Тъмнокафявите очи на Ед се вторачват в моите. Никой от нас не смее да се обади или да помръдне. Гледаме се втренчено като котараци. След няколко секунди обаче в стомаха ми нещо потрепва. Всичко това ми изглежда твърде… странно. Прекалено интимно. Сякаш той вижда в мен много повече, отколкото би трябвало. Престорвайки се, че се закашлям, аз развалям магията на момента и извръщам глава. Отпивам глътка вино и когато се обръщам, виждам, че Ед също отпива от виното си.

— Имаш една добра карта, вероятно асо — изрича накрая той с равен тон. — И две слаби.

— Не! — хвърлям сащисано картите. — Откъде разбра?

— Очите ти щяха да изскочат от орбитите си, когато зърна асото — обяснява през смях той. — Беше напълно очевидно. Все едно ахна на глас. А след това се огледа наляво-надясно, опасявайки се, че си се издала. След това сложи ръка върху силната карта и ме погледна мръснишки. — Тук вече започва да се смее с глас. — Напомни ми никога да не споделям с теб държавни тайни!

Не мога да повярвам! А аз си мислех, че съм напълно неразгадаема!

— Сега сериозно — изрича делово той, като отново размесва картите. — Твоите умения за разчитане на мисли. Базират се на светкавичен анализ на поведението, нали?

— Хммм… правилно — измънквам аз.

— А тази способност няма как да те е напуснала. Тези неща или се знаят, или не. Е, какъв е случаят с теб, Лара? Ще ми разкажеш ли?

И се привежда напред в очакване на отговора. Леко се стъписвам. Не съм свикнала на този вид фокусирано внимание. Ако беше Джош, много лесно щях да успея да го заблудя. Джош винаги приемаше всичко за чиста монета. Ако беше той, сега щеше да каже: „Добре, скъпа“, и автоматично щяхме да преминем на друга тема и той никога повече нямаше да попита за това.

Защото Джош всъщност никога не се е интересувал от мен.

Осъзнаването се стоварва върху мен като чук. Залива ме с ведро леденостудена вода. Окончателното, смразяващо костите проникновение, което моментално ме изпълва с усещането за истина. През цялото време, което прекарахме заедно, Джош нито веднъж не ме е предизвиквал, нито веднъж не ме е изпитвал и почти не помнеше детайли от моя живот. Тогава си мислех, че е просто спокоен човек, който приема живота такъв, какъвто е. И точно затова го обичах. Възприемах тази черта като негов плюс. Ала сега вече всичко ми стана ясно. Истината е, че той е бил толкова спокоен, защото изобщо не му е пукало. Не се е интересувал от мен. Или поне не достатъчно.

Имам чувството, че едва сега излизам от някакъв транс. Бях толкова заета да го преследвам, толкова отчаяна, толкова сигурна в себе си, че така и не се сетих да огледам достатъчно добре обекта, когото преследвам. Така и не се сетих да спра за момент и да се запитам дали именно той е отговорът. Боже, голяма идиотка съм била!

Вдигам глава и виждам срещу себе си тъмните, интелигентни очи на Ед да ме оглеждат изпитателно. И се изпълвам с внезапна, странна възбуда, че човек, когото едва познавам, държи да научи повече за мен. Виждам го в изражението му — той не ми задава въпроси само от любезност. Той съвсем искрено държи да научи истината.

Само дето не мога да му я кажа. Очевидно.

— Това е… доста сложно за обяснение. Объркано е. — Пресушавам чашата си, натъпквам последното парче кейк в устата си и се ухилвам на Ед. — Хайде! „Лондонското око“ ни чака!

* * *

Когато пристигаме на южния бряг на Темза, заварваме мястото пълно с туристи, амбулантни търговци, щандове за книги втора употреба и цял куп от онези живи статуи, които винаги са ме плашели. „Лондонското око“ се върти като огромно воденично колело и от прозрачните му кабинки надничат хора. Изпълвам се с необяснимо вълнение. Идвала съм на това виенско колело само веднъж и това беше по работа, свързана с цял куп отвратителни пияници.

Забелязваме джазов състав, който свири стара мелодия от двайсетте пред тълпа зяпачи и когато минаваме покрай него, не мога да не погледна към Ед. Той прави няколко стъпки от чарлстон, а аз подрънквам с огърлицата си.

— Много добре! — обажда се брадат тип с шапка, приближавайки се към нас с кутия за дарения. — Интересувате ли се от джаз?

— Долу-горе — отговарям, докато бъркам в чантата си, за да извадя някакви пари.

— Ние се интересуваме от двайсетте години! — отсича категорично Ед и ми намигва. — Само от двайсетте, нали, Лара?

— Следващата седмица организираме джаз концерт на открито в Джубили Гардънс! — изрича възторжено мъжът. — Искате ли билети? Ако ги купите сега, печелите десет процента отстъпка!

— Разбира се! — кимва Ед, като ме поглежда. — Защо пък не?

Подава на човека пари, взема два билета и ние отминаваме.

— Е — изрича той след известно време, — можем да отидем на този концерт заедно. Стига да искаш, разбира се.

— Ами… добре. Страхотно! За мен ще бъде удоволствие!

Той ми връчва единия от билетите и аз смутено го пъхвам в чантата си. Известно време вървим, без да говорим. Аз се опитвам да схвана какво се случи току-що. Той на среща ли ме кани? Или това е просто продължение на разглеждането на забележителности? Или… какво? Какво по-точно правим?

Предполагам, че Ед си мисли нещо подобно, защото когато се нареждаме на опашката за виенското колело, той внезапно ме поглежда изпитателно и изрича:

— Лара, можеш ли да ми кажеш едно нещо?

— Окей — кимвам смутено.

Дали няма пак да ме пита за моите парапсихични способности?

— Защо тогава влетя така в офиса ми? — пита усмихнато. — Защо ме покани на среща?

Боже, още по-лошо! И сега какво да отговоря?

— Това е… добър въпрос — опитвам се да парирам удара аз. — И… аз имам един за теб. Ти защо дойде? Можеше просто да ме отрежеш и край!

— Да, знам — кимва той озадачено. — Искаш ли да знаеш истината? Всичко оттогава ми е като в мъгла. Не мога да разгадая собствения си мисловен процес. Непознато момиче пристига в моя офис. В следващия момент аз съм на среща с него. — Обръща се към мен с подновен интерес. — Хайде, кажи ми! Сигурно си имала някаква причина за това! Да не си ме зърнала наоколо?

В тона му се долавя надежда. Няма съмнение, че се надява да чуе нещо, което ще направи деня му по-светъл. Душата ми се изпълва с чувство за вина. Той няма никаква представа, че просто беше използван!

— Това беше… облог с една приятелка — отговарям, като гледам точно над рамото му. — И аз не знам защо го направих.

— Ясно. — Гласът му е равен като преди. — Значи съм бил случаен обект. Да знаеш, че това няма да звучи особено добре пред внуците! Затова ще им кажа, че си ми била изпратена от извънземни! Веднага, след като им разкажа за перуките на херцога на Мармадюк!

Разбирам, че се шегува. Наясно съм, че всичко това е игра. Но когато вдига очи, го виждам в лицето му. Виждам неговата топлота. Виждам как започва да се влюбва в мен. Не, последното го задраскайте — той си мисли, че се влюбва в мен! Но всичко това е нереално. Всичко е фалшиво. И е неправилно. Това е просто поредното куклено шоу. Той беше манипулиран от Сейди точно толкова, колкото беше манипулиран и Джош. Нито един от двамата не е реален, нито една от връзките не означава нищо…

И аз не знам защо, но внезапно се изпълвам с тревога и раздразнение. Всичко е по вина на Сейди! Където и да отиде, създава проблеми! Ед е всъщност много приятен човек, който и без това е преживял твърде много напоследък, а тя обърка главата му, а това изобщо не е честно…

— Ед? — преглъщам.

— Да?

Боже мой! И сега какво да му кажа? Ти не излизаш на срещи с мен — излизаш на срещи с един призрак! Именно тя влияе на мислите ти, тя е като синтетичен наркотик, но без обвивката…

— Ти може би си мислиш, че ме харесваш. Но истината е, че не ме харесваш.

— Напротив! — засмива се той. — Много те харесвам!

— Не е вярно! Ти не разсъждаваш със собствения си мозък. Искам да кажа… това не е истинско!

— На мен ми изглежда доста истинско.

— Да, знам, че е така. Обаче… ти не разбираш… — Не довършвам, обзета от безсилие.

Настъпва тишина. През която изражението на Ед рязко се променя.

— О, сега разбирам!

— Така ли? — поглеждам го неуверено.

— Лара, не е необходимо да си търсиш извинение, за да омекотиш удара — изрича в крива усмивка. — Ако вече ти е писнало, просто кажи! Мога да се справя със следобеда и сам. Вярно, беше забавно и аз ти благодаря за времето, което отдели за мен…

— О, не! — прекъсвам го ужасена. — Престани! Не се опитвам да се измъкна! Днес си прекарвам наистина много хубаво! Сериозно! И искам да се кача на „Лондонското око“!

Ед ме оглежда внимателно — нагоре-надолу, наляво-надясно, сякаш очите му са детектори на лъжата. Накрая изрича:

— Аз също!

— Ами… добре.

Двамата дотолкова сме се отнесли в приказки, че не забелязваме как между нас и опашката се е оформила огромна празнина.

— Хайде, бързо! — подканя ни разпоредителят до колелото. — Ваш ред е!

— Божичко! — събуждам се най-накрая. — Бързо, ние сме!

Грабвам ръката на Ед и двамата се втурваме към огромната овална кабинка. Тя заема мястото си на платформата и хората започват да се качват с кискания и писъци. Ние също влизаме, все така хванати за ръка, усмихваме се един на друг и неудобството автоматично се изпарява.