— Но ти дори не го обичаш! — следва ме гласът на Сейди. — Или поне не истински!

Това вече прелива чашата на търпението ми. Толкова съм бясна, че се обръщам рязко с лице към нея, вадя телефона си и просъсквам:

— Разбира се, че го обичам! Защо според теб бях толкова отчаяна преди?! Защо толкова силно ще го искам обратно, ако не го обичах?!

— За да докажеш на всички, че си била права! — отсича тя и скръства ръце пред гърди.

Подобен отговор определено не бях очаквала. Толкова ме изненадва, че ми трябват няколко секунди, докато успея да събера мислите си.

— Това са просто… глупости! Които само идват, за да докажат колко малко знаеш ти за живота! Това няма нищо общо с доказването! Аз обичам Джош и той обича мен… — Не довършвам, защото усещам, че вниманието на всички пътници във влака е насочено към мен.

Оттеглям се нацупено в един ъгъл, преследвана от Сейди. Докато тя си поема дъх, за да се впусне в поредната си тирада, аз изваждам айпода си и го включвам. Миг по-късно музиката напълно заглушава гласа й.

Идеално! Отдавна трябваше да се сетя за това!

* * *

Предложих на Джош да се срещнем в бистро „Мартин“, най-вече за да прогоня от себе си всички спомени за онази глупава Мари. Когато си подавам палтото на гардероба, забелязвам, че вече ме очаква на масата, и сърцето ми се изпълва с огромно облекчение, примесено с чувство за справедливо възмездие.

— Виждаш ли? — не се сдържам и промърморвам на Сейди. — Подранил е! И сега ако ми кажеш, че не му пука за мен…

— Той сам не знае какво мисли! — махва пренебрежително с ръка тя. — Сега е като кукла на вентрилоквист. Аз му казах какво да каже! Аз му казах какво да мисли!

Ей, голям инат е тази жена!

— Виж какво сега! — обръщам се гневно към нея. — Не се мисли за толкова могъща! Ако искаш да знаеш, Джош има доста силна воля!

— Скъпа, стига да поискам, мога да го накарам още сега да се качи на масата и да запее „Зайченцето бяло“! — отвръща пренебрежително пралеля ми. — А може и да го направя! Току-виж това най-сетне те е вразумило!

Няма никакъв смисъл да споря с нея. Знам си го. Съвсем целенасочено минавам право през нея и се насочвам към масата на Джош, без да обръщам внимание на протестните й писъци. Джош избутва стола си назад, светлината проблясва в косата му, а очите му са меки и сини, както винаги. Когато стигам до него, нещо в стомаха ми се преобръща. Може би е щастие. Или любов. Или чувство на триумф.

Или смесица от всичко това.

Протягам ръце към него, устните му докосват моите и единственото, за което мога да мисля, е: „Дааа!“. След малко той прави опит да седне, обаче аз го придърпвам към себе си за нова страстна целувка. Ще й покажа аз на Сейди кой е влюбен и кой — не!

Накрая той все пак се откопчва от мен и двамата сядаме. Аз вдигам чашата бяло вино, която Джош вече е поръчал за мен.

— Така — изричам, останала без дъх. — Ето ни отново тук!

— Ето ни отново тук — съгласява се Джош.

— Да пием за нас! Не е ли прекрасно, че отново сме заедно? При това в любимия ни ресторант! Винаги ще свързвам този ресторант с теб! — добавям с известна назидателност. — С никого другиго! Никога не бих могла да дойда тук с друг!

Джош има приличието да изпита леко неудобство. Побързва да смени темата:

— Е, как върви работата?

— Добре — въздъхвам. — Всъщност, ако трябва да бъда честна… не чак толкова добре. Натали изчезна в Гоа и ме остави да ръководя компанията съвсем сама. И напоследък е истински кошмар!

— Така ли? Лоша работа — е единственото, което казва Джош.

После грабва менюто и започва да чете, сякаш темата за него е приключена, а аз се изпълвам с отчаяние. Не такава реакция очаквах от негова страна. Макар че, като се замисля, Джош никога не е бил по бурните реакции. Не обръща внимание на нещата около себе си. И може би това е една от причините, поради които го обичам, напомням си аз. Заради спокойния му характер. Заради това, че никога не се поддава на стрес. Никога не преиграва в реакциите си. Никога не става докачлив. Подходът му към живота може да се обобщи с мотото: „Да не ти пука!“. Което всъщност е изключително здравословен подход. Нали така?

— Някой ден трябва и ние да отидем до Гоа! — провиквам се аз в прилив на вдъхновение, само и само да сменя темата.

Забелязвам, че бръчките по челото на Джош изчезват.

— Определено! — възкликва. — Чувал съм, че в този индийски щат било страхотно! Не знам дали съм ти казвал, но от известно време обмислям да си взема един продължителен отпуск. От рода на шест месеца.

— Бихме могли да отидем заедно! — изричам жизнерадостно. — И двамата можем да се откажем от работата си и да тръгнем на пътешествие, като започнем от Бомбай!

— Не започвай пак да планираш! — изрича той с неочаквано ожесточение. — И не бързай да ме пришиваш към плановете си! Господи!

Вторачвам се слисана в него.

— Джош?

— Извинявай. — Той също изглежда изненадан от самия себе си. — Много се извинявам!

— Да не би да има някакъв проблем?

— Не. Или поне… — Разтрива замислено чело, а после вдига очи към мен напълно объркан. — Знам, че всичко това е страхотно, задето отново сме заедно. Знам също така, че аз бях този, който го поиска. Но понякога през главата ми минава една странна мисъл… Какво, за бога, правим тук с теб?!

— Ето, виждаш ли! — стряска ме триумфалният глас на Сейди, носеща се над масата. Рее се над нас като ангел на отмъщението.

Фокусирай се! Не вдигай поглед нагоре! Престори се, че тя е просто голяма сянка от лампата!

— Аз… мисля, че това е съвсем нормално — изричам неуверено, като целенасочено се кокоря в Джош. — И двамата трябва да се приспособим към новата ситуация. Предполагам, че ще имаме нужда от време.

— Не е нормално! — провиква се нетърпеливо Сейди. — Той всъщност не иска да бъде тук! Нали ти казах, че е марионетка?! Мога да го накарам да каже всичко, което си пожелая! — После се обръща към него и изрича високо в ухото му: — Един ден искаш да се ожениш за Лара! Кажи й го!

Джош се обърква още повече.

— Макар че… от друга страна… мисля, че… един ден ти и аз… може би… трябва… да се оженим.

— На плажа!

— На плажа! — повтаря послушно той.

— И да имаме шест деца!

— Бих искал и много деца, разбира се — изрича срамежливо той. — Четири… или пет… или дори шест… Ти какво мислиш?

Изпепелявам с поглед Сейди. Тя разваля всичко с глупавите си номера!

— Задръж тази мисъл, Джош! — изричам колкото ми е възможно по-учтиво. — За момент ще отскоча до тоалетната!

Никога през живота си не съм се движила толкова бързо, както сега, когато прекосявам ресторанта. Когато се озовавам в дамската тоалетна, аз трясвам вратата и поглеждам на кръв пралеля си.

— Какво правиш, ако смея да попитам?

— Доказвам ти нещо. Че той не може да мисли сам!

— Напротив, може! — провиквам се гневно. — Освен това, само защото сега го караш да говори онези неща, не означава, че не ме обича! Вероятно дълбоко в себе си наистина иска да се ожени за мен! Както и да има много деца!

— Така ли мислиш? — поглежда ме присмехулно Сейди.

— Точно така! И не можеш да го накараш да каже нищо, ако на някакво ниво и той самият не го вярва!

— Така ли мислиш? — накланя леко глава тя и очите й проблясват. — Много добре! Предизвикателството е прието! — И се изнизва през вратата.

— Какво предизвикателство? — провиквам се ужасено. — Не съм искала да те предизвиквам!

Втурвам се обратно в ресторанта, но Сейди е далеч по-скорострелна от мен. Виждам я как реве нещо в ухото на Джош. Виждам и как погледът му отново става стъклен. И не мога да стигна до масата ни, защото съм приклещена зад сервитьор с около пет чинии в ръцете си. Какво, за бога, му прави тя?

Най-неочаквано Сейди се озовава отново до мен. Стиснала е устни, сякаш полага огромни усилия да не се разкиска.

— Какво направи? — подхващам я тихо аз.

— Ще видиш! И тогава ще ми повярваш! — Настроението й е толкова ликуващо, че ми идва да я ударя с нещо.

— Остави ме на мира! — промърморвам. — Просто се махни!

— Много добре! — вирва безгрижно брадичка тя. — Ще се махна. Но ти пак ще се увериш, че съм права!

И изчезва. Аз се насочвам притеснена към масата ни. Джош ме поглежда с такова отнесено изражение, че сърцето ми се свива. Очевидно този път Сейди е успяла добре да му поразмъти главата. Какво ли му е казала?

— Е — започвам весело, — реши ли вече какво ще поръчаме?

Джош дори не ме чува. Сякаш е в транс.

— Джош! — щраквам пред очите му с пръсти. — Джош, събуди се!

— Извинявай, бях на хиляди километри оттук! Лара, мислех си, че… — Привежда се напред и се вторачва в мен. — Мисля, че трябва да стана изобретател.

— Изобретател ли? — ахвам аз.

— И да се преместя в Швейцария! — продължава съвсем сериозно той. — Току-що ми хрумна, ей така, внезапно. Това е удивително… прозрение! Трябва да променя живота си! Веднага!