— Боже господи! Онова! Вярно! Напълно сте права!

Сред настаналия грохот не ми е никак трудно да въздъхна с облекчение.

— Великата Лара е винаги права! — обявявам и тържествено се покланям. — А сега сбогом и до нови срещи!

И се втурвам бързо през бурно аплодиращата ме публика към очакващия ме Ед Харисън.

— Чантата ти е в мен — прошепва в ухото ми той. — Хайде, още един поклон и си тръгваме!

* * *

Едва когато излизаме на улицата, се осмелявам да си поема дъх. Свежият нощен въздух погалва лицето ми. Портиерът на хотела е обграден от група хора, които чакат такси, но аз не искам да рискувам някой от галавечерята да се залепи за мен, затова бързо поемам надолу по тротоара.

— Браво на вас, Ваше Величество! — отбелязва Ед, като не закъснява да ме настигне.

— Благодаря.

— Иначе жалко за магическите сили. — Поглежда ме в очакване на някаква реакция, обаче аз се престорвам, че не го забелязвам.

Накрая отбелязвам нехайно:

— Такива са си те — идват и си отиват. Това е част от мистерията на Изтока. Мисля, че ако тръгнем насам… — вдигам очи към един уличен знак, — ще успеем да хванем такси.

— Оставям се изцяло в твоите ръце — казва Ед. — Изобщо не познавам този квартал.

Това непознаване на Лондон започва да ми лази по нервите.

— А има ли изобщо квартал в този град, който познаваш?

— Знам маршрута си за работа — свива рамене той. — Знам и парка срещу моята кооперация. Както и пътя до магазина за здравословни храни.

Тук вече ми писва. Как смее той да идва в този велик град и да не изпитва никакво желание да го опознае?!

— Не смяташ ли, че това твое поведение е малко тесногръдо и арогантно? — изкрещявам, като се заковавам на място. — Не смяташ ли, че като дойдеш да живееш в даден град, би трябвало да демонстрираш някакво уважение към него и да го опознаеш?! Лондон е един от най-ослепителните, най-удивителните исторически градове на света! А ти ми говориш за магазина за здравословни храни! Тъпи американски мании! Защо не опиташ за разнообразие „Уейтроуз“, а?! — Гласът ми се извисява все повече и повече. — Защо изобщо си се съгласил да поемеш тази работа, щом не проявяваш никакъв интерес към града, в който идваш?! Какво смяташе изобщо да правиш тук?

— Смятах да го разгледам с бившата си годеница — отговаря покорно Ед.

Поглеждам го стреснато. Отговорът му ме сваля на земята.

Годеница ли? Каква годеница?

— Докато тя не скъса с мен, само седмица преди полета ни до Лондон — продължава спокойно кавалерът ми. — Помоли компанията си да я прехвърли някъде другаде, но не в Лондон. Така се озовах пред огромна дилема — да дойда в Англия, да се концентрирам върху работата си и да дам максимума от себе си, или да остана в Бостън, където обаче ще я виждам почти всеки ден. Тя работеше в същата сграда като мен. — Прави пауза, след което допълва: — Както и любовникът й.

— О! — поглеждам го ужасено. — Много съжалявам! Аз… не знаех…

— Няма проблеми. Нямаше как да знаеш.

Лицето му е толкова безизразно, че човек може да се подлъже, че изобщо не му пука. Ала аз вече започвам да прозирам под маската му. Пука му, при това много. И изведнъж вечно сърдитата му физиономия ми се изяснява. И тази очевидна затвореност в поведението. И този изтощен глас, който имаше в ресторанта. Господи, сигурно тази негова годеница е голяма кучка! Все едно я виждам — големи американски зъби, развята руса коса и убийствени токчета. Сигурно й е купил огромен годежен пръстен. И тя сигурно си го е задържала!

— Сигурно си се чувствал ужасно — изричам тихо и двамата отново тръгваме по тротоара, този път бавно.

— Е, все пак ми останаха пътеводителите — изрича той, вторачен решително напред. — И наръчниците. Както и милионите планове. Стратфорд на Ейвън… Шотландия… Оксфорд… Обаче всичко това беше планирано с Корин. Което някак си отнема част от удоволствието.

В съзнанието ми изниква картина на купчини пътеводители, подчертани и отбелязани за техните вълнуващи планове. И после изведнъж рязко затворени. Изпълвам се със съчувствие към Ед. Решавам, че е крайно време да престана да го тормозя. Но нещо по-силно от мен ме кара да продължавам.

— Значи всеки ден си вървиш по един и същи маршрут до и от работа, така ли? — питам. — И никога не поглеждаш вляво или вдясно? Или до магазина, до парка и толкова?

— На мен ми стига.

— Откога точно живееш тук, би ли ми припомнил?

— От пет месеца.

— Пет месеца ли?! — повтарям ужасено. — А, не! Не можеш да продължаваш да съществуваш така! Не можеш да живееш живота си като кон с капаци! Трябва да отвориш очи и да се огледаш! Трябва да продължиш напред!

— Да продължа напред, така ли? — повтаря той с престорено удивление. — Божичко, права си! Да знаеш, че никой досега не ми го беше казвал!

Окей. Очевидно аз не съм единствената, която го е кастрила по този повод. Още по-зле за него!

— След още два месеца си тръгвам — отсича той. — Така че надали вече има някакво значение дали ще опозная Лондон или не.

— Значи какво? Предпочиташ просто да живееш ден за ден в очакване някоя красива сутрин да се събудиш по-добре, така ли? Бъди сигурен, че няма да стане! Не и ако ти самият не направиш нещо по този въпрос! — Усещам как цялото ми разочарование от него започва внезапно да се лее като порой. — Погледни се само! Правиш справки за други хора, пишеш имейли на майка си и разрешаваш проблемите на всички около теб! Защо ли? Защото не искаш да мислиш за собствените си! Извинявай, но дочух разговора ти по телефона онзи ден в магазина! — допълвам, когато той ме поглежда стреснато. — Искам да кажа, че щом си избрал да живееш на определено място, независимо колко дълго, трябва да станеш част него! В противен случай не живееш, а само съществуваш! Просто функционираш — като машина. Нещо ми подсказва, че дори не си разопаковал всичкия си багаж, нали?

— Ами… — спира за момент. — Всъщност икономката ми го разопакова.

— Ето, виждаш ли?! — повдигам назидателно пръст. След това отново тръгваме напред, почти в синхрон. — Хората се срещат и разделят — изричам накрая. — Такъв е животът. И не можеш вечно да живееш с мисълта какво е щяло да стане, ако… Трябва да погледнеш нещата такива, каквито са!

Докато изричам всички тези думи, за момент ме осенява усещането за дежавю. Като че ли татко ми каза нещо подобно преди известно време във връзка с Джош. Нищо чудно дори да е използвал абсолютно същите думи.

Но онова беше различно. Така де, това си е съвсем различен сценарий, нали? Ние с Джош никога не сме планирали пътуване, нали? Или преместване в друг град. И ето че сега отново сме заедно. Да, ситуацията е съвсем различна!

— Животът е като ескалатор — допълвам с тона на мъдрец.

Когато татко ми го каза, аз се ядосах, защото той просто не ме разбираше. Но сега, когато аз съм тази, която дава съвети, нещата изглеждат някак си по-различно.

— Ескалатор ли? — поглежда ме изненадано Ед. — А аз си мислех, че е кутия шоколадови бонбони.

— О, не! Ескалатор! Определено! — отсичам. — Защото, нали се сещаш? Искаш, не искаш, той те носи нагоре. Ако искаш, би могъл да се насладиш на гледката и да се възползваш от всяка възможност, покрай която минаваш. Ако не го направиш, вече е твърде късно. Или поне така ми каза моят баща, когато скъсах с… един тип.

Изминаваме още няколко крачки и Ед внезапно пита:

— И ти послуша ли съвета на баща си?

— О… ами… — Отмятам коса, като избягвам да го поглеждам в очите. — Долу-горе.

Ед се заковава на място, поглежда ме съвсем сериозно и пита:

— Ти наистина ли успя в това продължаване напред? Лесно ли ти беше? Защото за мен определено не е!

Прочиствам гърло, за да печеля време. Всъщност какво съм направила аз не е толкова важно, нали? Така де!

— Според мен съществуват много дефиниции на продължаването напред — изричам, като се старая да запазя мъдрия си наставнически тон. — Вариациите са безброй. Всеки трябва да продължи напред по свой собствен начин.

Не съм съвсем сигурна, че искам да продължавам този разговор. Може би точно сега е моментът да си хванем такси.

— Такси! — вдигам ръка към едно преминаващо такси, но то профучава край нас и не спира, въпреки че лампичката му светеше в зелено. Мразя, когато правят така!

— Позволи на мен! — предлага си услугите кавалерът ми и излиза напред.

Аз пък вадя мобилния си телефон. Има една доста добра таксиметрова компания с миниколички, която използвам. Може пък да се съгласят да дойдат, за да ни вземат. Пъхвам се в един вход, за да намаля околния шум, набирам номера и зачаквам. За да установя, че всичките им таксита са заети и ще трябва да почакам най-малко половин час.

— Няма да стане — изричам и излизам отново на тротоара. Заварвам Ед, напълно вцепенен, до бордюра. Дори не се опитва да спре такси. — Какво става, не спират ли? — питам озадачено.

— Лара — изрича той и когато се обръща, забелязвам, че погледът му е станал стъклен. Този човек да не би да се друса? — Мисля, че трябва да отидем на танци!

— Какво?! — ококорвам се аз.

— Мисля, че трябва да отидем на танци — повтаря. — Това ще бъде най-добрият начин да завършим вечерта! Ей сега ми хрумна!