— Окей, господин Харисън! — правя се отново на екскурзовод аз. — Сега вече наистина ще видите Лондон!

* * *

Брилянтно е! Наистина е брилянтно!

Вече бяхме на върха и целият град се беше проснал пред погледите ни като на длан. Видяхме дребните хорица, бързащи всеки по своите си дела като работливи мравки, влизащи в мравчени коли и мравчени автобуси. Аз компетентно посочих катедралата „Сейнт Пол“ и Бъкингамския дворец, и часовника Биг Бен. А сега съм поела щафетата с пътеводителя „Историческият Лондон“. В него няма раздел за виенското колело „Лондонското око“, но аз все пак чета факти от него, които, разбира се, си измислям.

— Кабинките са изработени от прозрачен титан, извлечен от разтопено стъкло за очила! — информирам Ед. — Ако бъде пусната под вода всяка кабинка автоматично се превръща в подводница!

— Не съм очаквал нищо по-малко! — отбелязва той вторачен през стените на кабинката.

— Всяка кабинка може да издържи под водата тринайсет часа… — Не довършвам. Не мога да разбера той слуша ли ме или не. — Ед?

Той се обръща към мен и очите му се впиват в моите. Опира гръб в стъклената стена на кабинката. Зад него панорамната гледка към Лондон бавно се променя, докато се издигаме нагоре. Още докато бяхме горе, слънцето се бе скрило и сега над нас се събират черни облаци.

— Искаш ли да знаеш нещо, Лара? — пита той и се озърта, за да провери дали някой ни слуша. Обаче всички останали са се скупчили в другия край на кабинката и наблюдават едно полицейско корабче по Темза.

— Може би — отговарям, изпълнена с неприятни предчувствия. — Стига да не е някоя важна държавна тайна, която не би трябвало да издавам.

По лицето му пробягва усмивка.

— Попита ме защо съм се съгласил да изляза на онази първа среща с теб.

— О, това ли било? Е, вече няма значение! — побързвам да отклоня темата. — Не си длъжен да ми казваш…

— Не, аз държа да ти кажа! Беше много… плашещо! — Кратка пауза. — Имах чувството, че нещо ми е влязло в главата и ми диктува да кажа „да“. И колкото повече се съпротивлявах, толкова по-силно крещеше то! Как ти звучи всичко това, а?

— Всъщност… никак — промърморвам. — Нямам представа какво е било. Може би… самият Господ Бог?

— Може би — кимва той и се изсмива. — Може пък да се окажа новият Моисей! — Отново кратка пауза. — Въпросът е, че никога досега не съм чувствал подобно непреодолимо желание, подобен подтик, глас или каквото и да е там. — Прави крачка към мен и гласът му се снижава с една октава. — Но какъвто и да е бил този импулс, откъдето и да е дошъл, важното е, че се оказа прав! Да прекарам известно време с теб се оказа най-доброто, което съм могъл да направя. Имам чувството, че най-сетне съм се събудил от някакъв сън и… бинго! И искам да ти благодаря за това!

— О, няма нужда! — махвам с ръка. — За мен беше удоволствие! Пак заповядай!

— Надявам се да си искрена. — Гласът му одрезгавява още повече и аз усещам, че започвам да се изчервявам под проницателния му поглед.

— И така… хммм, искаш ли да чуеш още факти от пътеводителя? — Прелиствам смутено книгата в ръцете си.

— Разбира се.

— Кабинката е… хммм. — Не мога да се концентрирам. Сърцето ми е започнало да бие по-учестено. Всичко изведнъж ми се струва по-ярко. Осъзнавам болезнено всяко отделно движение, което правя. — Колелото пътува… върти се… — Нищо смислено не мога да измисля. Затварям пътеводителя и поглеждам в очите Ед, опитвайки се да отговоря на непроницаемото му изражение, да се престоря, че нищо не ме вълнува.

Само дето в момента ме вълнуват адски много неща. Червенината обагря лицето ми. Косъмчетата на тила ми настръхват. Очите на Ед се взират толкова настойчиво в мен, че имам чувството, че всеки момент ще пронижат мозъка ми. По тялото ми започват да пролазват тръпки.

Тръпките се разпространяват по всеки сантиметър от кожата ми.

Направо не мога да повярвам как е възможно някога да съм го мислела за грозен. Сигурно съм била сляпа — няма какво друго да е.

— Какво става? — пита с дрезгав глас той.

— Аз… не знам — прошепвам. — Става ли… нещо?

Той слага ръка под брадичката ми и плъзва поглед по лицето ми, сякаш разузнава терена. После се приближава още повече, хваща лицето ми с две ръце, повдига го и ме целува. Устните му са топли и сладки, а леко наболата му брада издрасква кожата ми, обаче на него не му пука и… Боже мой! Да, продължавай! Всичките тръпки, които изпитвах досега, се превръщат в пеещи, танцуващи импулси. И когато той ме прегръща силно и ме притиска към себе си, в мозъка ми се настаняват две мисли.

Той е толкова различен от Джош.

Той е толкова добър!

Иначе почти никакви други мисли не минават през главата ми. Или поне не такива, които биха могли да бъдат определени като мисли — по-скоро изгарящи желания.

Когато най-сетне Ед се отдръпва за малко от мен, ръцете му продължават да ме прегръщат.

— Честно да ти кажа… не така планирах нещата днес… — изрича. — В случай, че се питаш, разбира се.

— И аз не съм ги планирала така — изричам тихо. — Изобщо.

Той отново впива устни в моите, а аз затварям очи. Устните ми проучват неговите, вдъхвам аромата му, питам се колко ли още ще продължи въртенето на виенското колело. Сякаш разчел мислите ми, Ед ме пуска.

— Може би трябва да погледнем навън още веднъж — засмива се тихичко. — Преди да сме се приземили.

— Вероятно — съгласявам се неохотно и се усмихвам сконфузено. — В крайна сметка — платили сме си за това, нали?

Хванати ръка за ръка, ние се обръщаме към прозрачните стени на кабинката.

И аз изпищявам ужасена.

Носеща се над кабинката, пронизваща ни с унищожителен поглед, виси Сейди.

Тя ни е видяла! Видяла ни е да се целуваме!

Мамка му! И пак мамка му! Сърцето ми прескача като на гърмян заек. Разтрепервам се от ужас, а тя приближава към прозрачната стена. От очите й излизат искри, ноздрите й се разширяват от гняв, а аз отстъпвам назад, сякаш наистина съм видяла страховит призрак.

— Лара? — обръща се към мен шокирано Ед. — Лара, какво става?

— Как можа да го направиш?! — Писъкът на Сейди е толкова силен, че аз запушвам уши. — Как не те е срам?!

— Аз… аз не бях… аз не исках… — преглъщам.

Не съм в състояние да изрека нищо свързано. Иска ми се да й кажа, че не съм го планирала предварително, че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат…

— Видях те!

От гърдите й се изтръгва чудовищно ридание, след което тя ми обръща гръб и изчезва.

— Сейди! — втурвам се напред и опирам нос о прозрачната стена на кабинката. Опитвам се да я зърна между облаците или сред водите на Темза, или сред тълпите долу на земята.

— Лара! Но какво стана, за бога?! — Ед безсъмнено е уплашен.

Аз внезапно забелязвам, че останалите хора в кабинката са се обърнали към нас и ме зяпат ококорено.

— Нищо! — измънквам. — Извинявай! Аз само… бях… — Той ме прегръща топло, но аз се отдръпвам рязко. — Ед, много съжалявам, не мога…

Няколко секунди след което Ед сваля ръката си.

— Няма проблеми.

Вече сме стигнали земята. Гледайки ме тревожно и притеснено, Ед ме избутва от кабинката и двамата се озоваваме на твърда земя.

— Е? — обръща се накрая към мен. Тонът му е закачлив, но за мен е ясно, че е крайно разтревожен. И има защо. — Какво става?

— Не мога да го обясня — смотолевям тъжно.

Отчаяният ми поглед оглежда хоризонта, търсейки някакви следи от Сейди.

— Дали „Старият Старбъкс“ няма да помогне, а? Лара?

— Извинявай. — Прекратявам оглеждането на хоризонта и се фокусиран върху притесненото лице на кавалера си. — Ед, много съжалявам. Не мога да го… направя. Денят беше прекрасен, но…

— Но… не мина според плана ли? — изрича бавно той.

— Не, не е това! — Разтривам лице. — Много е… сложно! Трябва ми време да събера мислите си!

Вдигам очи към него. Моля се да ме разбере. Или поне отчасти. Или поне да не ме мисли за измамница.

— Няма проблеми — кимва накрая той. — Схванах. Нещата невинаги са черни и бели. — Поколебава се, после докосва леко ръката ми и казва: — Тогава нека спрем дотук. Денят наистина беше прекрасен! Благодаря, Лара! Много щедро от твоя страна да ми отделиш толкова голяма част от свободното си време!

Разбирам, че той отново се е върнал към официалния си, кавалерски стил на поведение. От топлината и радостта, настанили се доскоро между нас, вече няма и следа. Все едно сме двама далечни познати. Внезапно ме осенява мисълта, че по този начин той просто се защитава. Оттегля се в неговия личен тунел, зад неговата защитна маска.

— Ед, за мен ще бъде удоволствие пак да се видим някой ден! — побързвам да оправя положението аз. — Веднага щом… си изясня нещата.

— Аз също ще се радвам — отговаря любезно той, но веднага разбирам, че изобщо не ми вярва. — Позволи ми да ти извикам такси.

Докато оглежда улицата, от вниманието ми не убягва фактът, че бръчките по челото му отново са се върнали, този път като че ли от разочарование.

— Не, няма нужда. Ще постоя тук още малко — ще се помотая, ще изчистя главата си… — Усмихвам се сковано. — Благодаря ти! За всичко!