Обаче пръстите ми отказват да ме слушат. Това е като непреодолим импулс. Трябва да погледна! Само набързичко! Само за да се заредя… Пръстите ми играят бързо по бутоните, докато открия любимата си снимка. Джош и аз. Заедно на фона на една планина, прехвърлили ръце през раменете си, и двамата загорели по ски пистите. Русата коса на Джош се къдри над скиорските очила, вдигнати на главата му. Усмихва ми се с онази негова перфектна трапчинка на бузата — онази трапчинка, в която много обичах да пъхам пръста си — като бебе, което си играе с пластилин.

Запознахме се на едно парти в Клапам по случай Деня на Гай Фокс1, около огъня в градината на една моя колежка от университета. Джош раздаваше бенгалски огън на всички. Подаде една пръчица и на мен, попита ме как се казвам и после написа „Лара“ със своя бенгалски огън в нощния мрак. Аз се засмях и също го попитах как се казва. Започнахме да пишем имената си в мрака и писахме, докато бенгалските ни огньове не изгоряха. След това се примъкнахме по-близо до огъня, започнахме да пием вино и да си разказваме как сме празнували този ден в детството си. Всичко, което си говорехме, съвпадаше. Смеехме се на едни и същи неща. Никога досега не бях срещала толкова ведър и открит човек. Нито пък човек с такава страхотна усмивка. Не мога да си представя, че сега е с някоя друга! Просто не мога!

— Всичко наред ли е, Лара? — обажда се татко и ме поглежда.

— Разбира се! — изричам бодро и изключвам телефона, преди той да е успял да види дисплея.

От високоговорителите се разнася музика на орган и аз се отпускам в стола си с натежало сърце. Изобщо не трябваше да идвам тук. Трябваше да си измисля някакво извинение. Мразя семейството си, мразя погребенията, тук човек не може да изпие дори едно хубаво кафе, а и…

— Къде ми е огърлицата? — нечий далечен момичешки глас внезапно прекъсва мислите ми.

Озъртам се да видя кой е, обаче зад мен няма жива душа. Кой може да е?

— Къде ми е огърлицата? — отново достига до мен тихият глас. Но усещам, че звучи властно и твърде аристократично. Дали пък не идва от телефона? Да не би да не съм го изключила както трябва? Изваждам телефона от чантата си — екранът е черен.

Странна работа.

— Къде ми е огърлицата? — Сега гласът звучи право в ухото ми. Трепвам и се озъртам озадачено.

Още по-странното е, че очевидно никой нищо не е забелязал.

— Мамо — привеждам се към нея. — Чу ли нещо току-що? Например глас?

— Глас ли? — поглежда ме смутено майка ми. — Не, скъпа. Какъв глас по-точно?

— Момичешки, само преди секунди…

Спирам, защото забелязвам познатия тревожен поглед по лицето на мама. И почти чувам мислите й: „Господи, дъщеря ми вече чува гласове!“.

— Сигурно съм се объркала нещо — побързвам да замажа положението и връщам телефона в чантата си.

Точно в този момент се появява и викарият.

— Моля, станете! — изрича напевно тя. — И нека всички сведем глави. Милостиви Боже, предаваме в ръцете ти душата на нашата сестра Сейди…

* * *

Не че имам предразсъдъци, обаче тази свещенослужителка има най-монотонният глас в историята на човечеството. Изминали са едва пет минути от началото на службата, а аз вече се отказах да следя приказките й. Все едно съм на училищно мероприятие — мозъкът просто изключва. Отпускам се назад в стола си, вторачвам се в тавана и се изключвам. Очите ми тъкмо се канят да се затворят, когато отново чувам гласа право в ухото ми:

— Къде ми е огърлицата?

Това вече ме стряска. Започвам да въртя глава наляво-надясно, обаче пак нищо. Какво ми става днес, за бога?!

— Лара! — шепне настойчиво мама. — Добре ли си?

— Имам леко главоболие — прошепвам в отговор. — Мисля да отида да приседна до прозореца, да подишам малко чист въздух…

Размахвайки извинително ръце, аз се изправям и се насочвам към един стол в задния край на залата. Викарият дотолкова се е отплеснала в речта си, че изобщо не ме забелязва.

— Краят на живота е началото на живота, защото както сме дошли от земята, така и ще се върнем в нея…

— Къде ми е огърлицата? Имам нужда от нея!

Обръщам рязко глава с надеждата този път да зърна притежателя на този глас. И после я забелязвам. Една ръка.

Елегантна ръка с изящен маникюр, поставена върху облегалката на стола пред мен.

Придвижвам невярващо поглед нагоре по ръката. Тя принадлежи на фино момиче с изящни рамене, приблизително на моята възраст. Което се е отпуснало на стола пред мен и нетърпеливо потропва с пръсти. Има тъмна коса, вдигната на кокче, копринена бледозелена рокля без ръкави и някъде по-нагоре зървам бледа брадичка.

Прекалено съм ошашавена, за да сторя нещо друго, освен да зяпна.

Коя, по дяволите, е тази особа?

Докато я наблюдавам, тя скача от стола си, сякаш не може да седи на едно място, и започва да крачи нагоре-надолу. Роклята й пада до коленете й, а плисетата в долната част издават лек свистящ звук.

— Трябва ми! — промърморва притеснено тя. — Къде е? Къде е?!

Звучи завалено, пискливо и леко изкуствено, като в старите черно-бели филми. Поглеждам притеснено към останалата част от семейството, но като че ли никой от тях не е забелязал момичето. Никой дори не е чул гласа й. Всички си седят тихо и кротко.

Внезапно, като че ли усетила погледа ми върху себе си, непознатата се обръща и впива очи в моите. Очите й са толкова тъмни и блестящи, че не мога да определя цвета им. Виждам ги само как постепенно се разширяват от изумление.

Добре де. Обаче точно тук започвам да се паникьосвам. Май имам халюцинации. Имам си една пълнокръвна, ходеща и говореща халюцинация пред мен! И тя настъпва все по-близо и по-близо към моя стол!

— Ти ме виждаш! — насочва тя пръст към мен и аз се отдръпвам уплашено. — Ти можеш да ме видиш!

— Не мога — смотолевям ужасено.

— И даже ме чуваш!

— Нищо подобно!

С периферното си зрение виждам как мама се обръща към мен и ме гледа смръщено. Побързвам да се изкашлям и й посочвам гърдите си. Когато се обръщам, момичето е изчезнало. Изпарило се е.

Слава на бога! Тъкмо бях решила, че започвам да се побърквам. Така де, знам, че напоследък съм под огромен стрес, ама чак пък видения…

— Коя си ти? — Едва не изскачам от кожата си, когато отново чувам гласа на момичето. Не щеш ли, този път тя върви по пътеката точно към мен. — Коя си? — пита настойчиво. — Кое е това място? Какви са тези хора?

„Не отговаряй на халюцинацията! — заповядвам си аз. — Това само ще я поощри!“ Извръщам глава и се опитвам да се концентрирам върху речта на викария.

— Коя си ти? — Момичето внезапно се оказва точно пред мен. — Истинска ли си? — Вдига ръка, като че иска да пипне рамото ми и аз се отдръпвам лекичко, обаче ръката й минава право през мен и излиза от другата ми страна.

Ахвам, изпълнена с ужас. Момичето се вторачва неразбиращо в ръката си, а после ме поглежда и пита:

— Какво си ти? Сън ли си?

— Кой, аз ли?! — не се сдържам и прошепвам възмутено. — Разбира се, че не съм сън! Ти си сън!

— Аз не съм никакъв сън! — отговаря момичето, не по-малко възмутено от мен.

— Тогава коя си? — изстрелвам, без да мога да се овладея.

И автоматично съжалявам за реакцията си, защото този път мама и татко едновременно се обръщат и ме поглеждат смръщено. Ако им кажа, че разговарям с халюцинация, ще превъртят. И сигурно още утре ще бъда настанена в най-близката лудница.

Момичето вирва гордо брадичка и отговаря:

— Аз съм Сейди. Сейди Ланкастър.

Сейди ли?…

А, не! Няма начин!

Не мога да помръдна. Очите ми се стрелкат диво от момичето пред мен към сбръчканата старица със захарния памук на главата, която ме гледа от снимката, а после се връщат обратно върху момичето. Възможно ли е да халюцинирам моята покойна, сто и пет годишна пралеля?

Обаче халюцинацията изглежда не по-малко уплашена и от мен. Обръща се и започва да оглежда залата, сякаш я вижда за първи път. Със зашеметена глава я наблюдавам как през следващите няколко секунди тя се появява и изчезва от стаята, оглежда всеки ъгъл и всеки прозорец — подобно на насекомо, затворено в стъклен буркан.

Никога досега не съм имала въображаем приятел. Никога не съм вземала наркотици. Тогава какво ми става? Казвам си, че трябва да игнорирам момичето, да се изключа от нея, да се концентрирам единствено върху викария. Ала безуспешно — не съм в състояние да откъсна поглед от нея.

— Какво е това място? — Сега вече кръжи над мен. Свила подозрително очи, тя се обръща към ковчега в предната част на залата и допълва: — Какво е това там?

Боже господи!

— Нищо, нищо — побързвам да я успокоя. — Абсолютно нищичко! Само… така де… не бих се заглеждала отблизо, ако бях на твое място…

Ала твърде късно! Тя вече се е изправила до ковчега и го гледа вторачено. Виждам я как си разчита името „Сейди Ланкастър“ на пластмасовата табелка. Виждам я и как подскача уплашено. След няколко секунди се обръща към викария, която продължава да каканиже монотонно.

— Сейди намери пристан в брака, който се превръща във вдъхновение за всички нас…