— Може и така да е. Но само когато съм гладен. Искаш ли да хапнем? Или да отидем направо в Музея на мускетарите?

Правя се на дълбоко замислена, сякаш претеглям двете алтернативи. Добре де, известно е, че никой не се интересува повече от своето национално наследство от мен. Но проблемът с разглеждането на забележителности е в това, че след известно време се превръща в тътрене из забележителности, пъшкане по виещи се каменни стълби и бойници, и страховити истории за отсечени глави, натрупани на камари.

— Всъщност обядът не е никак лоша идея! — отбелязвам небрежно. — Стига да си видял достатъчно, разбира се.

Очите на Ед проблясват. Имам смущаващото чувство, че той знае точно какво мисля. Но с напълно непроницаемо изражение казва:

— Да, нали съм американец, не съм в състояние да се концентрирам за дълго. Така че, хайде да отидем да похапнем нещо!

* * *

Отиваме в ресторант, където сервират неща като „Джордж на лека лучена супа“ и „Глиганско гювече“. Ед настоява този път той да плати, тъй като аз съм била купила билетите, и после си намираме уютна масичка в ъгъла до прозореца.

— Е, какво друго от Лондон би желал да видиш? — питам ентусиазирано. — Кое е следващото от списъка ти?

Ед примигва и аз веднага осъзнавам, че съм сгафила. Не трябваше да го казвам точно така — неговият списък за разглеждане на забележителности очевидно все още е болна тема.

— Извинявай! — промърморвам сконфузено. — Не исках да ти напомням за…

— Не, няма проблеми — кимва той и се заглежда в набоденото на вилицата си, като че ли се чуди дали да го яде или не. — Знаеш ли, ти беше права. Имам предвид за онова, което ми каза онзи път. Нещата в живота понякога се объркват, но човек трябва да продължи напред. Много ми хареса и онази приказка на баща ти за ескалатора. От тогава насам непрекъснато си мисля за това сравнение. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. — И пъхва вилицата в устата си.

— Така ли? — Не мога да не се почувствам поласкана, задето е запомнил казаното. Ще трябва да кажа на татко — много ще се зарадва.

— Ъхъ — промърморва той, докато дъвче. Поглежда ме въпросително и пита: — Та… — преглъща — каза, че ти също си преживяла раздяла. Кога беше това?

В петък. По-малко от четирийсет и осем часа оттогава. Дори и само от мисълта за това ми идва да затворя очи и да простена.

— Беше преди… известно време — свивам рамене. — Той се казваше Джош.

— И какво стана? Не си длъжна да ми отговаряш, разбира се.

— Не, няма проблеми. Ами… аз просто осъзнах, че ние… не сме… — Не довършвам, въздъхвам дълбоко и вдигам очи към него. — Чувствал ли си се някога като пълен, ама пълен глупак?

— Никога — поклаща глава той. — Но понякога ми се е случвало да се чувствам като пълен, много пълен, съвсем пълен глупак!

Не мога да сдържа усмивката си. Разговорът с Ед ме кара да погледна на нещата от съвсем различен ъгъл. Оказва се, че аз не съм единственият човек на света, който се е чувствал като глупак. Джош поне не ми е изневерявал с друга. И не ме е оставил да се оправям сама в съвсем непознат град.

Изведнъж ми хрумва нещо:

— Хей, какво ще кажеш да направим нещо, което го е нямало в списъка ти, а? Да разгледаме някоя забележителност, която не е включена! Има ли такава?

Ед отчупва замислено хляба си и накрая отговаря:

— Корин не искаше да ходим на „Лондонското око“. Имаше страх от височините, а освен това го смяташе за тъпа атракция.

Знаех си, че няма да харесам тази жена! Как е възможно някой да нарече лондонското виенско колело „тъпа атракция“?!

— Окей, значи отиваме на „Лондонското око“! — отсичам. — А после може да отскочим до „Стария Старбъкс“. Това е древен английски обичай, много специфичен!

Зачаквам Ед да се засмее, но той само ме поглежда преценяващо и отбелязва:

— „Старбъкс“ значи. Интересно. И не ходиш в кафене „Лингтън“, така ли?

Ясно. Значи се е сетил.

— Понякога. Зависи от случая — свивам наежено рамене. — Значи… знаеш, че сме роднини.

— Казах ти вече — поразпитах за теб.

Лицето му е напълно безизразно. Не реагира така, както хората обикновено реагират, когато разберат за чичо Бил, а по-точно, да възкликнат: „Аууу! Браво! И какъв е той в истинския живот?“.

В този момент се сещам, че Ед Харисън се движи из високите етажи на бизнеса. И няма начин да не се е сблъсквал с чичо Бил — по един или друг начин.

— Е, какво мислиш тогава за моя чичо? — питам с лукав поглед.

— Компанията „Кафе Лингтън“ безсъмнено е преуспяваща — отговаря той. — Носи огромни печалби. Много са ефективни.

Очевидно избягва въпроса ми.

— А конкретно за чичо Бил? — не се отказвам аз. — Срещал ли си се с него?

— Като стана въпрос, да — кимва и отпива от виното си. — И според мен идеята „Две малки монети“ е пълна глупост и чиста проба манипулация. Извинявай, но така мисля аз.

Никога досега не бях срещала човек, който да изразява толкова силно отрицателно мнение за чичо Бил — или поне не и пред мен. Намирам мнението на Ед за твърде освежаващо.

— Не се извинявай! — побързвам да го успокоя. — Говори каквото мислиш. Кажи ми всичко!

— Смятам също така, че… твоят чичо е един на милион. Сигурен съм, че факторите, допринесли за неговия успех, не се ограничават само с един. Ала не това е посланието, което той се опитва да продава. Той продава посланието: „Много е лесно! Стани милионер като мен!“. — Ед е набрал скорост и вече говори доста разгорещено и почти гневно. — Единствените хора, които ходят на семинарите му, са фантазьори, живеещи в самозаблуда, а единственият човек, който прави пари от това, е твоят чичо. Той прави пари на гърба на множество тъжни, отчаяни хора. Е, само мое мнение, разбира се.

В момента, в който той изрича всичко това, аз автоматично осъзнавам, че е истина. Аз също съм виждала хората на семинарите „Две малки монети“. Някои от тях пътуват стотици километри, за да присъстват на тях. Някои от тях наистина изглеждат отчаяни. А не че семинарите са безплатни, разбира се.

— Веднъж и аз ходих на негов семинар — не мога да не си призная аз. — Само да видя за какво става въпрос, естествено.

— Така ли? И успя ли веднага да натрупаш богатство?

— Разбира се! Не забеляза ли лимузината, с която дойдох?!

— О, значи била твоята! А аз предположих, че си долетяла с хеликоптера!

Вече и двамата сме ухилени до уши. Не мога да повярвам, че бях кръстила Ед „Господин Американски сърдитко“. Защото той не се мръщи чак толкова често. Всъщност, когато го прави, обикновено е, когато се опитва да измисли нещо смешно. Сега той ми налива още вино, а аз се облягам назад и се наслаждавам на гледката към Тауър, на топлината, която се разлива в тялото ми от изпитото вино и на остатъка от деня, който ми предстои.

— И защо винаги носиш карти с теб? — питам, преценила, че сега е мой ред да започна разговор. — Да не би да си луд фен на пасиансите?

— Не на пасиансите — на покера. Стига да намеря човек, с когото да играя, разбира се. Ти би била страхотен играч на покер! — допълва.

— Напротив! — поклащам глава. — Аз изобщо не ставам за хазарт и… — Не довършвам, защото сега Ед пък поклаща глава.

— Покерът няма нищо общо с хазарта. Покерът е свързан с умението да разгадаваш хората. Затова твоите източни умения за четене на мисли ще бъдат от огромна полза за теб в тази игра.

— Вярно — кимвам и се изчервявам. — Може, обаче силите ми като че ли са ме напуснали.

— Не си играйте с мен, госпожице Лингтън! — повдига предупредително вежди Ед.

— Не си играя! — засмивам се аз. — Наистина са ме напуснали! Аз съм пълен невежа!

— Добре тогава — кимва той и разбърква тестето. — Единственото, което ти трябва да знаеш, е дали картите на другите играчи са добри или лоши. Много е просто. Затова трябва да наблюдаваш внимателно лицата на опонентите си. И да се запиташ: „Става ли нещо тук?“. Такава е играта.

— „Става ли нещо тук“ ли? — повтарям. — И как можеш да разбереш?

Ед си раздава три карти и ги поглежда. След това вдига очи към мен.

— Е, какви са ми картите — добри или лоши?

О, боже! Нямам никаква представа! Лицето му е напълно неразгадаемо! Оглеждам гладкото му чело, ситните бръчици около очите му, леко наболата му брада. Търся някакви насоки. В очите му проблясва нещо, ала би могло да бъде абсолютно всичко.

— Не знам — вдигам безпомощно рамене. — Да кажем, че са… добри?

— Тези източни сили май наистина са те напуснали — усмихва се той. — Картите ми са отвратителни. — И ми показва три слаби карти. — А сега е твой ред.

Разбърква отново тестето, раздава ми три карти и ме наблюдава как ги обръщам една по една.

Имам тройка пика, четворка купа и асо спатия! Оглеждам ги внимателно, а след това обръщам към Ед моето най-неразгадаемо изражение.

— Отпусни се! — предупреждава ме той. — Не се смей!

И естествено, след като каза това, аз усещам, че всеки момент ще се разсмея.

— Знаеш ли, че имаш най-ужасното лице за покерджия? — отбелязва накрая той.

— Опитваш се да ме манипулираш! — изричам и изкривявам леко устни, за да се отърва от смеха. — Окей, кажи какво имам!