Тя кимва и казва:

— Моля! Ще те изчакам!

Вадя телефона си и виждам на екрана номера на татко.

Боже господи! Защо ме търси пък сега? Сигурно по някакъв начин е разбрал, че съм напуснала работата си. И сега е адски стресиран и ще ме пита какви са ми плановете. А в присъствието на Джини няма как да откажа разговора.

— Здравей, татко! — изричам бързо в телефона. — Извинявай, но ме хващаш в крачка. Ще те сложа за малко на изчакване.

Натискам съответния бутон и пак поглеждам към Джини.

— Доколкото си спомням, питаше ме дали вярвам в призраци, нали? — усмихва се тя.

— Ами… да. Като че ли точно това те питах.

— Истината ли искаш? Не, не вярвам. Мисля, че всичко е в главата на човека, Лара. Мисля, че хората просто искат да вярват, че е така. Но, от друга страна, разбирам какво успокоение може да донесе подобна вяра за хората, които са загубили обичани от тях близки!

— Ясно — кимвам. — Ами… довиждане. И много благодаря.

Вратата се затваря и аз съм вече на средата на пътеката, когато си спомням, че татко търпеливо ме чака на линия. Грабвам телефона си, натискам бутона за приемане на разговора и изричам:

— Извинявай, татко! Нямаше как.

— Няма защо, скъпа. Аз се извинявам, че те притеснявам на работа.

На работа ли? Значи той не знае?

— Да бе, работа! — кимвам. — Да, абсолютно! На работа! Къде другаде мога да бъда, нали така? — Изкисквам се нервно. — Макар че точно сега съвсем случайно не съм си в офиса…

— Е, в такъв случай може би съм избрал най-подходящия момент — изрича татко. Следва кратка пауза, след което продължава: — Знам, че това може би ще ти прозвучи странно, но трябва да поговоря с теб за нещо и то не търпи отлагане! Къде можем да се срещнем?

Двайсет и втора глава

Странна работа. Нямам никаква представа какво става.

Разбрахме се да се срещнем в кафене „Лингтън“ на Оксфорд стрийт — защото е централно и защото и двамата го знаем. И също, защото всеки път, когато си уговаряме среща, татко предлага кафене „Лингтън“. Той е неизменно лоялен към чичо Бил, а освен това има златна ВИП карта „Лингтън“, с която получава безплатно кафе и храна навсякъде, по всяко време. (Аз нямам. Моята е само „Семейство и приятели“ и ми дава петдесет процента отстъпка. Не че се оплаквам, разбира се.)

Приближавам се към познатата фасада в шоколадово и бяло с тръпнещо сърце. Може би татко има да ми съобщава някаква лоша новина. Например, че мама е болна. Или той.

А дори и да не е така, какво ще му кажа сега за бизнеса си с Натали? Как ще реагира, когато си даде сметка, че загубената му дъщеря е инвестирала купища пари в един бизнес, за да може после да го напусне? Само от мисълта за сбърченото му от разочарование лице — поредното — ме побиват тръпки. Не мога да му кажа! Не още! Не и докато не съм измислила план за действие.

Отварям вратата и вдъхвам познатия аромат на кафе, канела и пресни кроасани. Меките столове от кафяво кадифе и блестящите дървени масички са абсолютно същите като всички останали кафенета „Лингтън“ по света. От огромния плакат зад щанда се усмихва чичо Бил. В стъклената витрина са подредени чаши с логото „Лингтън“, кани за кафе и кафемелачки, всички до една в характерните за компанията шоколадовокафяво и бяло. (Доколкото разбрах наскоро, никой друг няма право да използва точно този нюанс на шоколадовото. Той е запазена марка на чичо Бил.)

— Лара! — маха ми татко от началото на опашката. — Тъкмо навреме! Какво ще желаеш?

Я виж! Той изглежда доста весел! Значи сигурно не е болен.

— Здравей! — прегръщам го аз. — Искам едно карамелено линггочино и сандвич с риба тон.

В кафенетата „Лингтън“ нямаш право да искаш капучино — искаш линггочино.

Татко поръчва кафетата и храната, а след това поднася златната си ВИП карта „Лингтън“.

— Какво е това? — поглежда неуверено картата момчето зад касата. — Никога не съм виждал такава.

— Сканирайте я! — предлага учтиво татко.

— Брей! — Очите на момчето се разширяват, когато нещо на екрана изписуква. После вдига към татко поглед, пълен със страхопочитание. — Значи това е… безплатно!

— Винаги изпитвам вина, когато използвам тази карта — признава ми под сурдинка татко, докато вземаме кафетата и храната си и се отправяме към една маса. — Така лишавам горкия Бил от заслужената му печалба!

„Горкият Бил“ ли? Сърцето ми се свива. Татко е толкова добър! Мисли за всички други, само не и за себе си.

— Смятам, че той може да си го позволи — промърморвам и поглеждам смръщено лицето на чичо Бил, което ни гледа от моята чаша.

— Вероятно — усмихва се татко, а после, забелязал дънките ми, казва: — Днес си облечена много ежедневно, Лара. Да не би това да е някакъв нов дрескод в бизнес средите?

Мамка му! Изобщо не се сетих, че не съм облечена като за работа!

— Всъщност бях на един семинар — импровизирам светкавично. — Искаха ежедневно облекло. Трябваше да играем едни роли… такива неща.

— Прекрасно! — изрича татко, но с толкова окуражителен тон, че бузите ми пламват от срам. Къса едно пакетче захар, изсипва го в кафето си и започва да го бърка. После казва: — Лара, искам да ти задам един въпрос!

— Няма проблеми — подканям го аз.

— Как върви бизнесът ти? Ама наистина?

О, боже! От всички милиарди въпроси на света точно този ли трябваше да ми зададе?

— Ами… нали знаеш… добре е. — Усещам, че гласът ми е станал малко по-пронизителен, отколкото искам. — Всичко е наред! Имаме няколко страхотни клиенти и наскоро сключихме сделка с „Макросант“, а и Натали вече се върна…

— Върна ли се? — изненадва се татко. — Да не би да не е била тук?

Проблемът с родителите е в това, че човек трябва да си води отчет за изречените лъжи.

— Тя… беше за малко някъде — отговарям, като се насилвам да се усмихна. — Нищо особено.

— Но смяташ, че си взела правилното решение, така ли? — пита ме татко със съвсем искрен интерес. — И работата ти харесва?

— Да — отговарям нещастно. — Харесва ми.

— И смяташ, че тази компания има бъдеще?

— Разбира се. Голямо! — промърморвам, втренчена в масата.

Проблемът с лъгането на родителите е в това, че понякога ти се иска да не си ги лъгал никога. Понякога просто ти се иска да се разревеш като дете и да започнеш да виеш: „Татко, всичко се объркааа! Какво ще правя сегааа?“.

— Е, ти за какво искаше да говориш с мен? — питам, за да го отклоня от темата.

— Няма значение — махва с ръка татко и ме поглежда с обич. — Ти вече отговори на въпроса ми. Бизнесът ти върви добре. Работата ти те удовлетворява. Това е единственото, което исках да чуя.

— Защо? — поглеждам го объркано.

Татко поклаща усмихнато глава.

— Просто имаше една възможност, за която исках да говоря с теб. Но не искам да провалям новия ти бизнес. Не искам да хвърлям прът в колелата му. Ясно е, че работиш нещо, което харесваш, и го правиш добре. Значи нямаш нужда от предложение за работа!

Предложение за работа ли?

Сърцето ми се разтуптява. Ала не трябва да издавам вълнението си.

— Защо все пак не вземеш да ми кажеш, а? — подхвърлям с престорена небрежност. — Просто за всеки случай.

— Скъпа, не е необходимо да бъдеш учтива с мен! — засмива се татко.

— Не се правя на учтива! — отсичам. — Наистина искам да знам!

— За нищо на света не бих те обидил, скъпа! Много съм горд от онова, което си постигнала! — изрича с обич татко. — А това сега би означавало да се откажеш от всичко. Не мисля, че ще си струва!

— Може и да си струва! Просто ми кажи! — Мамка му! Звуча адски отчаяна. Побързвам да пренастроя изражението си на любезен интерес. — Искам да кажа, защо просто не ми разкажеш? Няма да навреди, нали?

— Е, може би си права. — Татко отпива от кафето си, после ме поглежда право в очите и изрича: — Вчера ми се обади Бил. Представи си изненадата!

— Чичо Бил ли? — сащисвам се аз.

— Каза, че наскоро си му ходила на гости.

— А, да. — Прочиствам си гърлото. — Вярно, че се отбих за малко, за да побъбрим. Смятах да ти кажа…

Не смятах.

— Колкото и за малко да е било, той е бил много впечатлен от теб. Как те описа, я да се сетя? — Кривата усмивка на татко се появява — сигурен знак, че наистина, му е весело. — А, да! „Упорита“ и „последователна“! Както и да е. Та резултатът е… това!

Вади от джоба си плик и го плъзва по масата към мен. Невярваща на очите си, аз го отварям. Вътре има писмо на специалната хартия на компанията „Лингтън“. В него ми предлагат работа на пълен щат в отдел „Човешки ресурси“. И шестцифрена заплата.

Имам чувството, че ще припадна. Когато вдигам очи, виждам, че очите на татко светят. Макар да се прави на сдържан, очевидно е много поласкан.

— Бил ми го прочете по телефона, преди да го изпрати. Бива си го предложението, нали?

— Нещо не разбирам — разтривам объркано чело. — Защо е изпратил писмото на теб? Защо не право на мен?