Софи Кинсела - Във вихъра на двайсетте

Добре де, не се паникьосвам. Даже никак. Нищо, че вече е сряда, а аз все още не разполагам с решение на проблема, да не говорим пък за Джанет Грейди, която ми диша все по-плътно във врата.

Намирам се някъде отвъд паниката. В променено състояние на съзнанието. Като същински йога.

Такава съм си аз.

Целият ден ми минава в старателно и последователно избягване на разговорите с Джанет. Кейт веднъж й каза, че съм в тоалетната, после бях на обяд, след това пък бях приклещена в тоалетната, а накрая я чух да изписква отчаяно: „Не мога да я притеснявам! Нямам право, Джанет! Нямам представа кой е този кандидат! Джанет, не ме заплашвай, моля ти се!“.

И затвори телефона, цялата тресяща се от страх. Очевидно Джанет вече е във войнствено състояние на духа. Доколкото схващам, тя е нещо като обсебена от този кратък списък. Както и аз, между другото. Пред очите ми се реят автобиография след автобиография, а телефонът вече отдавна залепна за ухото ми.

Вчера бях озарена от вдъхновение. Внезапно прозрение. Или поне такова ми се стори. Може да е било обикновено отчаяние — кой да ти каже. Както и да е. Прозрението се състоеше от една дума — Тоня! Тя е и безкомпромисно действаща, и твърд играч, и с железен захват — с две думи, притежава всички онези страховити качества, които Джанет Грейди изисква от своите служители. Двете ще си паснат перфектно!

Та затова й звъннах и съвсем невинно я попитах дали вече мисли да се върне на работа. Така де, нали близнаците навършиха две годинки! А дали не е мислела да се прехвърли в маркетинга? Може би в търговията със спортни стоки? Тоня заемаше доста висок пост в „Шел“, преди да роди момчетата. Сигурна съм, че професионалната й автобиография е доста впечатляваща.

— Но нали знаеш, че в момента съм в кариерна почивка! — възрази тя. — Магда! Не тези рибни пръчици! Погледни в най-долното чекмедже на фризера!

— Не си ли почина достатъчно? — парирах я аз. — Жена с твоите таланти… Сигурно вече умираш да се върнеш на работа!

— Не съвсем.

— Ама мозъкът ти ще се разплуе!

— Няма да се разплуе! — Тук вече прозвуча обидено. — Всяка седмица правя японските музикални упражнения заедно с момчетата. Стимулират както децата, така и родителите, а и там се запознах с няколко страхотни мамички!

— Искаш да ми кажеш, че предпочиташ да правиш упражнения и да пиеш кафета, вместо да бъдеш голям директор маркетинг?! — възкликнах с подобаваща доза недоверие, макар че лично аз бих предпочела да правя точно това, вместо да се занимавам с тази моя работа.

— Да — отвърна нацупено тя. — Точно това предпочитам. Между другото, защо изобщо ми се обаждаш, Лара? — Тук вече застана нащрек. — Какво става? Да не би да имаш някакъв проблем? Защото, нали знаеш, винаги можеш да си поговориш с мен за всичко! И ако нещо те притеснява…

О, боже! Пак нейното прословуто престорено съчувствие!

— Няма никакъв проблем! Просто се опитах да направя услуга на по-голямата си сестра! — Замлъквам секунда-две, след което добавям небрежно: — Значи казваш, че си се запознала със страхотни мамички на онези упражнения. Да не би някоя от тях да е била някога директор маркетинг? Съвсем случайно?

Човек би си помислил, че от осем майки, бивши професионалистки, най-малко една е работела някога като директор маркетинг и няма търпение да се върне на работа. Ама ядец!

Както и да е. Дотук с великото ми прозрение. Впрочем дотук с всичките ми прозрения и идеи. Единствената възможност е някакъв тип от Бирмингам, който не би имал нищо против да се премести в „Леонидас спортс“, стига компанията да му изпраща всеки ден хеликоптер, за да ходи на работа. Което никога няма да стане, разбира се. Божичко, аз съм обречена! Питам се как в това състояние ще събера сили да бъда бляскава и да се занеса на галавечеря.

Обаче ето ме сега в едно такси, пременена до блясък и отиваща на галавечеря.

— Стигнахме! Парк Лейн! — възкликва Сейди, като надниква през прозореца. — Хайде, плащай на шофьора и да вървим!

Таксито ни се изпълва със светкавиците на фотоапаратите и светлините на камерите, които чакат пред входа. Отвън се носят шум и глъч от хора, които се поздравяват един друг. Виждам група от десетина души, които пристигат заедно и се качват на червения килим, водещ към хотел „Спенсър“, където ще се проведе галавечерята на списание „Бизнес пийпъл“. Ако се вярва на днешния брой на „Файненшъл таймс“, четиристотин от най-големите таланти на Лондон в областта на бизнеса ще бъдат събрани тук тази вечер.

Като един от тези таланти, аз бях твърде склонна да отменя появата си по редица причини, главните от които са следните:

1. Вече съм отново с Джош и не би трябвало да ходя на разни събития с други мъже.

2. Прекалено стресирана съм от работата си.

3. Ама наистина! Много съм стресирана!

4. Джанет Грейди може да е тук и да ми се разкрещи.

5. Клайв Хокстън — също.

Без да броим и че:

6. Цяла вечер ще трябва да водя учтив разговор с господин Американски сърдитко.

Обаче после ме озари прозрение. Четиристотин души от висшите ешелони на бизнеса, събрани на едно място! И някои от тях няма начин да не са водещи директори в областта на маркетинга! И някои от тях не може да не си търсят нова работа! Именно!

Значи това е моят най-нов план за действие. Ще открия необходимия кандидат за „Леонидас спортс“ тази вечер, по време на великото събитие!

За пореден път надниквам в официалната си чантичка — да, препълнена е догоре с визитките ми. После проверявам отражението си в огледалото. Надали е необходимо да казвам, че Сейди отново си предложи услугите като моя стилистка. Сега съм с черна рокля от двайсетте с пайети, с ресни на ръкавите и медальони в египетски стил на раменете. Над всичко това нося наметка. Очите ми са очертани с тежка очна линия, на едната си ръка имам огромна гривна във формата на змия, а краката ми са пременени с чифт оригинални найлонови чорапи — очевидно същите като на Сейди някога. И всичко това завършва с плътно прилепналата върху главата ми бляскава шапчица, която Сейди беше открила на някакъв пазар на антики.

Но пък тази вечер се чувствам доста по-уверена. Защото, първо на първо, всички ще бъдат облечени във вечерни тоалети. И въпреки неистовите ми протести срещу шапчицата, дълбоко в себе си съм убедена, че с нея изглеждам доста шик. Всъщност изглеждам абсолютно бляскава и ретро.

Сейди също е пременена за случая — рокля с ресни в тюркоазно и зелено, с боа от паунови пера. На врата й дрънчат най-малко десетина огърлици, а на главата й стърчи най-абсурдната тиара на света с водопад от бляскави нишки, падащи покрай ухото й. Непрекъснато отваря и затваря чантичката си и изглежда в маниакално състояние. Ако трябва да бъдем честни, маниакалното й състояние започна още от момента, когато ми разказа за любовника от младостта си. После се опитах да я разпитам за още подробности, обаче тя или отплува в далечината, или се изпарява, или сменя темата. Затова вече се отказах да я питам.

— Хайде да влизаме! — Краката й вече потрепват в очакване. — Нямам търпение да изляза на дансинга!

Ама че жена! Тя наистина е маниачка на тема танци! И ако си въобразява, че пак ще танцувам с Ед насред залата, ще има да взема!

— Сейди, чуй ме, ако обичаш! — обръщам се към нея с твърд тон аз. — Това е делова вечеря. Няма да има никакви танци! Тук съм, за да работя!

— Е, все ще има някой и друг танц! — отсича безапелационно тя. — Не може да няма!

Щом така я устройва да си мисли, нека си мисли.

Излизам от таксито и автоматично се озовавам сред хора, до един облечени във вечерни тоалети. Те си стискат самоуверено ръце, смеят се и позират за камерите. Разпознавам няколко от тях от фотосесиите на „Бизнес пийпъл“. И само за миг по тялото ми пролазва страх. Обаче после поглеждам към Сейди и вирвам гордо брадичка — точно както е направила и тя. Какво от това, че тези са важни клечки? Аз да не би да съм по-лоша от тях? Така де! Та аз съм партньор в собствената си компания! Нищо, че тя се състои само от двама души и една стара кафемашина.

— Здравей, Лара! — дочувам зад себе си гласа на Ед и се обръщам.

Ето го и него, точно толкова изряден и красив, колкото може да се очаква. Вечерното му сако му стои като излято, тъмната му коса е перфектно пригладена назад.

Джош никога не облича класически костюм. Ако изобщо слага сако, то обикновено е нещо спортно над дънки. Но пък Джош си е точно такъв — готин.

— Здравей! — стисвам ръката му, преди да му е хрумнало да ме целуне. Не че очаквам подобно нещо.

А той ме оглежда от горе до долу с неразгадаемо изражение, след което отбелязва:

— Изглеждаш много… ретро. Като момиче от двайсетте.

Браво, Айнщайн! Ако не ми беше казал, изобщо нямаше да забележа.