— За нищо на света не бих постъпила така! За нищо! — успявам да смотолевя, цялата трепереща. — Ед, онова между нас беше истинско! Танцувахме… забавлявахме се… Не си мисли, че всичко е било измама!

— И предполагам, че нямаш гадже! — подхвърля саркастично той, подобно на адвокат, разпитващ обвиняем.

— Разбира се, че не! — Побързвам да се поправя: — Искам да кажа — да, имах, но скъсах с него в петък!

— В петък значи! Колко удобно! — засмива се иронично той и аз примигвам. — Лара, нямам време за подобни игрички!

— Ед, моля те! — Очите ми вече се пълнят със сълзи. — Трябва да ми повярваш…

— Сбогом, Лара!

Телефонът замлъква. Оставам вцепенена на тротоара и сърцето ми се раздира от болка. Знам, че няма никакъв смисъл пак да го търся. Няма никакъв смисъл да се опитвам да му обяснявам каквото и да било. Той никога няма да ми повярва. Вече ме смята за циничен манипулатор. Или в най-добрия случай — за наивна и слабохарактерна. И аз не съм в състояние да сторя нищо, за да го убедя в противното.

Не, мога да сторя нещо! Наистина има едно нещо, което мога да направя!

Изтривам бързо сълзите от очите си и се обръщам към входа на сградата. Когато се появявам отново в офиса, Натали пак си говори по телефона, пили ноктите си и се смее истерично на нещо. Без никакво предупреждение аз се насочвам към бюрото й, протягам ръка и прекъсвам връзката на телефона.

— Какво, по дяволите… — извърта се в стола си тя. — Говорех по телефона, мамка му!

— Може, но сега вече не говориш! — изричам с равен тон. — И ще ме чуеш добре какво ще ти кажа! Писна ми! Нямаш право да се държиш по този начин!

— Какво? — изсмива се тя.

— Ти побягна към Гоа и ни остави сами да събираме всички парчета! Наясно ли си колко арогантна и нечестна бе постъпката ти?

— Напълно вярно! — обажда се зад гърба ми Кейт и двете се обръщаме едновременно, за да я погледнем.

Тя, горкичката, веднага слага ръка върху устата си.

— А после се връщаш и се кичиш с лаври заради клиент, когото аз открих! Е, повече не мога да търпя подобно поведение! Не възнамерявам да ти позволя повече да ме използваш! Всъщност… повече не мога да работя с теб!

Последното изречение изобщо не го бях планирала. Но сега, когато думите излязоха от устата ми, си давам сметка, че точно това искам. Наистина не мога да работя повече с нея. Не мога дори да си пия кафето с нея! Тя е същинска зараза!

— Лара, скъпа, стресирана си! — подбелва закачливо очи Натали. — Защо не си вземеш почивен ден, а?

— Нямам нужда от почивен ден! — избухвам аз. — Искам да чуя истината от теб! Искам да чуя защо ме излъга? Защо не ми каза, че си била уволнена от последната си работа?

— Не бях уволнена! — просъсква тя и внезапно лицето й се изкривява грозно. — Беше по взаимно съгласие! Освен това те бяха абсолютни тъпаци, които така и не успяха да ме оценят както подобава! — На този етап като че ли си дава сметка как звучи отстрани и започва да ме увещава: — Лара, стига вече! Двете с теб ще направим страхотен екип!

— Не, няма! — поклащам глава. — Натали, не мисля, че те харесвам! Аз не работя като теб! Аз искам да слагам хората на подходящата за тях работа, а не да ги третирам като парчета месо за продан! Не всичко е само заплата, разбери! — Вече порядъчно набрала скорост, аз грабвам нейната бележка, на която пише: „Заплата, заплата, заплата!“, и се опитвам да я скъсам, само дето тя непрекъснато се лепи по пръстите ми и накрая съм принудена да я смачкам. — Всичко върви в пакет: човекът, компанията, цялата картина! За това става въпрос в нашата работа! За това, че ние сватосваме хората с работата им! Правим нещата добри за всички! И ако не го правим, значи не трябва да ни има!

Все още не съм изгубила надежда, че в крайна сметка ще успея да докосна добрата струна в душата й. Ала нейното слисано изражение не се променя ни на йота.

— Сватосваме хората ли? — възкликва тя и избухва в пренебрежителен смях. — Ела на себе си, Лара! Това тук не ти е агенция за самотни сърца!

Ясно. Тя никога няма да ме разбере. Аз пък никога няма да разбера нея.

— Искам да сложим край на нашето партньорство! — отсичам през зъби. — Събирането ни беше голяма грешка! Ще говоря с адвоката.

— Както искаш! — Тя се изправя, кръстосва ръце пред гърди и се обляга собственически на бюрото си. — Но не си въобразявай, че ще ми отмъкнеш клиентите! Пише го в споразумението ни! Затова изобщо не храни някакви илюзии, че ще ме унищожиш!

— Не бих си го и помислила! — изричам с леден глас.

— Тогава давай! — свива рамене Натали. — Опразни бюрото си! Действай!

Поглеждам към Кейт. Тя ни наблюдава напълно втрещена.

— Извинявай — оформям с устни към нея аз.

В отговор тя вади телефона си и започва да пише текстово съобщение. Миг по-късно моят телефон ми дава сигнал, че съм получила такова. Вадя го и чета:

„Не те обвинявам. Ако основеш нова компания, може ли да ме вземеш при теб?“

К.

Връщам отговор:

„Разбира се. Но засега нямам представа какво ще правя. Благодаря ти, Кейт!“

Л.

Натали е седнала обратно на бюрото си и показно пише нещо на компютъра си, сякаш аз не съществувам.

Едва сега осъзнавам, че седя в средата на офиса, между всички бюра. Усещам, че ме изпълва безтегловност. Боже, какво сторих току-що? Когато тази сутрин станах, имах бизнес и бъдеще. А сега нямам нищо. Никога няма да успея да си върна всички пари от Натали. Как сега ще кажа на мама и татко?

Не! Сега не мисли за това!

Със свито сърце аз грабвам едно кашонче от ъгъла, изсипвам хартията за принтер от него и започвам да си събирам нещата от бюрото. Острилката. Чашката за моливи.

— Но ако си въобразяваш, че можеш да се отделиш и да започнеш сама, много грешиш, момиченце! — изстрелва внезапно Натали, като се обръща със стола си към мен. — Не забравяй, че нямаш никакви контакти! Нямаш никакъв опит в тази дейност! Ти си един въздух под налягане! Не си мисли, че твоите романтични представи за това как ще сватосваш хората с подходящата за тях работа ще ти бъдат от полза! И не очаквай от мен да те взема на работа, когато излезеш на улицата и започнеш да умираш от глад!

— Може пък Лара да не остане в този вид бизнес! — обажда се за мое огромно изумление Кейт от другото бюро. — Може би ще започне нещо съвсем различно! Тя има и други таланти, ако още не ти е ясно! — И ми кимва усмихнато, а аз я гледам объркано.

Имам други таланти ли?

— Какви например? — просъсква злобно Натали.

— Като например разчитане на мисли! — провиква се Кейт и размахва последния брой на „Бизнес пийпъл“. — Лара, защо не ни каза нищо за това? На клюкарските страници има цяла статия за теб! „Лара Лингтън забавлява гостите в продължение на цял час с нейните забележителни умения за четене на мисли. Организаторите на галавечерята са залети с молби госпожица Лингтън да вземе участие и в други корпоративни събития. «Никога не съм виждал нещо подобно! — споделя Джон Кроули, председател на борда на Медуей». — Лара Лингтън би трябвало да има собствено телевизионно шоу!“ — изчита гордо асистентката ни.

— Четене на мисли ли? — ококорва се Натали.

— Да, това е нещо, върху което… работя от известно време — свивам безгрижно рамене.

— По-нататък пише, че си разчела мислите на петима наведнъж! — продължава Кейт. — Лара, трябва да отидеш в „Талантите на Великобритания“! Твоето е истинска дарба от Бога!

— И откога по-точно можеш да четеш мисли? — присвива подозрително очи Натали.

— Трудно е да се каже. А що се отнася до корпоративните събития, защо не, може и да приема! — добавям дръзко. — Може да си отворя малка фирма за развлечения! И сигурно няма да умра от глад, така че не се притеснявай за мен, Натали!

— Щом си толкова надарена, кажи какво си мисля сега! — вдига предизвикателно брадичка Натали. — Хайде!

— О, не! — махвам иронично с ръка. — Не мога да рискувам да се заразя с нещо гнило!

Откъм страната на Кейт се чува сподавен кикот. И за първи път през днешния ден Натали изглежда притеснена. Преди да е успяла да каже каквото и да било, аз грабвам кашончето си и се насочвам към асистентката ни, за да я прегърна.

— Чао, Кейт! Благодаря за всичко, което направи за мен! Беше страхотна!

— Късмет, Лара! — притиска ме към себе си тя и ми прошепва в ухото: — Ще ми липсваш!

— Чао, Натали! — изричам от учтивост и отварям вратата.

Излизам в коридора, насочвам се към асансьора и натискам бутона. Стиснала това кашонче в ръцете си се чувствам малко идиотски. Какво ще правя сега с живота си, а?

— Сейди? — изричам по навик.

Никакъв отговор. Разбира се, че няма да има отговор.

Асансьорът в тази сграда е от старите и върви доста бавно и тъкмо дочувам скърцането, подсказващо, че е тръгнал да се изкачва, когато зад гърба си долавям стъпки. Обръщам се и виждам Кейт.

— Лара, исках да те хвана, преди да си напуснала сградата! — изрича тя, останала без дъх. — Имаш ли нужда от асистентка?

Какво мило същество е тази Кейт! Точно като момичето от „Джери Макгуайър“. Иска да дойде с мен и да донесе и златната рибка. Стига да имахме такава, разбира се.