— Ами… Все още не знам дали ще основа нова компания, но ако го реша, със сигурност ще ти се обадя…

— Не, имам предвид за четенето на мисли! — прекъсва ме тя. — Имаш ли нужда от асистентка, която да ти помага с фокусите? Защото за мен ще бъде удоволствие да работя такова нещо! Мога да облека какъвто костюм поискаш! И дори да жонглирам!

— Да жонглираш ли? — ококорвам се сащисано.

— Ами да! С торби фасул! Бих могла да ти бъда подгряващ партньор!

Толкова е развълнувана, че сърце не ми дава да попарвам надеждите й. Не мога да й кажа: „Виж какво, аз не мога да чета мисли! Това е лъжа!“. Ще бъде съкрушена.

Започвам да се уморявам с тази моя тайна. Ще ми се да можех да седна поне с един човек на този свят и да му кажа: „Виж какво, истината е, че има един призрак…“.

— Кейт, не съм много сигурна, че това ще се получи — започвам, като междувременно мозъкът ми щрака, опитвайки се да измисли нещо безболезнено. — Истината е, че аз… вече имам асистентка.

— Така ли? — поглежда ме объркано Кейт. — Ама в статията никъде не се споменава за асистентка! Казват, че всичко си го правила съвсем сама!

— Тя беше… зад кулисите. Не искаше да я виждат.

— Коя е тя?

— Тя е… моя роднина — изричам накрая.

Кейт се натъжава все повече.

— Ясно — кимва унило. — Е, сигурно сте се сработили добре, тъй като сте роднини и прочее…

— Да, започнахме да се разбираме доста добре — кимвам и прехапвам устни. — Не че преди това не сме се карали, де! Но нали знаеш как е? Когато прекараш повече време с един човек… Когато преживееш достатъчно с него… Ние сме вече… приятелки!

Докато изричам всичко това, усещам огромна болка в гърдите си. Може би трябваше да кажа, че бяхме приятелки. Защото вече не знам точно какви сме. И изведнъж усещам, че ме наляга дълбока скръб. Не мога да се понасям! Обърках всичко! И със Сейди, и с Ед, и с Джош! Вече нямам собствен бизнес, родителите ми ще откачат, когато научат, похарчих всичките си спестени пари за рокли от двайсетте и…

— Ами, ако на нея случайно й омръзне да работи това… — започва обнадеждено Кейт, — или ако тя пък има нужда от асистентка…

— Засега нямам представа какви ще бъдат плановете ни. Просто всичко е… малко… — В очите ми отново напират сълзи. Кейт е толкова добра към мен и толкова открита, а напоследък нервите ми са опънати до краен предел, така че накрая не издържам и думите сами се изливат от устата ми: — Проблемът е, че с нея се скарахме. И тя изчезна. От тогава насам нито съм я виждала, нито съм я чувала!

— Шегуваш се! — възкликва ужасено Кейт. — И за какво толкова се скарахте?

— За много неща — отвръщам покрусено. — Но май най-вече заради… един мъж.

— А знаеш ли дали сега тя е… — Кейт се поколебава, след което завършва: — Знаеш ли дали сега тя е добре?

— Нямам представа. Изобщо не знам какво се е случило с нея. Би могла да бъде навсякъде. Така де, обикновено по цял ден си говорим, но сега… нищо. Пълно мълчание! — И без никакво предупреждение сълзите ми рукват.

— О, Лара! — простенва Кейт и изглежда почти толкова разстроена, колкото се чувствам и аз. — И сега всичко това с Натали! Дали Джош може да ти помогне? — Тук лицето й се озарява. — Той познава ли я? Обикновено успява да помогне на хората…

Тук вече от гърдите ми се изтръгва ридание и аз простенвам:

— Аз вече не ходя с Джош! Разделихме се!

— Разделили сте се? — ахва асистентката ми. — О, боже! Нямах никаква представа! Сигурно не си на себе си!

— Да, последната седмица не ми беше от най-добрите — кимвам и изтривам сълзите си. — Както и последният ми ден. И последният ми час.

— Въпреки това смятам, че постъпи по най-добрия начин, като напусна Натали! — отсича Кейт, снижава глас и добавя: — И знаеш ли какво? Всички ще искат да правят бизнес с теб, а не с Натали! Защото теб те обичат, а нея я ненавиждат!

— Благодаря! — Опитвам се да се усмихна.

В този момент асансьорът най-сетне пристига и Кейт държи вратата отворена, докато влизам вътре с кашончето си и го подпирам на стената.

— Сещаш ли се за някое място, където би могла да е отишла твоята роднина? — обажда се внезапно тя. — Има ли някакъв начин, по който можеш да я издириш?

— Нямам представа — свивам унило рамене. — Искам да кажа, тя знае къде съм, знае как да се свърже с мен…

— Може пък да те чака ти да направиш първата стъпка, не мислиш ли? — изрича колебливо Кейт. — Защото, нали знаеш, ако се чувства обидена, може би чака ти да се свържеш с нея! Само идея, де! — подвиква, докато вратата се затваря. — Не че искам да ви се меся…

Асансьорът поема със скърцане надолу, а аз се вторачвам като хипнотизирана в изтъркания килим на пода му. Кейт е истински гений! Мисля, че попадна право в целта! Сейди е толкова горда, че никога няма да направи първата стъпка към сдобряването ни. Ще чака някъде. Ще ме чака да отида и да й се извиня и всичко да се оправи. Но къде ще ме чака?

След време, което ми се струва като цяла вечност, асансьорът пристига на партера. Обаче аз не помръдвам, въпреки че кашончето вече започва да ми тежи. Напуснах работата си. Нямам представа какво ще бъде бъдещето ми. Животът ми изглежда като лист хартия, пуснат в машина за рязане на функция „максимално дребни парченца, пълно унищожение“.

Но не искам да ридая! Отказвам и да плача! Или да се оплаквам! Сякаш чувам гласа на Сейди в ухото си: Скъпа, когато нещата в живота се объркат, жената вирва брадичка, лепва си най-ослепителната усмивка, забърква си лек коктейл и…

— Дръж! — казвам на отражението си в мръсното огледало точно в момента, в който Санджеев, работещ на партера, влиза в асансьора.

— Моля? — поглежда ме той.

Лепвам си възможно най-ослепителната усмивка, която успявам да измисля. (Или поне се надявам да изглежда ослепителна, а не умопобъркана.)

— Напускам! Чао, Санджеев! Беше ми приятно да работим в една сграда!

— О! — изненадва се той. — Е, в такъв случай — късмет! С какво смяташ да се заемеш сега?

Дори не правя пауза, за да си помисля. Направо отвръщам:

— Смятам да се заема с лов на призраци!

— Лов на призраци ли? — шашва се той. — Това да не би да е като… лова на хора?

— Нещо подобно!

Нова усмивка и излизам от асансьора с гордо вирната брадичка.

Двайсет и първа глава

Но къде е тя? Къде може да бъде тя, за бога?!

Нещата вече не са никак смешни. От три дена обикалям и я търся. Ходих във всеки един магазин за стари дрехи, за който успях да се сетя и съсках „Сейди!“ между закачалките. Почуках на вратите на всеки един от апартаментите на сградата, като се провиквах: „Търся приятелката си Сейди!“ достатъчно високо, за да ме чуе. Ходих дори до танцовия клуб „Фенерите“ и надничах между танцьорите на дансинга. Ала от нея ни следа!

Вчера отидох до дома на Една с измислена история за изгубеното ми коте, в резултат на което и двете обикаляхме дома й и викахме: „Сейди! Пис, пис, пис!“. Но не получихме отговор. Една се оказа много мила старица и ми обеща непременно да се свърже с мен, ако зърне наоколо някое изгубено коте. Не че това ще ми помогне.

Оказва се, че да търсиш изгубени призраци било невъзможна работа. Никой не може да ги види. Никой не може да ги чуе. Не можеш просто да забодеш снимка на дървото с надпис: „Изгубен — Призракът“. Не можеш да попиташ никого: „Хей, да сте виждали моята приятелка, призрачката? Изглежда като момиче от двайсетте, с писклив глас? Това да ви напомня нещо?“.

А сега се намирам в Британския филмов институт. Тук дават стари черно-бели филми, а аз съм на задните редове в салона и оглеждам тъмните редици глави пред себе си. Как се очаква от мен да видя нещо в тази тъмница? Та тук е като в кучи гъз!

Тръгвам приведена напред по пътеката и оглеждам бледо осветените от екрана профили вляво и вдясно от мен.

— Сейди? — прошепвам колкото ми е възможно по-дискретно.

— Шшшт! — предупреждава някой.

— Сейди, тук ли си? — прошепвам, когато стигам до следващия ред. — Сейди?

— Млъквай!

О, господи! Няма да стане така! Като че ли има само един начин. Събирайки цялата си смелост, аз се изправям в цял ръст, поемам си дълбоко дъх и се провиквам с все сила:

— Сейди! Лара е!

— Шшшт!

— Ако си тук, моля те, покажи се! Знам, че си разстроена и съжалявам, и искам пак да бъдем приятелки, и…

— Хей, ти там? Няма ли да млъкнеш най-сетне? — дочуват се хора с мексикански акцент и няколко глави се обръщат към мен.

Но от Сейди никакъв отговор.

— Извинете! — приближава се към мен разпоредителят. — Но трябва да ви помоля да напуснете салона!

— Няма проблеми. Съжалявам. И без това смятах да си тръгвам. — Тръгвам след разпоредителя към изхода, но точно пред вратата внезапно се обръщам и за последен път се провиквам: — Сейди! Сейдиии!

— Тихо, ако обичате! — обръща се гневно към мен разпоредителят. — Това е кино, за бога!

Взирам се отчаяно в мрака, но нито помен от бледите й, кльощави ръце, от потракващите й огърлици, от перата й, потрепващи над главите на другите.