А в гримьорната цари истински ад под небето. Жена в дънки лае някакви инструкции и бута моделите един по един към сцената. Момичетата обелват първите рокли от телата си, за да навлекат нови, като същевременно фризьорите им продухват прическите, а гримьорите освежават червилата им.

Останала без дъх, аз се оглеждам паникьосано. Отдавна изгубих от поглед моя модел. Къде, по дяволите, е тя? Започвам сложен слалом покрай тоалетките, като по пътя си едва не събарям една редица дрехи. Очите ми шарят наляво-надясно в отчаян опит да зърна момичето. Точно в този момент откъм входната врата дочувам крясъци.

— Това е Бил Лингтън, не разбрахте ли?! — Това е гласът на Деймиън, който очевидно е започнал да губи прословутото си самообладание. — Бил Лингтън, за бога! Само защото няма пропуск за района зад кулисите…

— Няма пропуск, няма влизане! — чувам гласа на безкомпромисната охрана. — Заповед на шефа!

— Ама нали точно той ви е шефът?! — крещи Деймиън. — Нали точно той плаща за целия този цирк, идиот такъв?!

— Ти как ме нарече, идиот ли? — Охраната вече звучи заплашително и аз не мога да не се усмихна. Ала усмивката ми бързо увяхва, когато пред мен се материализира Сейди с потъмнели от безсилие очи.

— Бързо! Ела!

— Какво? — подвиквам след нея и тръгвам напред, обаче тя изчезва от погледа ми. Миг по-късно се появява, напълно съсипана.

— Заминала е! — изхълцва и едва преглъща. — Онази манекенка открадна огърлицата ми! Тъкмо викаше такси и аз се втурнах да те доведа при нея, обаче си знаех, че си прекалено бавна, за да стигнеш навреме. Когато се върнах на улицата, нея… я нямаше!

— Такси ли? — втрещявам се аз. — Ама… ама…

— Пак я изгубихме! — крещи Сейди, вече не на себе си. — Изгубихме я!

— Но нали Диаманте ми обеща! — крещя и въртя глава като обезумяла в търсене на братовчедка си. — Тя ми обеща, че именно аз ще я взема след шоуто!

Душата ми кънти на кухо от ужас. Не мога да повярвам, че пак позволих огърлицата да ни се измъкне! Трябваше да я грабна още тогава! Трябваше да действам по-бързо! Трябваше да бъда по-хитра…

Откъм главната зала до нас достигат бурии аплодисменти и викове. Очевидно ревюто е приключило. Миг по-късно в гримьорната нахлуват модели, понесли на ръце поруменялата от щастие Диаманте.

— Фантастично! — крещи тя. — Вие сте жестоки! Обичам ви, всичките! А сега, хайде на купон!

Пробивам си път през мелето към нея. Този път е ред на моите крака да бъдат стъпкани, само че доста по-болезнено, защото всички наоколо са с тънки, високи токчета.

— Диаманте! — изкрещявам в опит да надвикам тълпата. — Огърлицата! Момичето, което беше с нея, замина!

— Какво момиче? — поглежда ме объркано братовчедка ми.

Господи Исусе Христе! С какво се е надрусала?

— Казва се Флора! — подсказва нетърпеливо Сейди в ухото ми.

— Флора! Трябва ми Флора! Но тя очевидно е заминала!

— О, Флора! — Диаманте сбърчва чело. — Да, вярно. Тя бързаше за Париж, за някакъв бал. Ще лети с частния самолет на баща си — допълва като за мен. — Казах й, че може да носи моята рокля за тази вечер.

— Но тя е взела и огърлицата! — изтъквам, като полагам неистови усилия да не изпадна в истерия. — Диаманте, моля те, обади й се! Веднага! Кажи й, че ще я чакам! Ще отида и до Париж, ако трябва! Просто на всяка цена трябва да взема тази огърлица!

Диаманте зяпва за момент, после подбелва отегчено очи и отбелязва:

— Баща ми се оказа прав за теб — ти си побъркана! Но пък на мен ми харесваш!

С тези топли роднински слова тя измъква рязко телефона от джоба си и набира някакъв номер.

— Здрасти, Флора! Да, аз съм! Слушай какво, скъпа, беше жестока! Качи ли се вече в самолета? Окей, слушай сега! Спомняш ли си онази огърлица с водното конче, която ти дадох?

— Гривна за глезен — обаждам се услужливо. — Носеше я като гривна за глезен!

— Онова на глезена? — продължава Диаманте. — Да, същото. Та моята откачена братовчедка много я иска. Да. Казва, че ще дойде чак до Париж, за да я вземе. Къде е този бал? Къде да се срещне с теб? — Слуша известно време, пали цигара и си дръпва. После казва: — Окей, ясно. Абсолютно… Разбира се… — Вдига очи към мен, като ме окъпва в цигарен дим, и заявява: — Флора няма представа къде ще бъде балът. Доколкото схващам, организира го някакъв приятел на майка й. Казва, че иска да носи огърлицата и тази вечер, защото страхотно вървяла на тоалета й, но после веднага ще ти я прати по пощата.

— Утре сутринта?

— Не, след бала — обяснява Диаманте, сякаш аз съм пълен кретен. — Нямам представа точно кой ден ще го направи, но в момента, в който прецени, че огърлицата повече няма да й трябва, ще ти я изпрати. Обеща ми! Не е ли прекрасно? — възкликва ухилено.

Аз се ококорвам шашнато срещу нея. Прекрасно ли?

Огърлицата беше само на няколко крачки от мен. Беше само на една ръка разстояние! И беше обещана на мен! А ето че сега е на път за Париж и аз нямам представа кога точно ще си я получа. Как е възможно да нарече подобна ситуация прекрасна?! Имам чувството, че всеки момент ще се срина на пода.

Обаче не смея. Между мен и тази огърлица съществува само една, при това изключително крехка връзка и тя се нарича Диаманте. Ако ядосам братовчедка си, ще трябва да се простя завинаги с бижуто на Сейди.

— Прекрасно, наистина! — насилвам се да се съглася с нея и също се усмихвам. Грабвам телефона от ръката си и започвам да диктувам адреса си на Флора, като за всеки случай повтарям всяка дума по три пъти.

Сега единственото, което ми остава, е да стискам палци. И на ръцете, и на краката. И да се надявам.

Осемнайсета глава

Ще си върнем огърлицата! Длъжна съм да вярвам в това! И наистина го вярвам!

Ала въпреки това от снощи двете със Сейди сме на нож. Тя ме сряза, когато стъпих върху крака й тази сутрин (или по-точно, стъпих в крака й), а аз й заявих да се разкара, когато се опита да критикува грима ми. Истината обаче е простичка — имам чувството, че съм я предала. Огърлицата беше на една ръка разстояние от мен. При това два пъти! И два пъти аз позволих някой да ми я отмъкне. Притеснението и ядът ме разяждат, което пък ме прави раздразнителна и заядлива.

Тази сутрин се събудих с мисълта дали да не скоча на влака за Париж. Ала как ще открия там Флора? Откъде ще започна? Чувствам се абсолютно безсилна да оправя нещата.

Тази сутрин никоя от нас не е в разговорливо настроение. Всъщност от известно време Сейди е потънала в гробовно мълчание. Вече съм на работа и когато завършвам с изпращането на задължителните имейли, я забелязвам да седи на прозореца и да се взира навън, изпъната като струна. Никога не ми е казвала нищо, но предполагам, че се чувства много самотна да се носи из нашия свят, без да е в състояние да общува с никого другиго, освен с мен.

С дълбока въздишка затварям компютъра си, като се питам къде ли е точно в този момент огърлицата. Очевидно някъде в Париж. Около врата на онази Флора. Вероятно. Или пък в отворена чанта, лекомислено оставена отворена на задната седалка на кабриолет…

Стомахът ми се преобръща и усещам, че ми прилошава. Трябва да престана да мисля за това, иначе ще стана като мама! Не мога непрекъснато да се притеснявам за онова, което може да се случи или което може да се обърка. Огърлицата ще се върне при нас! Длъжна съм да го вярвам! А междувременно съм длъжна да продължа с живота си. Например днес имам среща с приятеля си за обяд.

Избутвам назад стола си, мятам сакото на гърба си и грабвам чантата си.

— До скоро! — казвам и на Кейт, и на Сейди и побързвам да се изнижа от офиса, преди която и да е от тях да е успяла да ми каже каквото и да било.

В момента не желая компания. Ако трябва да бъда честна, чувствам се малко напрегната заради тази среща с Джош. Така де, не че имам някакви съмнения. Нищо подобно! Вероятно просто ме гонят… предчувствия.

А онова, за което изобщо не съм в настроение, е Сейди да се появи внезапно до мен, точно когато започвам да слизам по стъпалата за метрото.

— Къде отиваш? — пита властно.

— Никъде — опитвам се да я игнорирам аз. — Остави ме на мира!

— Отиваш на среща с Джош, нали?

— Щом знаеш, тогава защо си правиш труда да ме питаш? — срязвам я докачливо аз. — Извинявай, но… — Завивам, като се опитвам да се отърва от нея. Обаче човек не може да се отърве така лесно от пралеля ми.

— Като твой ангел-пазител настоявам да се вразумиш най-сетне! — отсича тя. — Джош не те обича, а ако ти продължаваш да вярваш в обратното, значи живееш в още по-голяма самозаблуда, отколкото си мислех!

— Нали каза, че не си мой ангел-пазител? — подхвърлям през рамо. — Затова се разкарай от пътя ми, бабичко!

— Не смей да ме наричаш бабичка! — разкрещява се тя. — И изобщо не възнамерявам да ти позволя да се хвърлиш в обятията на една слабохарактерна, нерешителна марионетка!

— Джош не е марионетка! — срязвам я аз и продължавам по следващите стълби надолу.

Чувам пристигането на поредната мотриса, затова побързвам да извадя картата си, втурвам се на платформата и успявам да стигна точно навреме, за да скоча във влака.