жената. — Знам, че за съвременното ухо името звучи доста старомодно, но истината е, че името „Мейбъл“ е било доста обичайно за онези години! А и на гърба на платното има надпис — самият Малори е написал: „Моята Мейбъл“.

Да бе!

— Но това е било просто прякор! Това си е било просто тяхна шега! Името й е Сейди, разбрахте ли? Сейди Ланкастър! Ще ви го напиша. И знам, че е тя, защото… — Поколебавам се за момент. — Това е моята пралеля!

Тук очаквам да чуя ахване или нещо подобно, ала жената само ме поглежда подигравателно.

— За бога, скъпа! Ама че твърдение! И какво ви кара да мислите, че това е вашата пралеля?

— Не мисля, просто знам! Тя е живяла тук, в Арчбъри. Познавала е Стив… Имам предвид Сесил Малори! Били са любовници! Това определено е тя!

— Разполагате ли с някакви доказателства? Със снимка например? От младостта й, естествено? Или някакви документи?

— Ами… не — изфъфлям разочаровано. — Обаче знам, че е тя! В това няма никакво съмнение! И ще намеря начин да го докажа, ще видите! А вие би трябвало да сложите отдолу табела, на която да пише истинското й име, и да престанете да я наричате Мейбъл! — Правя кратка пауза и внезапно ме осенява велика мисъл. — Чакайте малко! Ама това е картината на Сейди! Той й я е подарил! Тя смяташе, че я е изгубила през годините, но картината все пак си остава нейна! Или по-скоро вече е на татко и чичо Бил! Вие как се сдобихте с нея? Какво става тук?

— Моля? — гледа ме сконфузено жената и от гърдите ми се изтръгва въздишка на досада.

— Това платно е принадлежало на моята пралеля! — повтарям отчетливо. — Но е било изгубено преди много години. Семейната къща е изгоряла и никой не е успял да открие картината. Тогава как се е озовала на тази стена тук, а? — Не успявам да сдържа обвинителния си тон и уредничката се отдръпва уплашено.

— Опасявам се, че нямам никаква представа. Работя тук от десет години и мога да ви гарантирам, че тя открай време си е тук!