— Залагах за него в ибей — обяснява той. — По принцип винаги нося тесте карти в мен. Това конкретно е от 1925 година — допълва и ми посочва миниатюрния надпис на дъното.

Не мога да не се почувствам поласкана, задето си е направил този труд.

— Прекрасна е! — възкликвам напълно искрено. В този момент идва нашият ред на касата. — Два билета за възрастни, моля. Моля те, не! — побързвам да спра Ед, който автоматично вади портфейла си. — Аз съм домакинята в този град!

Купувам билетите, както и един красив пътеводител, наречен „Историческият Лондон“, след което отвеждам Ед пред стените на величествения Тауър.

— И така, постройката, която виждаш пред себе си, е лондонският Тауър! — започвам тържествено с тона на компетентен екскурзовод. — Това е един от нашите най-важни и най-стари паметници на културата. Една от множеството ни забележителности. Истинско престъпление е да дойдеш до Лондон и да не се постараеш да се запознаеш с неговото удивително историческо наследство! — изтъквам и поглеждам свирепо кавалера си. — Това е невероятно тесногръдо, а освен това в Америка си нямате нищо подобно!

— Права си — кимва той с подобаващо виновно изражение. Оглежда кулата над нас и отбелязва: — Забележителна е!

— Нали? — възкликвам гордо.

В живота има моменти, когато най-хубавото нещо на света е да бъдеш англичанин. Един от най-емблематичните е разглеждането на великите замъци на древността.

— И кога по-точно е бил построен? — пита Ед.

— Ами… — Оглеждам се с надеждата да открия някакъв знак за годината на построяването. Би трябвало да има такъв, нали така? Не мога точно сега да надникна в пътеводителя, не и когато той ме гледа в очакване на отговора ми. — Било е през… — Обръщам се уж случайно настрани и промърморвам неразбрано: — ти век.

— Кой век?

— Датира от… — Прочиствам си гърлото. — Времето на Тюдорите… хммм… на Стюартите…

— Искаш да кажеш норманите, нали? — подсказва учтиво Ед.

— Да! Точно това имах предвид! — Поглеждам го подозрително. Той откъде знае толкова? Да не би да се е подготвил предварително?

— И така, трябва да влезем оттук! — повеждам го самоуверено аз към близкия крепостен вал.

Обаче той ме дръпва назад.

— Всъщност, мисля, че входът е ето оттам, до реката!

Как пък не! Той очевидно е от онези мъже, които на всяка цена държат да контролират ситуацията. Сигурно никога не пита и за посоката.

— Виж какво, Ед — започвам мило, — ти си американец. Никога досега не си идвал тук. Кой е по-вероятно да знае пътя — ти или аз?

Точно в този момент един минаващ покрай нас бийфийтър спира и ни се усмихва приятелски. Аз също се усмихвам и тъкмо се каня да го попитам откъде е най-добре да се влезе, когато той се обръща директно към Ед:

— Добро утро, господин Харисън! Как сте? Отново при нас, както виждам, а?

Какво?!

Какво стана току-що, моля ви се?! Ед познава бийфийтърите? От къде на къде ще познава гвардейците на Тауър?

Стоя онемяла, докато Ед разтърсва ръката на бийфийтъра и казва:

— Радвам се да те видя отново, Джейкъб! Запознай се с Лара!

— Ами… приятно ми е — смотолевям аз.

Сега остава да се появи и кралицата и да ни покани вътре на чай!

— Така! — промърморвам, когато гвардеецът в средновековната униформа се е отдалечил на достатъчно разстояние от нас. — Можеш ли да ми обясниш какво става тук?

Ед поглежда изражението ми и избухва в смях.

— Чакам обяснение! — изричам твърдо.

— Добре, признавам си! — вдига той извинително ръце. — Бях тук в петък. Организираха тийм билдинг за един ден. Предоставиха ни възможност да поговорим с някои от бийфийтърите. Беше незабравимо преживяване! — Замълчава, а после добавя закачливо: — Точно затова вече знам, че Тауър е започнат през 1078 година. От Уилям Завоевателя. И че входът е оттам!

— Можеше да ми кажеш и по-рано! — изпепелявам го с поглед.

— Съжалявам! Ти изглеждаше толкова вдъхновена от ролята си на екскурзоводка, че реших да се поразходя и с теб! Но бихме могли да отидем някъде другаде, ако искаш. Сигурно си идвала тук хиляди пъти. Дай да видим! — Грабва пътеводителя от ръцете ми и плъзга поглед по азбучния показалец отзад.

Загледана в група ученици, които си правят снимки пред стените на замъка, аз прехвърлям разсеяно билетите в пръстите си, чудейки се какво да правя. Той безсъмнено е прав. Разгледал е Тауър в петък, така че няма никаква причина да го разглежда пак.

От друга страна, вече купихме билети. И всичко тук изглежда зашеметяващо. И аз искам да го видя!

— Бихме могли да отидем до катедралата „Сейнт Пол“ — промърморва Ед, загледан в картата на метрото. — Не е далече, а и…

— Искам да видя кралските бижута — изричам едва чуто.

— Моля? — вдига очи към мен той.

— Искам да видя кралските бижута. Така и така сме тук…

— Искаш да кажеш, че никога не си ги виждала, така ли? — поглежда ме слисано моят кавалер. — Ти никога не си виждала кралските бижута?!

— Но аз съм от Лондон! — изтъквам, обидена от изражението му. — Различно е! Мога да ги видя всеки път, когато си пожелая, всеки път, когато ми се отдаде сгоден случай. Само дето… сгодният случай все още не е дошъл.

— Това не е ли малко тесногръдо от твоя страна, Лара? — Ед очевидно е харесал това мое определение. — Не се ли интересуваш от наследството на твоя велик град? Не мислиш ли, че е истинско престъпление да не обърнеш внимание на тези уникални исторически паметници…

— Стига! — прекъсвам го и усещам, че се изчервявам чак до ушите.

— Добре де! — смилява се над мен Ед. — Позволи ми тогава да ти покажа кралските бижута на твоята страна! Страхотни са, между другото. Вече знам всичко за тях. Знаеш ли, че най-старото от тях датира още от времето на Реставрацията?

— Така ли?

— Ами да! — кимва той и ме повежда през тълпата. — Имперската държавна корона например съдържа огромен диамант, изрязан от прочутия диамант „Кулинан“ — най-големият диамант, изкопаван някога в света.

— Аууу! — възкликвам, подобаващо впечатлена.

Безсъмнено Ед е запаметил цялата лекция за кралските бижута.

— Ъхъ — кимва той. — Или поне така е мислел светът до 1997 година. Когато са установили, че е фалшификат!

— Каквооо?! — заковавам се на място. — Фалшификат ли?

По устните на кавалера ми отново пробягва усмивка. Той цъква с език и казва:

— Само проверявах дали ме слушаш!

* * *

Разглеждаме бижутата, запознаваме се с гарваните, влизаме в Бялата кула и Кървавата кула. Всъщност влизаме във всички кули. Ед настоява да държи пътеводителя отворен и непрекъснато ми чете факти от него. Някои от тях са верни, някои от тях са пълни глупости, а има и… не съм сигурна много какви. Лицето му е напълно сериозно и само очите му от време на време проблясват, така че не мога да разбера кога говори сериозно и кога се шегува.

Когато завършваме нашата „Обиколка на надзирателя“, главата ми бръмчи от картини на предатели и мъчения и имам усещането, че никога повече не желая да чувам за „Онези екзекуции, които са се объркали“. Тръгваме през средновековния замък, подминаваме двама мъже в средновековни костюми, които пишат нещо средновековно (или поне така мисля), и се озоваваме в стая с миниатюрни прозорчета и огромна камина.

— Добре, умнико! — предизвиквам го аз. — Кажи ми нещо за онзи шкаф там! — И соча напосоки към малка вратичка, вградена в стената. — Да не би Уолтър Роли да е отглеждал там домати?

— Да видим. — Ед се допитва до пътеводителя. — Аха, ето! Това е мястото, където седмият херцог на Мармадюк е държал перуките си! Любопитна историческа фигура, между другото. Обезглавил повечето от съпругите си. Някои от тях замразил. Освен това е и изобретателят на средновековната версия на машината за пуканки.

— Брееей! — правя се на сериозна аз.

— Няма начин да не си чувала за пуканковата мания от 1583 година! — допълва Ед, като присвива очи по посока на пътеводителя. — Доколкото се знае, Шекспир едва не нарекъл своята пиеса „Много шум за нищо“ „Много шум за едни пуканки“.

Двамата като по команда се вторачваме в миниатюрната дъбова вратичка в стената, а след известно време към нас се присъединява двойка старци, облечени в шушляци.

— Това е шкаф за перуки! — обръща се Ед към възрастната жена и лицето й светва от любопитство. — Перукерът бил принуден да живее в шкафа заедно с перуките си!

— Така ли? — възкликва ужасено старицата. — Колко възмутително!

— Не съвсем — продължава сериозно Ед. — Защото перукерите от онова време били много дребнички. — И показва с ръце. — Много, ама невероятно дребнички! Всъщност не знам дали знаете, но думата „перука“ произлиза от израза „дребен мъж в шкафа“!

— Така ли?! — слисва се старицата и аз своевременно сръгвам кавалера си в ребрата.

— Приятна обиколка! — пожелава той на двойката и ние се оттегляме от стаята.

— Не знаех, че в теб имало и нещо дяволско! — отбелязвам в мига, в който съм сигурна, че няма да ни чуят.

Ед се замисля за момент, а после се усмихва обезоръжаващо и отговаря: