— Просто го отбелязвам като факт — свивам безгрижно рамене аз. — Че вече знам коя карта избра тя.

— Не може да знаете! — намесва се русата жена с агресивен тон. — Не бъдете смешна! Разваляте удоволствието на всички! Да не би да е прекалила с шампанското? — Последният въпрос беше зададен на Ед.

Ама че наглост!

— Напротив, знам! — изричам възмутено. — Ако желаете, ще ви го нарисувам! Някой има ли химикалка? — Мъжът вляво от мен ми подава химикалка и аз започвам да рисувам избраната от нея фигура на салфетката си.

— Лара — прошепва дискретно в ухото ми Ед, — какво точно правиш, ако смея да попитам?

— Магия! — отсичам уверено. Завършвам триъгълника си и подавам салфетката на русокоската срещу мен. — Права ли съм?

Русокоската зяпва. Поглежда ме ококорено, след това отново свежда очи към салфетката.

— Тя не лъже! — обявява, обръща картата си към присъстващите на масата и всички ахват. — Как го направихте?

— Казах ви, мога да правя магии! Аз също имам мистични сили, дарени ми от Изтока. Наричат ме „Великата Лара“. — Намигвам на Сейди и тя се изкисква.

— Да не би да сте член на Магическия клуб? — провиква се раздразнено Великият Фиренцо. — Защото нашият устав изисква…

— Не членувам в никакъв клуб — отговарям любезно. — Но пък умът ми е доста силен, както вероятно ще установите всички. За жена!

Великият Фиренцо се нацупва и започва да си събира арсенала от масата ни.

Поглеждам към Ед, който повдига тъмните си вежди и пита:

— Изключително впечатляващо! Как го направи?

— Вече ти казах — с магия — отговарям.

— Великата Лара значи, а?

— Аха! Точно така ме наричат учениците ми. Но ти можеш да ме наричаш просто „Ваше Величество“.

— Ваше Величество! — Устните му потреперват и за първи път виждам по лицето му да се разлива усмивка. Истинска, искрена усмивка.

— Боже господи! — възкликвам и го соча с пръст. — Ти се усмихна! Господин Американски сърдитко можел да се усмихва!

Опа! Май наистина съм попрекалила с шампанското. Нямах намерение да го наричам „господин Американски сърдитко“ на глас. За момент Ед изглежда напълно втрещен, но само след секунда просто вдига рамене — с обичайното каменно изражение.

— Извинявай, беше грешка — казва. — Няма да се повтори.

— Хубаво! — кимвам. — Защото току-виж на лицето ти му станало нещо с подобни усмивки!

Ед не отговаря и за момент се зачудвам дали пък не прекалих със сарказма. Защото той всъщност изглежда доста сладко и нямам никакво желание да го обиждам.

Внезапно дочувам как някакъв надут тип в бял смокинг боботи на приятеля си:

— Всичко е въпрос на изчисляване на вероятностите, нищо повече! Всеки от нас е в състояние да изчисли вероятността някой да избере триъгълника! С малко повече практика…

— Не можете! — прекъсвам го с възмутен тон. — Добре! Ще ви демонстрирам нещо по-сложно! Напишете нещо — каквото и да е. Може да бъде фигура, име, число. Аз ще прочета мислите ви и ще ви кажа какво сте написали!

— Много добре! — кимва мъжът и оглежда масата с поглед, с който сякаш иска да каже: „Ще се включа в играта й“. Вади химикалка от джоба си и допълва: — Ще използвам салфетката си.

Смъква салфетката в скута си, така че никой да не може да я види. Аз подканвам с поглед Сейди, която всъщност не се нуждае от покана, за да заиграе — плъзва се тихо зад гърба на мъжа с белия смокинг и се привежда над него.

— Той пише… „Сезони на мъгли и зрели плодове“. — Сбърчва нос и добавя: — Отвратителен почерк!

— Добре! — Надутият бял смокинг покрива салфетката си с ръка и вдига очи към мен. — Кажете ми каква фигура съм нарисувал!

Аха, и ще ми се прави на хитряга!

Усмихвам му се сладко и вдигам към него ръце — точно както беше направил Великият Фиренцо.

— Сега Великата Лара ще прочете мислите ви! Фигура, казвате… Хммм… Каква ли фигура би могло да е това? Кръг… квадрат… Явява ми се квадрат…

Надутият поглежда самодоволно мъжа до него. Да, мисли се за голям умник, но скоро ще му скърша крилете!

— Отворете мозъка си към мен, господине! — поклащам укорително глава. — Освободете се от мислите в стил „Аз съм по-добър от всички на тази маса!“. Блокирате ме!

Мъжът се изчервява като домат.

— Ама аз… — започва.

— Хванах го! — провиквам се внезапно. — Прочетох мислите ви и веднага ви казвам, че не сте нарисували фигура! Никой не може да измами Великата Лара! На салфетката ви пише… — Правя ефектна пауза. Приисква ми се да имах барабанче. — „Сезони на мъгли и зрели плодове“! Покажете салфетката си на всички, ако обичате!

Ха! Надутият бял смокинг изглежда така, сякаш току-що е погълнал жива риба! Бавно, много бавно вдига салфетката си и я обръща към хората на масата. Около мен се разнасят ахкания и охкания. Следват аплодисменти.

— Мамка му! — възкликва крайно невъзпитано мъжът до него. — Как го направихте? — Обръща се към масата и започва да пелтечи: — Няма начин да го е видяла!

— Това е някакъв номер — промърморва надутият, но вече със значително по-малка доза убеденост.

— Направете го пак! С някой друг! — подканя ме мъжът срещу нас и се обръща към съседната маса: — Хей, Нийл, трябва да видиш това! Как се казвахте, госпожице?

— Лара! — изричам гордо. — Лара Лингтън!

— Къде сте се обучавали? — Това е Великият Фиренцо, който най-неочаквано отново се е материализирал до мен и ми диша във врата. — Кой ви научи на това?

— Никой — свивам рамене. — Казах ви — просто имам специални сили. Женски сили! Което означава, че са особено силни! — Така му се пада на копелето!

— Хубаво, щом така желаете! — срязва ме той. — Но да знаете, че незабавно ще се оплача на профсъюза от вас!

— Лара, да тръгваме! — Това пък е Сейди, която е доплувала до мен и гали гърдите на Ед с ръка. — Искам да танцувам! Хайде!

— Само още няколко номера! — промърморвам тихичко, забелязвайки, че около масата ни започват да се трупат хора, за да гледат. — Погледни всичките тези хора! Мога да разговарям с тях, да им дам визитката си, да завържа няколко познанства…

— Твоите познанства не ме интересуват! — нацупва се тя. — Искам да разтръскам морна трътка!

— Само още няколко! — изричам, скрита зад чашата си с вино. — И после отиваме! Обещавам ти!

* * *

Ала се оказвам толкова търсена, че докато се обърна, изминава близо час. Всички искат да им разчета мислите. Всички в залата вече знаят името ми! Великият Фиренцо си обра партакешите и се изнесе. Малко ми е гадно заради него, но да не е бил толкова гаден към жените! Така му се пада!

Масите наоколо са избутани встрани, напред са изнесени столове и всички гости са се стълпили около мен. Постепенно усъвършенствам номера си. Влизам в малка странична стаичка, човекът си написва каквото иска и го показва на публиката. После аз излизам и отгатвам какво е написал. Вече познах имена, дати, библейски цитати и рисунка на Хоумър Симпсън6. (Сейди ми я описа толкова добре, че успях да се сетя.)

— А сега — обявявам тържествено и оглеждам тълпата около мен — Великата Лара ще извърши един още по-голям подвиг! Ще разчета мислите на… петима наведнъж!

От гърдите на всички се изтръгва доволен възглас и следват аплаузи.

— Аз! — втурва се напред едно момиче. — Нека да съм аз!

— И аз! — скача друго.

— Седнете на тези столове! — махвам царствено аз. — Сега Великата Лара ще се оттегли, а после ще се върне, за да разчете мислите ви!

Нови бурни аплодисменти, няколко окуражителни викове и аз се покланям тържествено. После се вмъквам в страничната стаичка и отпивам няколко глътки вода. Лицето ми е зачервено, адреналинът бушува в главата ми. Ама това е фантастично! Трябва да започна да го правя на пълен работен ден!

— Така! — отсичам, когато вратата зад мен се затваря. — Ще ги елиминираме подред! Няма да бъде трудно… — не довършвам стъписана.

Сейди се е настанила точно пред мен.

— Кога ще тръгваме? — пита настойчиво. — Искам да танцувам! Това е моята среща!

— Да, знам! — махвам с ръка и се заемам да освежа гланца си за устни. — Ще тръгнем.

— Кога?

— Хайде де, Сейди, нали се забавляваме! Всички си прекарват страхотно! Можеш да танцуваш и друг път!

— За мен няма друг път! — изкрещява вбесено тя. — Е, кой сега се държи като егоист, кажи де?! Искам да отидем сега! Веднага!

— Ще отидем, обещавам ти. Още един номер и…

— Не! До гуша ми дойде да ти помагам! От тук нататък оставаш сама!

— Сей… — не довършвам. Тя се изпарява пред очите ми. — Сейди, не се шегувай с мен! — Завъртам се, но от нея нито отговор, нито знак. — Добре де, разбрах. Много е смешно. Хайде сега се върни!

Страхотно! Имам си един нацупен призрак!

— Сейди — изричам, вече с доста по-смирен тон. — Много съжалявам! Разбирам, че си ми ядосана. Моля те, върни се и ще поговорим!

Никакъв отговор. В стаичката цари гробовна тишина. Оглеждам се и вече започвам да се паникьосвам. Не може да е изчезнала!