Момичето приближава лицето си до това на викария и я оглежда презрително, след което отсича:

— Глупачка!

— Тя беше жена, доживяла преклонна възраст — продължава свещенослужителката, в пълно неведение за присъствието на духа на покойницата до себе си. — Поглеждаме тази снимка… — посочва старата полароидна снимка — и виждаме жена, която въпреки своята немощ е водила красив живот. Която е намирала утеха в малките неща. Например в плетенето.

— Плетенето ли?! — повтаря невярващо момичето.

— И така. — Викарият очевидно бе привършила с речта си. — Нека сведем глави и да замълчим, преди да си вземем последно сбогом с нея. — Слиза от подиума и от високоговорителите отново се разнася музика на орган.

— Сега какво следва? — оглежда се момичето, внезапно застанало нащрек. И само миг по-късно е отново до мен. — Какво следва сега? Кажи ми! Кажи ми!

— Ами… ковчегът се плъзва зад завесата — промърморвам тихо, — а после… хммм… — не довършвам, изпълнена с огромно неудобство. Как се казва тактично подобно нещо? — Намираме се в крематориум. Което ще рече, че… — И размахвам неопределено ръце.

Момичето пребледнява от ужас и аз смутено виждам как постепенно преминава в странно млечно, полупрозрачно състояние. Изглежда точно като припадаща, но — ако изобщо съществува подобно нещо — в максимална степен. За момент успявам буквално да надникна през нея. А после, сякаш внезапно взела твърдо решение, тя се уплътнява и отсича глава:

— Не! Не мога да го допусна! Нуждая се от моята огърлица! Трябва ми!

— Извинявай! — свивам объркано рамене. — Обаче аз нищо не мога да сторя.

— Трябва да спреш погребението! — провиква се тя със светнали очи.

— Какво? — опулвам се срещу нея аз. — Невъзможно!

— Напротив! Твърде възможно е! Кажи им да спрат! — Аз се обръщам настрани, като се опитвам да я изключа, обаче тя се материализира от другата ми страна и заповядва: — Стани! Изправи се! Кажи нещо!

Гласът й е настойчив и пронизителен като на разглезено малко дете. Аз отчаяно въртя глава във всички посоки, опитвайки се да й избягам.

— Спри погребението! Спри го! Трябва да си взема огърлицата! — Момичето се намира само на сантиметър от лицето ми и барабани с юмруци по гърдите ми. Не усещам ударите, но движенията й ме карат все пак да се отдръпна уплашено. В отчаянието си скачам на крака, за да се преместя на задната редица, обаче се препъвам в един стол и той се сгромолясва с трясък на пода.

— Лара, добре ли си? — обажда се ужасено мама от предните редове.

— Няма проблеми — смотолевям, отпускам се на първия попаднал ми стол и се опитвам да се абстрахирам от писъците в ухото ми.

— Ще се обадя да докарат колата — тъкмо казва чичо Бил на леля Труди. — Така, като гледам, след пет минути всичко ще е свършило.

— Спри го! Спри го! Спри го! — кънти гласът на момичето в ухото ми, постепенно достигайки нивата на най-пронизителния писък, който някога съм чувала.

Усещам, че се превръщам в шизофреничка. И сега вече разбирам хората, които се втурват да убиват президенти. Няма никакъв начин да игнорираш подобно същество в ухото си. Тя е като банши2. Не съм в състояние да издържам повече. Стискам глава с две ръце, но всичките ми усилия са напразни.

— Спри, спри, спри го! Погребението трябва да спре! Сприии гооо!

— Добре де, добре! Само млъкни! — простенвам отчаяно, скачам на крака и се провиквам: — Почакайте! Никой да не мърда! Трябва да спрете погребението! Спрете погребението!

И за мое огромно облекчение писъците на момичето в ухото ми престават.

Обаче ситуацията си има и отрицателна страна. Вече цялото ми семейство се е извърнало към мен и всички ме гледат така, сякаш съм лунатичка. Викарият натиска някакъв бутон в дървения панел на стената и музиката рязко спира.

— Да спрем погребението ли? — обажда се първа мама.

Аз кимвам мълчаливо. Ако трябва да бъда честна, не се чувствам като господарка на себе си.

— Но защо?

— Аз… хммм — прочиствам си гърлото. — Аз не мисля, че това е подходящият момент. Тя да си отиде, де.

— Лара — въздиша татко. — Знам, че в момента си под огромно напрежение, но всъщност… — Обръща се към свещенослужителката и допълва: — Много се извинявам! Напоследък дъщеря ми не е съвсем добре. Любовни проблеми! — Последното, изречено почти шепнешком.

— Това няма нищо общо с настоящия момент! — провиквам се възмутено, обаче никой не ми обръща внимание.

— О, разбирам — кимва съчувствено викарият. — Лара, сега ще довършим погребението — заговорва ми тя така, сякаш съм тригодишна, — а после може би двете ще изпием по чаша чай и ще си побъбрим. Става ли?

И отново натиска онзи бутон и музиката отново гръмва. Миг по-късно ковчегът започва да се придвижва със скърцане по релсите, върху които е поставен, и да изчезва зад завесата. Зад себе си долавям ахване, а после…

— Неее! — Протяжен, болезнен вой. — Неее! Спрете! Трябва да спрете!

И за мой огромен ужас момичето се втурва към дървената рампа и се опитва да си издърпа ковчега обратно. Обаче ръцете й изобщо не действат — непрекъснато потъват в капака.

— Моля те! — вдига очи към мен тя и ме поглежда отчаяно. — Не им позволявай!

Тук вече започвам да се паникьосвам. Ама истински. Нямам представа защо получавам подобни халюцинации и какво точно означават те. Обаче знам едно — всичко ми изглежда съвсем реално. И не мога просто да си стоя и да гледам сцената с безразличие.

— Неее! — провиквам се аз. — Спрете!

— Лара… — започва мама.

— Съвсем сериозно! Има съвсем основателна причина и пречка, поради които този ковчег не трябва да бъде… изгарян! Трябва да спрете! Веднага! — Втурвам се напред по пътеката. — Натиснете бутона или ще го направя аз!

Напълно объркана, свещенослужителката отново натиска бутона и ковчегът се заковава на мястото си.

— Скъпа, защо не вземеш да изчакаш вън? — изрича викарият.

— О, само се прави на интересна! Нищо ново! — махва пренебрежително с ръка сестра ми Тоня. — Основателна причина и пречка, глупости! Че каква пречка би могло да има, а?! Изобщо не я слушайте, а си продължавайте работата! — допълва с диктаторския си глас тя и викарият определено настръхва.

— Лара — игнорира сестра ми тя и се обръща към мен, — имаш ли причина да искаш да спреш погребението на твоята пралеля?

— Да!

— И тя е? — поглежда ме въпросително викарият.

О, боже! Ами сега какво да кажа? Че едно привидение ми е заповядало ли?

— Защото… хммм…

— Кажи, че съм била убита! — Вдигам стреснато очи и точно срещу себе си виждам момичето. — Кажи го! Тогава ще бъдат принудени да отложат погребението! Кажи го! — Вече стои точно до ухото ми и пак крещи. — Кажи го! Кажи го! Кажиии гооо!

— Мисля, че леля ми е била убита! — изтърсвам най-неочаквано аз.

И преди съм виждала роднините си да ме гледат като настъпени жаби, но чак толкова не съм ги виждала. Всички са се извърнали като по команда назад в столовете си и ченетата им са увиснали неразбиращо. Приличат ми на някакъв странен натюрморт и ми идва да се разкискам като идиот.

— Убита ли?! — обажда се първа викарият.

— Да! — отсичам безпрекословно. — Имам причина да смятам, че тук има нещо гнило! Затова се налага да задържим тялото като веществено доказателство!

Викарият тръгва бавно напред и се вторачва в мен с присвити очи. Очевидно се опитва да прецени доколко може да ми вярва. Обаче тя не знае, че едно време със сестра ми редовно играехме на издържане на погледи и аз винаги побеждавах. Вторачвам се в нея по същия начин, попивайки изцяло сериозното й, скръбно, непоколебимо изражение.

— Убита значи… Но как? — изрича накрая тя.

— Предпочитам да обсъдя този въпрос с полицията — отсичам категорично, сякаш играя в епизод от сериала „От местопрестъплението“, наречен „Погребален дом“.

— Искаш да извикам полицията? — Свещенослужителката вече е изпаднала в истински шок.

О, боже! Ама разбира се, че не искам да викаме кошмарната полиция! Обаче вече няма връщане назад! Налага се да продължа да играя убедително.

— Да — кимвам след подходяща пауза. — Мисля, че така ще бъде най-добре.

— Хей, не може да я вземате на сериозно! — избухва Тоня. — Не е ли очевидно, че просто се опитва да предизвика сензация?!

Само от един поглед разбирам, че на свещенослужителката започва да й писва от сестра ми, което е пък е много добре за мен.

— Уважаема — изрича рязко тя, — не мисля, че имате думата по този въпрос! Твърдение като това не може да бъде оставено без последствия! И сестра ви е напълно права — тялото трябва незабавно да бъде изпратено на криминолозите!

Имам чувството, че викарият се хвана. Очевидно и тя гледа твърде много крими сериали. Какво друго да прави в събота вечер?! И както може да се очаква, тя се приближава още повече към мен, снишава глас и пита съзаклятнически:

— Кой, според вас, е убил вашата пралеля?

— Предпочитам засега да не казвам нищо по този въпрос — изричам с подходящо мрачен тон. — Сложно е. — Хвърлям многозначителен поглед на Тоня. — Мисля, че разбирате какво имам предвид!