— Достатъчно! — провиква се внезапно Ед. — Трябва ми партньорка!

И за мой огромен ужас той минава право през Сейди, насочвайки се към мен.

Виждам как по лицето й се изписва шок. Обръща се и съкрушено го наблюдава как напуска дансинга. Приисква ми се и той да можеше да я види, и той да знаеше…

— Съжалявам! — оформям с устни към Сейди, когато Ед ме повлича към дансинга. — Много, ужасно съжалявам!

Танцуваме още малко, след което се връщаме на масата. Чувствам приятна възбуда — никога не бях танцувала по този начин. Ед също изглежда в добро настроение.

— Ед, вярваш ли в ангели-пазители? — питам го внезапно. — Или в призраци? Или в духове?

— В нито едно от изброените — отговаря делово той. — Защо?

Аз се привеждам към него и поверително прошепвам:

— Ами какво ще кажеш, че точно тук, в тази зала, има един ангел-пазител, който страхотно си пада по теб?

Ед ме поглежда странно и после пита:

— Да не би тук изразът „ангел-пазител“ да е евфемизъм за „мъжка проститутка“?

— Не, разбира се! — разсмивам се аз. — Окей, забрави!

— Прекарах си много добре! — отсича той, пресушава чашата си и ми се усмихва.

Истинска, пълнокръвна усмивка: присвити очи, отпуснато чело, всичко! Идва ми да извикам: „Джеронимо! Получи се най-сетне!“.

— Аз също — отговарям на глас.

— Не предполагах, че вечерта ще завърши по този начин — казва той и оглежда стария клуб. — Но мисля, че се получи страхотно!

— Да, по-различно от обикновено — кимвам.

Той разпечатва пакетче фъстъци и ме черпи, а аз го гледам как започва да дъвче гладно. Въпреки че вече изглежда доста по-отпуснат отпреди, по челото му все още се забелязват тънки бръчици.

И нищо чудно. Със сигурност има много поводи да се мръщи. Не мога да не изпитам съчувствие към него, когато се сещам за историята му. Дошъл е съвсем сам в непознат град, за да работи. И просто тика живота си, седмица след седмица, без изобщо да му се зарадва. Вероятно наистина не беше зле, че дойдохме да танцуваме. Сигурно това му е първото забавно преживяване от месеци насам.

— Ед! — възкликвам внезапно. — Какво ще кажеш да те разведа из града? Трябва да видиш Лондон! Би било престъпление да си бил тук и да не го познаваш! Ще те разведа. Какво ще кажеш през уикенда, а?

— С удоволствие! — отвръща той с неподправен възторг. — Много благодаря за поканата!

— Няма защо! — махвам ръка. — Ще се уговорим по имейла!

Усмихваме се един на друг и аз пресушавам моето питие. (Поръчах точно онова, което ме накара Сейди, и, честно да си призная, отвратително е!)

Ед поглежда часовника си.

— Е, готова ли си да тръгваме? — пита.

Поглеждам към дансинга. Сейди продължава да си танцува. Размахва ръце и крака без никакви признаци за умора. Сега разбирам защо момичетата през двайсетте са били толкова кльощави.

— Да тръгваме! — кимвам. Сейди винаги може да ни настигне.

Излизаме и се озоваваме във вълшебната лондонска нощ. Уличните фенери са запалени, от тротоарите се надига обичайната фина мъгла и наоколо не се вижда жива душа. Насочваме се към ъгъла и след няколко минути успявам да спра две таксита. Усещам, че вече потрепервам под тънката си рокля и изтърканото наметало. Ед ме настанява в първото такси, задържа вратата и се навежда.

— Благодаря, Лара! — изрича по онзи негов типичен, официален начин, който, впрочем, като че ли започва да ми харесва. — Вечерта беше страхотна! Прекарах си… невероятно!

— Много се радвам! — кимвам и оправям шапчицата си, която се е килнала встрани.

По устните на Ед пробягва игрива усмивка.

— Е, да си сложа ли гетите за разходката из града? — пита.

— Непременно! — кимвам с престорена сериозност. — И не забравяй цилиндъра!

Ед се засмива. Мисля, че това е първият път, когато го чувам да се смее с глас.

— Лека нощ, момиче на двайсетте! — изрича.

— Лека нощ! — кимвам, затварям вратата и таксито се изгубва в лондонската мъгла.

Седемнайсета глава

На следващата сутрин съм като замаяна. В ушите ми кънти чарлстон, а пред очите ми непрекъснато се редят картини на моето превъплъщение като Великата Лара. Всичко, преживяно снощи, ми изглежда като сън.

Само дето не е сън, защото когато пристигам на работа, в електронната ми поща вече ме чака професионалната автобиография на Клеър Фортескю. Бинго!

Очите на Кейт стават като понички, докато принтирам прикачения файл от имейла.

— Коя, за бога, е тази? — възкликва асистентката ми, надничайки над рамото ми. — Виж, има магистърска степен по бизнес администрация! И дори е спечелила награда!

— Да, знам! — махвам небрежно. — Тя е директор маркетинг от най-високите етажи, носителка на множество награди! Снощи се запознахме. Отива направо в краткия списък за „Леонидас спортс“!

— А на нея известно ли й е, че отива в краткия списък? — поглежда ме подозрително Кейт.

— Разбира се! — срязвам я аз и леко се изчервявам. — Как няма да й е известно?!

Към десет сутринта списъкът е финализиран и изпратен директно на страховитата Джанет Грейди. Аз се отпускам изтощено на стола си и се ухилвам на Кейт, която незнайно защо се взира в нещо на монитора си.

— Знаеш ли, открих твоя снимка! — обяснява. — От галавечерята снощи. Пише: „Лара Лингтън и Ед Харисън пристигат на галавечерята на «Бизнес пийпъл».“ — Поглежда ме озадачено и допълва: — Кой е той, между другото? Нали каза, че сте се събрали отново с Джош?

— О, така е! — отсичам веднага. — Ед е просто… познат по служебна линия.

— Аха, ясно! — кимва Кейт, но продължава да се взира със замечтан поглед в монитора. — Иначе е доста готин, не мислиш ли? Така де, не че Джош не е! — побързва да се поправи. — Но по различен начин.

Ама че глупост! Тази жена няма никакъв вкус! Джош е милиони пъти по-красив от Ед. Което ми напомня, че от известно време не съм го чувала. Най-добре ще бъде да му се обадя — просто за всеки случай. Може пък телефонът му да се е повредил и той да ми изпраща имейли и да се чуди защо не му отговарям. Така де!

Изчаквам Кейт да се изнесе към тоалетната, за да остана насаме, след което набирам служебния телефон на Джош.

— Джош Барет.

— Здравей, аз съм! — изричам нежно. — Как беше пътуването?

— О, здрасти! Страхотно.

— Липсваше ми!

Пауза. Почти съм сигурна, че Джош казва нещо в отговор, но не мога да чуя нищо.

— Чудех се да не би телефонът ти да се е повредил — допълвам. — Защото от вчера сутринта не съм получавала никакви есемеси от теб. Ти получи ли моите?

Още едно неясно промърморване. Какво не й е наред на тази телефонна линия, за бога?

— Джош? — почуквам по слушалката.

— О, да! — звънва изведнъж гласът му в ухото ми. — Да, ще го погледна.

— Е, ще се видим ли довечера?

— Довечера не можеш да излизаш с никого! — достига до мен пронизителният глас на Сейди, която внезапно се материализира пред мен. — Довечера е модното ревю! Трябва да вземем огърлицата!

— Да, знам! — промърморвам, като преди това слагам ръка върху слушалката. — След това! — А за Джош уточнявам: — Само че първо имам един друг ангажимент. Какво ще кажеш да ти дойда на гости към десет?

— Страхотно! — отговаря той, но усещам, че не е изцяло с мен. — Проблемът е, че тази вечер имам адски много работа!

Още работа? Този човек май започва да се превръща в работохолик!

— Окей — изричам с разбиране. — Тогава какво ще кажеш да се видим утре на обяд? А после ще решим как да продължим!

— Разбира се — отвръща той след кратка пауза. — Страхотно!

— Обичам те! — прошепвам нежно. — Нямам търпение да се видим!

Отново тишина.

— Джош?

— А! Ами… да. Аз също. Чао, Лара!

Затварям телефона и се облягам на стола си. Чувствам леко неудовлетворение, ала не мога да разбера защо. Всичко е наред. Всичко е прекрасно. Тогава защо имам чувството, че нещо не е както трябва?

Иска ми се да звънна отново на Джош и да го попитам: „Всичко наред ли е при теб? Искаш ли да поговорим?“. Но знам, че не трябва. Той ще си помисли, че отново се вманиачвам, което изобщо не е вярно — само разсъждавам! Хората имат право да разсъждават, нали така?!

Както и да е. Все тая. Продължавай напред!

Обръщам се бързо към компютъра си и във входящата си кутия откривам имейл — от Ед. Охо, бързо действа!

„Здрасти, момиче на двайсетте!

Снощи беше страхотно! Как е корпоративната ти пътна застраховка! Може би ще искаш да надникнеш в този линк. Чувал съм, че са добри.“

Ед.

Щраквам върху линка и откривам сайт, който предлага застраховки с големи отстъпки за малки компании. Типично за Ед — споменавам веднъж някакъв проблем и той автоматично намира решение. Дълбоко затрогната от вниманието му, натискам бутона за отговор и написвам:

„Благодаря, момче на двайсетте! Трогната съм от жеста ти! Надявам се, че вече бършеш праха от твоите наръчници на Лондон.