Така де! Не може просто да ме е изоставила!

На вратата се почуква и аз подскачам стреснато. Влиза Ед. Ед пое ролята на мой неофициален асистент. Следи за спазването на реда и раздава химикалки и листи.

— Петима наведнъж значи! — отбелязва, когато се появява.

— Защо път не?! — възкликвам и побързвам да лепна на устата си усмивка.

— Тълпата отвън се увеличава. Дори хората от бара дойдоха да те гледат. Вече останаха места само за правостоящи! — Посочва към вратата и пита: — Готова ли си?

— Не! — дръпвам се ужасено. — Искам да кажа… може ли първо малко да си почина? Да поизбистря главата си?

— Изобщо не съм изненадан. Това сигурно изчерпва всичките ти сили. — Ед се обляга на вратата и ме оглежда. — Наблюдавам те изключително внимателно, но все още не мога да разбера как го правиш. Но както и да го правиш, е… невероятно!

— О, ами… благодаря!

— Ще се видим отвън — кима той и излиза.

Веднага щом вратата зад него се затваря, аз се обръщам и се провиквам отчаяно:

— Сейди! Сейдиии! Сейдиии!

Ясно. Вече загазих.

Вратата се отваря отново и аз изписквам стреснато. Ед ме поглежда озадачено. После пита:

— Искаш ли нещо от бара? Сигурно си жадна.

— Не — усмихвам се хилаво. — Благодаря!

— Всичко наред ли е?

— Разбира се! Аз просто… фокусирам силите си. Подготвям се.

— Ясно — кимва с разбиране той. — Ще те оставя насаме.

Вратата пак се затваря.

Мамка му! И какво ще правя сега? Само след минута ще започнат да крещят името ми. Ще очакват от мен да разчета мислите им. Ще очакват от мен да правя магии. Сърцето ми се свива на топка от страх.

Решението е само едно — трябва да избягам! Оглеждам отчаяно стаичката, която очевидно се използва за склад на мебелировка за банкети. Никакви прозорци. В ъгъла забелязвам пожарен изход, обаче той е блокиран от огромна камара позлатени столове, висока към три метра. Опитвам се да избутам камарата встрани, но столовете се оказват твърде тежки. Окей, тогава ще се покатеря върху тях!

Изпълнена с решимост, аз слагам крак на първия стол и се вдигам. После на следващия. Позлатеният лак е малко хлъзгавичък, обаче аз се справям. Като стълба е. Е, малко нестабилна и клатеща се, но стълба.

Единственият проблем е в това, че колкото по-нагоре се изкачвам, толкова повече столове се клатят. Някъде към втория метър поклащането започва да става застрашително. Все едно се катеря по наклонената кула от златни столове, вкопчена отчаяно в стените.

Ако направя още една голяма крачка, ще бъда на върха, откъдето ще мога безопасно да се измъкна през пожарния изход. Но с всеки опит да помръдна краката си по-нагоре камарата започва да се клати с такова отклонение, че аз ги дръпвам ужасено. Опитвам се да се поместя встрани, но наклонът става още по-голям. Имам чувството, че всеки момент ще се строполя на земята, която, за съжаление, не ми изглежда никак близо.

Поемам си дълбоко дъх. Не мога да стоя тук цял живот, я! Трябва да събера смелост и да се изкача до върха. Правя една голяма крачка, като поставям крака си на предпоследния стол от върха. Ала когато премествам тежестта си върху него камарата се накланя толкова много, че не успявам да сдържа писъка си.

— Лара! — Вратата се отваря с трясък и се появява Ед. — Какво, по дяволите…

— Помооощ!

Камарата столове се срива.

Знаех си, че изобщо не трябваше да местя крак, ама…

— Господи! — втурва се към мен той.

Не че точно ме хваща, а по-скоро омекотява падането ми с главата си.

— Ооох!

— Олелеее! — тупвам на пода.

Ед грабва ръката ми и ми помага да се изправя на крака, а после с болезнена гримаса разтрива гърдите си. Имам чувството, че май съм го сритала при падането си.

— Извинявай — промърморвам.

— Но какво правиш, за бога? — вторачва се невярващо в мен той. — Да не би да има някакъв проблем?

Поглеждам многозначително към вратата, от която се вижда банкетната зала. Той веднага я затваря и се обръща към мен вече с по-мек тон:

— Какво става?

— Не мога да правя магии — смотолевям, вторачена в краката си.

— Какво?!

— Не мога да правя магии! — повтарям и го поглеждам отчаяно.

Ед ме оглежда неуверено и промърморва:

— Ама ти… нали досега…

— Да, знам. Досега можех. Но вече не мога!

В продължение на няколко секунди Ед Харисън ме оглежда безмълвно. Очите му проблясват, когато срещат моите. Изглежда адски сериозен, като че ли някоя огромна международна корпорация е изправена пред банкрут и той в момента обмисля план за спасението й.

Същевременно — и незнайно защо — изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне в смях.

— Искаш да ми кажеш, че твоите мистериозни източни сили за разчитане на човешките мисли са те напуснали? — изрича накрая.

— Да — отронвам тихо аз.

— И да имаш някаква представа защо?

— Не. — Свела глава, аз потътрям крак на пода като провинила се ученичка.

— В такъв случай просто излез и го кажи пред всички!

— Не мога! — извивам ужасено. — Всички ще си помислят, че съм ги измамила! Нали досега бях Великата Лара?! Не мога просто да изляза и да кажа: „Извинявайте, но повече не мога да чета мисли!“.

— Разбира се, че можеш!

— Не мога! — тръсвам глава. — Нищо не мога! Трябва да тръгвам! Трябва да избягам!

И тръгвам обратно към пожарния изход, обаче Ед ме сграбчва за ръката и твърдо отсича:

— Никакво бягане! Не си го и помисляй! Обърни ситуацията в твоя полза! Можеш да го направиш! Хайде!

— Ама как? — ококорвам се аз.

— Поиграй си с тях! Поднеси им представление! Може и да не можеш да разчетеш мислите им, но със сигурност можеш да ги разсмееш! Така, когато после си тръгнем, ти ще си останеш Великата Лара — за всички присъстващи! — Поглежда ме с присвити очи и добавя: — А ако си тръгнеш сега, ще бъдеш запомнена само като Великия провал!

Прав е. Никак не ми е приятно, че е прав, но си е така.

— Окей! — кимвам накрая. — Ще го направя!

— Имаш ли нужда от още време?

— Не. Починах си достатъчно. Просто искам да свършвам с това и да си тръгваме.

— Ясно. После си тръгваме! — По устните му отново потрепва лека усмивка. — Късмет!

— Благодаря! — Иска ми се да допълня: „Усмивките станаха две!“, но не го правя.

Ед прекосява с широки крачки прага и аз поемам след него. Не знам как, но успявам да държа главата си високо вдигната. Сред тълпите се носи жужене, което автоматично стихва при моята поява и е заменено от шумни аплодисменти. Някъде отзад се дочуват и подсвирквания, а няколко телефона ме снимат. Отсъствах толкова дълго, че сигурно вече тръпнат в очакване на феноменален, грандиозен финал.

Петте жертви са насядали в редичка пред мен, всеки хванал лист и химикалка. Усмихвам им се последователно, след което оглеждам тълпата и започвам:

— Дами и господа, моля да ме извините заради дългото отсъствие! Все пак тази вечер ми се наложи да разчета десетки мисли. И, честно да ви кажа… шокирана съм от наученото! Шокирана! Вие! — Извъртам се на пета и соча първото момиче, което е притиснало листа до гърдите си. — Безсъмнено знам какво сте нарисувала. — Махвам небрежно с ръка, сякаш онова, което е нарисувала, няма никакво значение. — Но далеч по-интересен от него е фактът, че в офиса ви има един мъж, по когото вие непрекъснато въздишате! Не отричайте!

Момичето се изчервява чак до ушите и отговорът й потъва във всеобщия смях.

— Казва се Блейки! — провиква се някой отзад и смехът избухва с още по-голяма сила.

— Вие, господине! — Обръщам се към мъж с късо подстригана коса. — Твърди се, че мъжете обикновено мислят за секс на всеки трийсет секунди, но при вас е доста, ама доста по-често! — Порой от смях. Обръщам се бързо към следващия: — Докато вие, господине, на всеки трийсет секунди си мислите за пари!

Мъжът избухва в смях и се провиква:

— Тази жена наистина умее да чете човешките мисли!

— За нещастие, господине, вашите мисли са твърде дълбоко удавени в алкохол, за да бъдат разгадани — казвам на четвъртия тип, едър мъжага. — Що се отнася до вас… — Правя пауза и спирам пред момичето на петия стол. — Съветвам ви никога, ама абсолютно никога да не споделяте с майка си какво си помислихте току-що! — Повдигам закачливо вежди, обаче тя не захапва.

— Какво? — поглежда ме смръщено. — Какво толкова съм мислела?

Мамка му!

— Много добре знаете! — изричам и с последни сили задържам усмивката върху устните си. — Даже отлично…

— Нямам представа за какво говорите! — тръсва глава момичето.

Шумът сред публиката замира. Настава гробовна тишина. Всички очи са извърнати към нас и ни гледат напрегнато.

— Налага ли се да го изричам на глас? — Тук вече усмивката ми едва издържа. — Онези… мисли? Онези конкретни мисли, които преди малко ви минаха през главата…

Внезапно момичето зяпва ужасено.