— Знаеш ли какво, Сейди! — обръщам се аз и й се усмихвам покровителствено. — Може и да можеш да размътваш главите на хората, но не си в състояние да размътиш сърцата им!

Ха! Нека ти, призрак такъв!

Сейди ме изпепелява с поглед и ясно виждам, че не може да измисли подходящ отговор, за да ме затапи. Изглежда толкова разтревожена, че настроението ми почти се възвръща. Завивам по тротоара и се насочвам към входа на нашата сграда.

— Между другото, в твоя офис има някакво момиче — отбелязва по едно време тя, като се носи след мен. — И честно да ти кажа, не ми вдъхва никакво доверие!

— Момиче ли? Какво момиче? — възкликвам и се качвам бързо по стъпалата. Може пък да се е появила Шърийн.

Бутвам вратата, влетявам в офиса и… се заковавам на място.

Натали.

Какво, по дяволите, прави Натали тук?

Седи точно срещу мен. В моя стол. И говори по моя телефон. Много е загоряла, облечена е в бяла риза и тъмносиня права пола и се смее гърлено на нещо. Когато ме вижда, изобщо не се изненадва — само ми намигва.

— Е, благодаря, Джанет! Радвам се, че си доволна от нашата работа! — изрича с типичната си самоувереност. — Права си, Клеър Фортескю действително е крила блясъка си под магарешка кожа! Невероятно талантлива жена, да! Тя беше напълно сигурна за теб. Аз бях твърдо решена да я ухажвам… не, благодаря! Това ми е работата, Джанет! Нали точно затова ми плащаш всичките тези комисиони! — И отново онзи дълбок, гърлен смях.

Поглеждам свирепо към Кейт, която само вдига безпомощно рамене.

— Да, ще поддържаме връзка — продължава да нарежда Натали. — Да, ще говоря с Лара. Тя очевидно има да учи още много неща, но… Вярно, че положих огромни усилия за тази сделка, но и тя е обещаваща. Не бързай да я отписваш! — Отново ми намига. — Окей, благодаря, Джанет! Да, ще обядваме, непременно! Засега всичко хубаво!

И докато аз продължавам да я гледам втрещено, Натали затваря царствено телефона ми, завърта се в моя стол, усмихва ми се лениво и отбелязва:

— Е, как върви?

Деветнайсета глава

Неделя сутрин е, а аз продължавам да кипя от гняв. Яд ме е на мен самата. Как можах да се проявя като толкова нерешителна и слабохарактерна?!

В петък бях толкова шокирана, че и аз не знам как, но оставих Натали да поеме контрола на ситуацията в свои ръце. Не й се опълчих. Не й казах нито едно от нещата, които си мислех. Всичките бръмчаха в главата ми като мухи в буркан, но не искаха да излязат.

Вече съм наясно с всички неща, които трябваше да й кажа. Трябваше да й кажа следното: „Не можеш просто да се появяваш от нищото и да се правиш, че нищо не е станало!“. Или: „Какво ще кажеш за едно извинение, задето ни насади на пачи яйца?!“. Или: „Само да си посмяла да си приписваш откриването на Клеър Фортескю, защото всичко е изцяло мое дело!“. Или може би дори: „Аха, значи са те уволнили от последната ти работа, така ли? Кога точно планираше да ми кажеш?“.

Ала не казах нито едно от тях. Само ахнах, зяпнах като последната глупачка и с колеблив гласец измънках:

— Натали! Аууу! Как така ти… Какво…

А тя се впусна в сърцераздирателен разказ за това как онзи тип от Гоа накрая се оказал завършен идиот, а свободното й време се оказало толкова много, че спокойно можела да откачи, затова решила да ме изненада и нали съм се радвала на завръщането й?

— Натали — започнах, — не можеш да си представиш на какъв стрес бях подложена в твое отсъствие…

— Добре дошла в големия бизнес! — намигна ми тя. — Стресът си върви с територията!

— Ама ти просто изчезна, без да предупредиш никого! Трябваше да започнем да сглобяваме всички парчета…

— Лара! — вдигна ръце тя, като че ли искаше да каже: „Успокой се!“. — Знам. Трудно ти е било. Но вече всичко е наред. Каквито и издънки да са се случили, докато ме нямаше, вече съм тук, за да ги оправя. Ало, Греъм? — обърна се веднага към телефона. — Обажда се Натали Мейсър.

И продължи така цял следобед, преминавайки неусетно от един телефонен разговор към друг. Така че аз не успях да обеля повече нито думица. Дори когато си тръгваше вечерта, пак бъбреше, но по мобилния, и само махна на мен и Кейт, така както си правеше винаги. Сякаш нищо не е било.

Та така стоят нещата към този момент. Тя се върна. Държи се така, сякаш тя е шефът и сякаш не е сторила нищо лошо, и сякаш всички трябва да й бъдем много благодарни, задето се е върнала.

Ако ми намигне само още веднъж, ще я удуша!

Изпълнена с дълбоко отчаяние, аз вдигам косата си на конска опашка. Днес не полагам никакви усилия да изглеждам красива. Разглеждането на забележителности не изисква официална рокля от двайсетте, нали така?! А и Сейди продължава да си мисли, че ще излизам с Джош, така че като никога не се опитва да ме командва.

Докато полагам ружа си, поглеждам крадешком към нея. Мъничко ми е гадно, че се налага да я лъжа. Но, от друга страна, тя не трябваше да се държи толкова отвратително с мен, така де!

— Не искам да те виждам около мен! — предупреждавам я за хиляден път! — Няма да идваш! Изобщо не си го и помисляй!

— Даже и не би ми хрумнало да идвам с теб! — срязва ме обидено тя. — Да не би да си въобразяваш, че изгарям от нетърпение да те гледам как се занасяш с онази марионетка? Нищо подобно! Днес ще гледам телевизия! Тази седмица дават филми с Фред Астер. Двете с Една ще си прекараме чудесно!

— Браво! Поздрави я от мен! — просъсквам саркастично.

Сейди открила някаква старица на име Една, която живее през няколко улици от моята и не прави нищо друго, освен да гледа черно-бели филми. Та напоследък често й ходи на гости — седи на дивана до Една и гледа филми. Според Сейди единственият проблем е, когато Една започне да се разлива по телефона — тогава нищо не се чувало от филма. Не че тя не е разрешила и този проблем — обикновено й крещяла в ухото: „Млъкни! Свършвай с този разговор!“. При което Една ставала крайно неспокойна и понякога затръшвала телефона дори насред изречението си.

Горката Една!

Приключвам с полагането на ружа си и се втренчвам в отражението си. Черни дънки по тялото, сребристи пантофки, тениска и кожено яке. Нормален като за 2009 година грим. Току-виж Ед не ме познал. Дали да не втъкна в косата си едно перо — просто за всеки случай?

От тази мисъл ме избива на смях и Сейди ме поглежда подозрително.

— Какво му е толкова смешното? — пита, присвила очи, и ме оглежда от горе до долу. — Да не би да възнамеряваш да излезеш в този вид? Никога не съм виждала по-безинтересен тоалет. Джош само ще те погледне и ще издъхне от отегчение. Стига ти да не издъхнеш първа, разбира се.

Ха, ха, ха! Много смешно!

От друга страна, може би има известно право. Може би наистина съм прекалила с обикновеността.

Осъзнавам, че автоматично посягам към една от оригиналните си огърлици от двайсетте и я завивам около врата си. Сребристите й черни мъниста се спускат по гърдите ми и подрънкват при всяко мое движение. И аз моментално се чувствам далеч по-интересна. Много по-бляскава.

Полагам втори пласт червило върху устните си, този път в по-тъмен нюанс, придавайки им формата на двайсетте. Накрая си слагам една сребриста кожена гривна и пак се оглеждам.

— Вече е много по-добре! — обажда се снизходително Сейди. — А какво ще кажеш за една нежна воалетка?

— Не, благодаря! — отсичам.

— Ако бях на твое място, щях да си сложа шапка! — не се отказва тя.

— Само че аз не искам да изглеждам като теб! — отбелязвам, отмятам глава и се поглеждам доволно. — Искам да изглеждам като себе си!

* * *

Бях предложила на Ед да започнем обиколката на Лондон от Тауър. Излизам от станцията на метрото и свежият въздух автоматично оправя настроението ми. Натали да върви по дяволите. Джош също да върви по дяволите. Както и огърлицата.

Погледнете всичко това! Фантастично е! Древни каменни бойници, възправящи се на фона на яркосиньото небе така, както са го правели от векове! Бийфийтърите8 се разхождат наоколо в червено-сините си костюми подобно на персонажи от вълшебна приказка. Това е едно от местата, които карат човек да се изпълва с гордост, че е кореняк лондончанин! Как е могъл Ед никога да не стъпи тук? Та това е едва ли не едно от чудесата на света!

Сега, като се замисля обаче, аз май също не съм идвала в Тауър. Така де, искам да кажа, че не съм го разглеждала. Но пък аз съм друг случай. Аз живея тук. Не съм длъжна да идвам. Нали така?

— Лара! Тук съм!

Ед вече се е наредил на опашката за билети. Облечен е в дънки и сива тениска. Небръснат е, което е доста любопитно. Мислех го за човек, който се облича елегантно дори и през почивните си дни. Когато се приближавам към него, той ме оглежда от горе до долу и по лицето му се разлива усмивка.

— Значи се случва да носиш и дрехи от двайсет и първи век, а?

— Понякога — ухилвам се и аз.

— Бях сигурен, че пак ще се появиш в рокля от двайсетте. Всъщност даже се снабдих с подходящия аксесоар, за да бъда в тон с теб! — Бръква в джоба си и изважда оттам малка правоъгълна кутийка от потъмняло сребро. Натиска лостчето й и вътре виждам колода карти за игра.

— Страхотно! — възкликвам силно впечатлена. — Откъде го изкопа това нещо?