Направо не мога да повярвам! Сейди. Отново!

Завъртам се на пета и започвам да оглеждам тъмнината около нас. Накрая я зървам — носи се във въздуха край близката улична лампа.

— Ти! — провиквам се вбесено, обаче Ед като че ли изобщо не забелязва.

— Тук наблизо има един нощен клуб — казва. — Хайде, да потанцуваме малко! Впрочем идеята е страхотна! Питам се как не можах да се сетя за това по-рано?!

— А ти откъде знаеш, че наблизо има нощен клуб? — срязвам го безцеремонно. — Нали изобщо не познаваш Лондон!

— Да бе, вярно! — кимва той и ме поглежда объркано. — Не знам защо, но сега съм сигурен, че тук, наблизо, има нощен клуб! — Посочва. — Ето там, третата врата вляво. Трябва да проверим!

— С удоволствие! — изричам мило. — Но първо трябва да проведа един телефонен разговор. Още сега! — Поглеждам многозначително към Сейди. — Защото ако не проведа този разговор, няма да бъда в състояние да танцувам!

С нацупена физиономия Сейди благоволява да се приземи на тротоара, а аз се престорвам, че набирам номер на телефона си. Толкова съм й ядосана, че направо не знам откъде да започна.

— Как можа да ме оставиш така?! — изричам с едва сподавен гняв. — Провалих се!

— Нищо подобно, справи се много добре! Наблюдавах те.

— Ти беше там?

— Почувствах се доста зле — отбелязва Сейди и поглежда уж разсеяно над рамото ми. — Върнах се, за да проверя дали си добре.

— Е, много благодаря! — просъсквам саркастично. — Много ми помогна! А сега какво е всичко това? — И кимвам по посока на Ед.

— Просто искам да танцувам — изрича тя отбранително. — Наложи се да прибягна до крайни мерки!

— Но какво си му сторила, за бога? Изглежда като ударен от гръм!

— Отправих някои… заплахи… — отвръща неопределено пралеля ми.

— Заплахи ли?

— Не ме гледай така! — нахвърля се най-внезапно тя върху мен. — Нямаше да ми се наложи да го правя, ако ти не беше такава егоистка! Знам, че кариерата ти е важна за теб, обаче аз искам да отида на танци! На истински танци! Знаеш го много добре! Нали точно затова всички сега сме тук? Тази вечер би трябвало да бъде моята! Обаче ти я обсебваш и за мен изобщо не идва ред! Не е честно!

Звучи така, сякаш всеки момент ще се разплаче. И внезапно аз се изпълвам с чувство за вина. Да, това наистина трябваше да е нейната вечер, а аз някак си й я отнех.

— Окей, права си. Хайде, да отиваме на танци тогава!

— Прекрасно! Ще си прекараме толкова добре! — възкликва тя, светкавично възвърнала доброто си настроение. — Насам! — И ме повежда по някакви тесни улички на квартал „Мейфеър“, където никога не съм идвала. — Почти стигнахме! Ето!

Озоваваме се пред дупка с име Танцов клуб „Фенерите“. Никога не съм чувала за нея. На входа стоят двама старчоци, полузаспали, и ни пускат вътре без никакви въпроси.

Слизаме по потънала в сумрак дървена стълба, за да се озовем във възголемичка зала с червен килим, полилеи, дансинг, бар и двама юначаги в кожени панталони, потънали в мирова скръб на бара. Диджеят на подиума е пуснал парче на Дженифър Лопес. Никой не си прави труда да си надигне задника.

Това ли е най-доброто, което Сейди е могла да открие?

— Слушай, Сейди! — промърморвам, когато Ед се отдалечава към обляния в неонова светлина бар. — Има и по-добри клубове от този! Ако толкова много искаш да танцуваш, можем да отидем в някое по-оживено…

— Здравейте! — прекъсва ме нечий глас.

Обръщам се и виждам пред себе си елегантна жена с високи скули, в средата на петдесетте, облечена с черно трико и къса копринена поличка. Посребрената й рижа коса е вдигната в стегнато кокче, очната й линия е поставена накриво, а в очите й се чете притеснение.

— Вие ли сте за урока по чарлстон?

Урок по чарлстон ли?

— Много се извинявам — продължава жената. — Едва сега си спомних, че отдавна имате записан час. — Едва сподавя прозявката си и допълва: — Лара, нали така беше? Е, поне сте облечена с най-подходящите дрехи за танца!

— Извинете ме за момент! — изричам с усмивка, вадя телефона си и се обръщам към Сейди. — Какво си направила? Коя е тази?

— Имаш нужда от уроци! — отсича безцеремонно пралеля ми. — А това е учителката. Живее в малка стая над бара. Обикновено дава уроци през деня.

— И ти си я събудила, така ли? — вторачвам се изумено в нея аз.

— Очевидно съм забравила да впиша часа в бележника си — тъкмо казва жената, когато се обръщам. — Иначе изобщо не е в мой стил… Добре че все пак се сетих навреме! Най-внезапно ми просветна, че сигурно вече ме чакате тук!

— Наистина! — отбелязвам, като поглеждам ядосано Сейди. — Човешкият мозък е странна машинка!

— Ето и питието ти — чувам гласа на Ед, който се появява до мен. — Коя е тази жена?

— Аз съм учителката ви по танц. Казвам се Гейнор. — Подава ръка и макар и леко объркано, Ед я поема. — Отдавна ли се интересувате от чарлстон?

— Чарлстон ли? — поглежда ме слисано Ед.

Идва ми да се разкискам истерично. Истината е, че Сейди винаги получава каквото иска. И тъй като сега иска от нас да танцуваме чарлстон, значи ще танцуваме чарлстон. Дължа й го, нищо не ми пречи да го направя веднага.

— Е? — подканвам закачливо Ед. — Готов ли си?

* * *

Проблемът при чарлстона е в това, че е доста по-енергичен, отколкото си мислех. И че е доста сложен танц. И че изисква перфектна координация. Само след час всичко ме боли — и ръцете, и краката. Танцът е наистина безмилостен. Много по-ефективен от часовете ми по каланетика. Прилича на тренировка за маратон.

— И напред, и назад… — напява учителката по танци. — И завъртете тези крака…

Не мога повече да си въртя краката! Имам чувството, че само едно завъртане повече — и ще изпаднат. Продължавам да бъркам ляво и дясно и да удрям горкия Ед. Без да искам, разбира се.

— Чарлстон, чарлстон… — носи се музиката и изпълва клуба с енергичния си ритъм.

Двамата образи с кожените панталони ни зяпат като изпаднали в транс. Очевидно тук са свикнали вечер да има уроци по танци. Но по думите на Гейнор хората се натискат предимно за салса. Не била давала урок по чарлстон от близо петнайсет години и доколкото схващам, в момента е във възторг, че отново й се отдава подобен шанс.

— И стъпка, и ритване… размахайте ръце… много добре!

Размахвам ръце толкова ожесточено, че вече не ги чувствам. Ресните на роклята ми се люлеят шумно напред-назад. Ед съсредоточено кръстосва ръце пред коленете си. От време на време ми се ухилва, когато погледите ни се срещнат, но е твърде концентриран върху задачата си, за да говори. Впрочем оказва се доста чевръст в краката. Впечатлена съм!

Хвърлям поглед и на Сейди, отдадена блажено на танца си. Възхитителна е! В пъти по-добра от учителката. Краката й се въртят толкова бързо напред-назад, че не мога да ги хвана, знае милиони различни стъпки и като че ли никога не се задъхва.

Е, ако трябва да бъдем честни, не че има някакъв дъх вече.

Така де.

— Чарлстон, чарлстон…

Сейди улавя погледа ми, ухилва се щастливо и отмята възторжено глава. Няма съмнение, че е минало доста време, откакто за последен път е търкала дансинга. Давам си сметка, че трябваше да изпълня желанието й много по-рано. Чувствам се отвратително, че се проявих като такава егоистка. Решавам, че от тук нататък всяка вечер ще танцуваме чарлстон. И ще направим всичките й любими неща от двайсетте.

Единственият проблем е, че на чорапа ми се пусна бримка. Едва поемаща си дъх, аз се насочвам към края на дансинга. Сега най-важното, което ми оставя да направя, е по някакъв начин да уредя Сейди да танцува с Ед. Да ги оставя само двамата. Така ще направя вечерта й наистина перфектна.

— Добре ли си? — Ед ме е последвал.

— Да, няма проблеми. — Попивам потното си чело със салфетка. — Трудна работа!

— Справихте се много добре! — възкликва Гейнор, присъединила се към нас и във внезапен изблик на възторг, грабва ръцете и на двама ни и възкликва: — Вие сте много обещаващи като двойка! Мисля, че можете да стигнете много далеч! Ще се видим ли пак следващата седмица?

— Ами… може би — смотолевям, като не смея да погледна към Ед. — Ще ви се обадя.

— Ще оставя музиката! — провиква се ентусиазирано тя. — Можете да продължавате да се упражнявате!

Когато тя се оттегля с танцови стъпки през дансинга, аз сръгвам Ед и го подкачам:

— Хей, искам да те погледам! Върви да потанцуваш сам за малко!

— Ти луда ли си?!

— Моля те! Ти по-добре правиш онова нещо с кръстосването на ръцете! Искам да проследя как го правиш! Моляяя!

Подбелвайки закачливо очи, Ед се насочва сам към дансинга.

— Сейди! — просъсквам и соча с очи Ед. — Бързо! Партньорът ти те чака!

Очите й се разширяват, когато осъзнава какво имам предвид. Само след стотни от секундата тя е вече срещу него, вдигнала щастливо глава.

— Да, ще се радвам да потанцувам с вас! — чувам я да казва. — Много благодаря за поканата!

И когато Ед започва да тресе крака напред и назад, тя постига пълен синхрон с него. Изглежда безумно щастлива. Изглежда напълно на мястото си. Ръцете й са на раменете му, гривните й проблясват под светлините на бара, перото на главата й подскача, музиката се носи наоколо… Все едно гледам стар черно-бял филм.