Нищо. Нито глас, нито образ, нито сянка дори.

— Хубаво! — промърморвам ядосано и свалям ръцете си. — Тогава не те призовавам! — Говоря неопределено, на въздуха — в случай че тя все пак ме слуша отнякъде. — Не ми пука! И без това си имам по-важни неща за вършене, вместо да стоя тук и да си говоря със света на духовете! Толкова!

Връщам се на пейката, вземам чантата си и вадя оттам мобилния си телефон. Набирам номера на таксиметровата фирма, която ме докара дотук, и поръчвам такси.

Достатъчно! Тръгвам си!

Диспечерът на фирмата ми съобщава, че таксиметровият шофьор ще ме чака пред църквата след десет минути. Затова аз поемам натам, питайки се дали пък няма да имат кафемашина във фоайето или нещо подобно — нали е съвременна църква. Обаче тя е заключена. Връщам се обратно пред оградата и тъкмо вадя отново телефона, за да прегледам съобщенията си, когато вниманието ми е привлечено от нещо. От една табела върху близката порта: „Старата къща на викария“.

Къщата на викария значи. Е, значи тук трябва да е живял някога викарият. Което означава… че тук е живял също така и Стивън. Нали в крайна сметка е бил син на викария?!

Изгаряна от любопитство, аз надниквам през дървената ограда. Виждам голяма стара сива къща с чакълена алея и няколко коли, паркирани встрани. През главния вход влизат някакви хора — шестима души. Очевидно семейството, което живее днес тук, си е вкъщи.

Градината е потънала в тучна зеленина — рододендрони и дървета, и пътека, която отвежда към задната част на къщата. В далечината зървам стара барака и се питам дали това не е мястото, където Стивън някога е рисувал. Вече си представям Сейди как се е промъквала крадешком по пътеката, с обувки в ръка, и очите й проблясват под лунната светлина.

Да, мястото определено лъха на древност — старият каменен зид, избуялата трева, сенчестите петна под дърветата… Като че ли нищо модерно не е успяло да опорочи усещането за автентичност. Историята тук е напълно жива. Чудя се дали…

Не, стига! Точка по въпроса! Предавам се! Никакво търсене повече!

Но може би…

Не! Тя няма как да е тук! Няма начин. Прекалено горда е за това. Нали сама каза, че никога не би тръгнала след мъж?! Никога, за нищо на света не би се унизила да се мотае в къщата на бившето си гадже. Особено след като това гадже е разбило сърцето й и дори не й е отговорило на писмата! Глупава идея.

Обаче ето че ръцете ми вече вдигат резето на старата дървена порта.

Това е последното, ама наистина последното място, където ще я търся!

Чакълът под краката ми хрущи, а аз се опитвам да измисля извинение за присъствието си тук. Историята с изгубеното куче не става. Защо не взема да кажа, че изучавам стари свещенически къщи? Че съм студентка по архитектура? Да! Пиша дисертация за „религиозните сгради и семействата, които са живели в тях“. В университета в Бърбек.

Не, Харвард!

Приближавам към главния вход и тъкмо вдигам ръка, за да дръпна стария звънец, когато забелязвам, че дървената врата е леко открехната. Може би мога да се намъкна вътре, без никой да забележи. Предпазливо бутвам вратата и се озовавам в коридор с ламперия по стените и стар паркет. За моя изненада зървам жена със сиво кокче и дълга жилетка, седнала зад масичка, върху която се виждат книги и брошури.

— Здравейте! — усмихва ми се жената, сякаш изобщо не е изненадана да ме види. — За обиколката ли сте?

Обиколка ли? Туристическа обиколка?

Прекрасно! Значи мога просто да си обикалям, без да ми се налага да измислям легенда за присъствието си. Нямах никаква представа, че вече и старите свещенически къщи са туристически обекти, но, от друга страна, напълно логично.

— Хммм… разбира се. Колко ви дължа?

— Пет паунда.

Цели пет паунда? Само за да разгледаш една обикновена къща? Хиляди дяволи!

— Ето ви и пътеводител — подава ми жената една брошура.

Грабвам я, без изобщо да я поглеждам. Не съм дошла да разглеждам исторически забележителности. Отдалечавам се бързо от жената и попадам в дневна, пълна със старомодни канапета и килимчета, и се оглеждам.

— Сейди? — просъсквам. — Сейди, тук ли си?

— Това е мястото, където Малори е прекарвал вечерите си. — Гласът на уредничката на музея ме стряска дотолкова, че подскачам. Нямах представа, че е тръгнала след мен.

— Разбирам. — Ама нямам представа какви ги говори. — Прекрасно! Аз просто ще мина оттук… — И се насочвам към съседната трапезария, която изглежда като декор на исторически филм. — Сейди?

— А това е трапезарията на семейството, разбира се!

Ама стига вече! Човек не може ли просто да си разглежда старата къща на викария, без някой да върви по петите му?! Насочвам се към прозореца и поглеждам към градината, където отново зървам хората, които видях да влизат преди малко. От Сейди ни вест, ни кост. Е, без последното.

И тази идея беше глупава! Тя не е тук. Пък и защо ще виси в къщата на момчето, което е разбило сърцето й?! Обръщам се, за да изляза, и едва не се сблъсквам с жената, която стои зад мен.

— Да разбирам ли, че сте почитателка на творбите му? — пита усмихнато тя.

Творби ли? Чии творби?

— Ами… разбира се — побързвам да замажа положението. — Естествено! Голяма почитателка съм! Ужасно голяма! — И за първи път свеждам поглед към брошурата в ръцете си. Там с големи букви пише: „Добре дошли в къщата на Сесил Малори“, под което се вижда снимка на пейзаж, запечатал някакви скали.

Сесил Малори ли? Ама той май беше известен художник, нали така? Е, не чак от ранга на Пикасо, но определено съм чувала за него! И за първи път, откакто влязох в къщата, в очите ми проблясва зачатък на интерес.

— И това ли е мястото, където Сесил Малори някога е живял? — питам.

— Разбира се! — възкликва уредничката на музея, очевидно слисана от въпроса ми. — Нали точно затова къщата беше реставрирана и превърната в музей! Живял е тук до 1927 година!

1927 година ли? Е, това определено прикова вниманието ми! Щом е живял тук до 1927 година, значи Сейди трябва да го е познавала, нали? Сигурно двамата са се разхождали или са били в една компания.

— Да не би да е бил приятел на сина на викария? Доколкото съм чувала, казвал се е Стивън Нетълтън?

— Скъпа моя! — възкликва отново жената, крайно озадачена. — Не може да не знаете, че Сесил Малори просто е творческият псевдоним на Стивън Нетълтън! Той никога не е използвал истинското си име, когато е подписвал творбите си!

Стивън е бил Сесил Малори?

Стивън… е Сесил Малори?

Прекалено втрещена съм, за да кажа каквото и да било.

— А впоследствие променя изцяло името си — продължава уредничката. — По съдебен път. Смята се, че го е направил в знак на протест срещу родителите си. За да не носи същата фамилия. Това е станало, след като се е преместил във Франция, разбира се.

Слушам, но само с половин ухо. В главата ми цари пълен хаос. Стивън е станал прочут художник! Ама тук нещо не се връзва! Сейди никога не ми е споменавала, че той е известен художник. При всички положения щеше да се похвали, при това неведнъж! Възможно ли е изобщо да не е знаела?

— … и те никога не се помирили до трагичната му, ненавременна смърт — завършва тържествено жената назубрената си реч и се усмихва. — Може би ще желаете да видите спалните?

— Не, благодаря. Искам да кажа… извинявайте! — Разтривам чело. — Малко съм объркана, честно да ви кажа. Стив… Имам предвид Сесил Малори… е бил приятел на моята пралеля. Тя също е живяла в това село. Познавала го е. Но доколкото си спомням, тя нямаше никаква представа, че е станал известен.

— Ах, наистина — кимва с разбиране уредничката на музея. — Е, приживе, естествено, не е бил известен. Става прочут години след смъртта си, когато се събужда интересът към платната му — първо във Франция, а после и при нас, на Острова. Тъй като е починал твърде млад, броят на произведенията му е твърде ограничен, поради което всяко едно от тях се сдобива с нечувана стойност. Най-резкият скок на платната му беше през осемдесетте години. И точно тогава името му се сдоби със световна слава.

Значи 1980-те. Доколкото знам, Сейди е получила удар през 1981 година. И са я закарали в старчески дом. Никой не й е казвал нищо. И тя е нямала абсолютно никаква представа какво става във външния свят.

Излизам бавно от унеса си и когато вдигам глава, забелязвам, че жената ме гледа подозрително. Имам чувството, че изгаря от желание да ми върне петте паунда и да се отърве от мен.

— Хммм… извинете. Просто си мислех нещо. Дали не е рисувал в една барака в градината?

— Точно така! — светва лицето на моята събеседничка. — Ако се интересувате, ние продаваме и някои книги за Малори! — Излиза и само след секунда се връща с тънка книжка с твърди корици. — Подробностите от ранния му период са твърде малобройни, тъй като по-голямата част от селския архив е била изгубена по време на войната, а впоследствие, когато започват проучванията на живота му, вече по-голямата част от съвременниците му са били покойници. Но пък разполагаме с множество сведения за времето, прекарано от него във Франция, когато всъщност той се превръща в ненадминат пейзажист! — И ми подава книгата, на чиято корица виждам красив морски пейзаж.

— Благодаря! — Поемам книгата и започвам да я разлиствам.