Би било лесно, много лесно.

— От доста време не си си идвала у дома — изрича тихо татко. — Какво ще кажеш да си дойдеш този уикенд, за да си починеш, а? Мама ще бъде много щастлива да те види!

— Става — изричам след кратка пауза. — Наистина не съм си идвала от цяла вечност.

— Така ще възвърнеш силите си — продължава татко и ме дарява със сладката си крива усмивка. — Когато животът ти е на кръстопът и имаш нужда да обмислиш нещата, няма по-добро място за това от родния дом! Колкото и голям да е човек!

— „Няма друго място като дома“ — цитирам и се опитвам да се усмихна.

— Дороти от „Вълшебникът от Оз“ е била напълно права. А сега яж! — И кимва по посока на сандвича ми.

Обаче аз го слушам с половин ухо.

Дом. Думата ми навява странни мисли… Как не се бях сетила за това?!

Тя може би се е прибрала у дома!

У дома, тоест там, където е била старата й къща. В крайна сметка това е мястото на нейното детство. Това е мястото на голямата й любов. Приживе тя е отказала да се върне там, но ако сега се е размекнала? Ако точно сега е там?

Разклащам линггочиното си. После пак и пак. Като обсебена. Знам, че най-разумното решение би било да блокирам всички мисли за нея. Да приема работата при чичо Бил и да купя бутилка шампанско, за да отпразнуваме случая с мама и татко. Знам го.

Но… просто не мога. Дълбоко в себе си не мога да приема, че тя не е реална. Изминах толкова път, положих толкова усилия да я открия. Трябва да направя още една крачка.

И ако не е там, ще приема работата и ще се откажа да я търся. Завинаги.

— Е? — Татко попива устни с шоколадовокафявата си салфетка. — Май вече изглеждаш по-щастлива, скъпа. — Кимва по посока на писмото и допълва: — Реши ли вече по кой път да поемеш?

— Да! — кимвам без всякакво колебание. — Трябва да поема към гара „Сейнт Панкрас“!

Двайсет и трета глава

Добре де. Това е последното, ама наистина последното място, където ще проверя. Това е последният й шанс. И се надявам да оцени онова, което правя за нея!

Отне ми цял час, докато стигна до Сейнт Олбанс, а после още двайсетина минути с такси до Арчбъри. И ето ме сега тук, застанала насред малък селски площад с кръчма в единия край, автобусна спирка в другия и нелепа, модерна църква в третия. Предполагам, че местенцето би могло да мине и за живописно, ако пред очите ми не профучаваха непрекъснато камиони с милиони километри в час и ако трима тийнейджъри не крещяха под навеса на спирката. А аз си мислех, че в провинцията е тихо!

Изнизвам се от площадчето, преди някое от хлапетата да е извадило пистолет или нещо подобно, и се насочвам към селската мера. Там има огромно табло с карта на селцето, която ми помага бързо да открия кварталчето Арчбъри Клоуз. Точно в това са били превърнали Арчбъри Хаус, след като е изгоряла. И ако Сейди наистина се е прибрала у дома, това ще да е точно там.

След няколко минути вече съзирам портите на оградения квартал пред себе си — върху тях с красиви ръкописни букви от ковано желязо пише „Арчбъри Клоуз“. Вътре виждам шест малки тухлени къщички, всяка със своята миниатюрна чакълена алея и гараж. Трудно ми е да си представя, че едно време тук е имало само една огромна, красива къща, разположена насред собствените си градини.

С усещането, че всички погледи са вперени в мен, аз тръгвам да обикалям кварталчето. Надничам през прозорчетата, кръстосвам чакълените пътеки и си мърморя под носа: „Сейди!“.

Трябваше да я разпитам за повече подробности относно живота й тук. Може да е имала някое любимо дърво или нещо подобно. Или някое любимо ъгълче в градината, което вече изглежда като нечий килер.

Кварталът ми изглежда напълно пуст, затова след известно време повишавам глас:

— Сейди? Тук ли си? Сейдиии!

— Извинете! — Подскачам ужасено, когато някой ме сръгва в ребрата. Обръщам се и виждам пред себе си белокоса бабичка с риза на цветя, бежови панталони и гумени обувки, която ме гледа подозрително. — Аз съм Сейди. Какво искате?

— Ами…

— Да не би да сте от водоснабдителната компания? — допълва.

— Аз… хммм. Търся една друга Сейди.

— Коя по-точно? — присвива очи жената. — Аз съм единствената Сейди в квартала. Сейди Уилямс. От номер четири.

— Няма проблеми. Но онази Сейди, която търся, е всъщност… куче! — извиквам, озарена от вдъхновение. — Избяга и сега я търся. Но сигурно е отишла на друго място. Прощавайте за притеснението…

И тръгвам напред, обаче Сейди Уилямс ме стисва за рамото с изненадващо силни пръсти.

— Изпуснали сте куче в квартала ни? Защо го направихте?! Не знаете ли, че тук е забранено за кучета?

— Е, извинявайте, не знаех. Както и да е, сигурна съм, че е избягала някъде другаде — отговарям и се опитвам да се изтръгна от пръстите й.

— Сигурно сега дебне нейде в храстите и се готви да нападне! — започва да крещи неистово бабичката. — Кучетата са опасни зверове, не знаете ли?! Ние тук имаме деца! Как може да бъдете толкова безотговорна!

— Аз не съм безотговорна! — срязвам я възмутено, преди да съм успяла да се спра. — Тя е много добро и обучено куче. Никога не бих пуснала опасно куче в квартала ви!

— Всички кучета са жестоки!

— Нищо подобно!

Лара, престани! Говориш за въображаемо куче!

— А освен това — допълвам, когато най-сетне успявам да се изтръгна от ноктите на бабичката, — сигурна съм, че не е тук, защото ако беше, досега щеше да дойде при мен! Тя е изключително покорна. Впрочем носителка е на множество награди от киноложките изложби в „Кръфтс“! — допълвам за всеки случай. — Затова най-добре да продължавам да я търся.

И преди Сейди Уилямс да е успяла пак да ме сграбчи, тръгвам бързо напред по посока на портите. Очевидно моята Сейди не е тук. Ако беше, при всички положения щеше да се покаже, за да наблюдава веселата сцена.

— Все пак каква порода е? — подвиква гневно след мен бабата. — Какво точно трябва да търсим?

О, боже! Добре де, обаче не мога да се сдържа!

— Питбул! — подвиквам през рамо. — Но както вече казах, от добричките!

И без да погледна назад, аз излизам през портите, тръгвам по пътя и се връщам на селския площад. Дотук с великите ми идеи. Пълна загуба на време!

Насочвам се към една пейка край селската мера, отпускам се уморено и изваждам един „Туикс“. Вторачвам се невиждащо напред и започвам да дъвча. Идването ми тук беше голяма грешка. И глупост. Ще си изям десертчето, ще си хвана такси и ще се прибера в Лондон. И от тук нататък не само че няма да мисля повече за Сейди, ами и няма да я търся! Похабих достатъчно дни от живота си в нейна угода. Така де, защо да мисля за нея?! Тя да не би да мисли за мен?!

Изяждам си десертчето и си казвам, че трябва да си извикам такси по телефона. Време ми е да тръгвам. Време ми е да прочистя мозъка си от всичко това и да започна нов, нормален, свободен от призраци живот.

Само дето…

О, боже! Пред очите ми непрекъснато се върти унилата физиономия на Сейди от моста „Ватерло“. И непрекъснато чувам гласа й: На теб не ти пука за мен… На никого не му пука…

Ако се откажа да я търся само след три дена, дали това не означава, че доказвам правотата й?

Душата ми се изпълва с безсилие и гняв — яд ме е на нея, на мен самата, на цялата ситуация. С мрачна физиономия аз смачквам обвивката на „Туикс“-а и я хвърлям в близкото кошче. Така де, и сега какво се очаква от мен да направя? Търсих къде ли не. Ако беше се появила, когато я виках… Ако ме беше послушала и ако не беше такъв голям инат…

Чакайте малко! Озарява ме нова идея. Аз нали съм екстрасенс?! Ама така де! Може пък да взема да използвам парапсихичните си сили, за да я призова от отвъдното. Или от „Хародс“. Или откъдето и да е!

Окей. Последен опит. Ама наистина последен!

Изправям се и се приближавам към езерцето насред моравата. Нещо ми подсказва, че езерата са много удобни като портали към отвъдното. Или най-малкото — далеч по-подходящи от пейките примерно. Така де! В средата забелязвам каменен шадраван, покрит с мъх, и автоматично си представям Сейди как танцува в него, разплисква водата и пищи весело — преди толкова много, стотици години — и някакъв намусен полицай се опитва да я измъкне оттам.

— Духове! — прошепвам и протягам ръце над водата.

Някакво леко разплискване, но като нищо е само вятърът.

Нямам никаква представа как се правят тези неща. Добре де, ще го измислям в крачка.

— Тук е Лара — започвам да каканижа с най-гробовния си глас. — Приятелка на духовете. — После побързвам да се поправя: — Или поне на един от тях!

Защото, нали знаете, никак не ми се ще най-внезапно да ми се яви Хенри Осми!

— Търся… — Затаявам дъх, а после изричам тържествено: — Сейди Ланкастър!

Настъпва тишина, нарушавана единствено от патица, грачеща насред езерцето. Може би думата „търся“ не е достатъчно силна.

— Призовавам духа на Сейди Ланкастър! — напявам, този път с по-заповеднически тон. — Призовавам я да се яви от дълбините на света на духовете! Аз, Лара Лингтън, медиумът! Чуйте гласа ми! Чуйте моя зов! Духове, умолявам ви! — И започвам да размахвам ръце като същинска жрица. — Ако вие познавате Сейди, изпратете я при мен! Изпратете я веднага!