— Добре де, ама какво точно се случи? — не се предавам аз. — Да не би да си имала някаква любовна връзка? Някакъв тайнствен мъж, докато си била в чужбина? Хайде де, разкажи ми!

В продължение на няколко секунди Сейди изглежда така, сякаш или няма да отговори, или пак ще се изпари нанякъде. Накрая обаче въздъхва дълбоко, обръща се и се насочва обратно към полицата на камината.

— Беше преди много време — отронва. — Преди да замина в чужбина. Преди да се омъжа. Имаше един… мъж.

— Аха! Онази голяма кавга с родителите ти! — провиквам се аз, внезапно събрала две и две. — Заради него ли беше?

Сейди накланя глава само на милиметър — очевидно потвърждавайки думите ми. Да, трябваше да се сетя, че е имало някакъв мъж! Опитвам да си я представя с приятел. Някой изтупан франт от двайсетте с бомбе или кой знае там какво. С брилянтин или от онези със старомодни мустаци…

— И какво стана? Да не би родителите ти да са ви хванали? Да не би да сте правили… гримаси в хамбара?

— О, не! — разсмива се внезапно тя.

— Добре де, ама какво стана! Разкажи ми всичко! Моля те!

Все още не съм в състояние да асимилирам факта, че пралеля ми някога е била влюбена. Особено след като ме насоли така жестоко заради Джош. След като толкова време се преструваше, че не й пука за нищо, касаещо сърдечните въпроси.

— Откриха скиците — казва тя, след като смехът й заглъхва. Прегръща коленете си и допълва: — Той беше художник. Много обичаше да ме рисува. Родителите ми бяха скандализирани.

— Че какво му е лошото на това някой да те рисува?! — провиквам се изумена аз. — Би трябвало да са щастливи от този факт! Така де, това си е повече от комплимент един художник да…

— Гола.

— Гола ли?!

Вцепенявам се. Но и не мога да не й се възхитя. Лично аз никога не бих позирала гола пред когото и да е. За нищо на света! Не и ако художникът не позамаже малко някои подробности или… каквото правят там художниците.

— Върху мен беше метнато парче коприна, разбира се — продължава тя. — Но въпреки това родителите ми… — Не довършва и стисва устни. — Беше драматичен ден. Денят, в който откриха скиците.

Поставя ръка на устата си. Знам, че не трябва да се смея, знам, че в разказа й няма нищо смешно, но въпреки това не мога да се сдържа.

— И са видели твоите… твоето…

— Изпаднаха в истерия — казва тя и се изсмива. — Смешна ситуация, но същевременно кошмарна. Неговите родители също побесняха. Гласяха го за адвокат. — Поклаща глава и изрича тъжно: — Но от него никога не би станало добър адвокат. Беше една огромна развалина. По цели дни и нощи рисуваше, наливаше се с вино, пушеше цигара от цигара и гасеше фасовете в палитрата си… Всъщност и двамата живеехме така. Аз прекарвах нощите при него, в студиото му. В колибата в градината на родителите му. Наричах го на галено „Винсент“, на Ван Гог. А той ме наричаше „Мейбъл“. — Тук пак се изсмива тъжно.

— Мейбъл ли? — сбърчвам объркано нос.

— В къщата им имаше една прислужница. Казваше се Мейбъл. Аз веднъж му казах, че това е най-грозното име, което някога съм чувала, и че би трябвало да я накарат да се прекръсти. И той автоматично започна да ме нарича Мейбъл. Жестока гадина си беше.

Тонът й е все така саркастичен, но в очите й се забелязва някакво странно пламъче. Не съм съвсем наясно дали й се иска да си припомня всичко това или не.

— Ти наистина ли… — започвам, но не се осмелявам да продължа. Иска ми се да я запитам дали наистина го е обичала, ала тя и без това не забелязва реакцията ми, потънала в мислите и спомените си.

— Измъквах се от къщата вечер по тъмно, когато всички заспяха. Смъквах се по бръшляна… — Не довършва. Погледът й се рее в далечината. И виждам как очите й постепенно се изпълват с тъга. — Ала когато ни разкриха, всичко се промени. Него го изпратиха веднага във Франция, при някакъв чичо, „за да осмисли приоритетите си“. Сякаш някой беше в състояние насила да го накара да спре да рисува!

— Как се казваше този художник?

— Стивън Нетълтън — отговаря Сейди, въздъхва тежко и отронва: — Не съм изричала това име на глас в продължение на… седемдесет години. Най-малко.

Седемдесет години ли каза?

— И какво стана после?

— Никога повече нито се видяхме, нито се чухме, нито си писахме — казва с равен тон тя.

— Ама защо?! — възкликвам ужасено. — Ти не си ли му писала?

— О, писах му и още как! — засмива се горчиво тя със смях, който ме кара да потръпна. — Всеки ден писмата ми летяха за Франция! Но той никога не ми отговори. Родителите ми казваха, че съм била наивна глупачка. Твърдяха, че просто ме е използвал и ме е захвърлил. В началото не им вярвах, дори ги мразех, че говорят така за него. Обаче после… — Вдига очи и вирва брадичка, сякаш иска да ми каже: „Само да си ме съжалила!“. После продължава: — Бях точно като теб. „Той ме обича, наистина ме обича!“ — имитира ме с превзет глас. — „Ще пише! Ще се върне при мен! Не може да не ме обича!“ И знаеш ли как се почувствах, когато накрая дойдох на себе си?

Настъпва напрегната тишина.

Когато тя не продължи, аз отроних:

— И ти какво направи тогава?

— Омъжих се, разбира се! — Отново предизвикателно вирнатата брадичка. — Венчавката беше извършена от бащата на Стивън — той беше нашият викарий. Стивън няма начин да не е знаел, но не изпрати дори картичка!

Тук тя отново млъква, а аз потъвам в мислите си. Значи тя се е омъжила просто за да отмъсти на голямата си любов! В това няма никакво съмнение! И точно затова е ужасно! Нищо чудно, че бракът й е бил толкова краткотраен.

Чувствам се напълно покрусена. Изобщо не трябваше да я притискам да ми разказва всичко това. Нямаше никакъв смисъл да събуждам болезнените й спомени. Но просто си помислих, че тя ще ми отвърне с някой забавен, пикантен анекдот и така ще разбера като какъв точно е бил сексуалният живот през двайсетте години на двайсети век.

— А не ти ли е хрумвало да последваш твоя Стивън във Франция? — не се сдържам да не попитам аз.

— Как пък не! Аз да не би да съм си плюла на гордостта?! — възмутено възкликва тя, а на мен ми идва да я срежа с думите: „Да, ама виждаш ли аз как си върнах моя любим?!“.

— А запази ли някои от тези скици? — продължавам да ровя аз.

— Да, скрих няколко — кимва Сейди. — Имаше и една голяма картина. Той ми я подари тайничко, точно преди да замине за Франция, а аз я скрих в избата. Родителите ми изобщо не разбраха за нея. Но после, както знаеш, къщата изгоря и всичко заедно с нея.

— Жалко! — въздъхвам аз. — Би било добре да я имаме днес.

— Че защо?! На мен изобщо не ми пука за тази картина. Защо да ми пука?!

Заглеждам се в нея как навива в забрава полата около пръста си, отдадена на спомени.

— Може пък той изобщо да не е получил писмата ти — опитвам се да й вдъхна някаква надежда аз.

— О, сигурна съм, че ги е получил! — отсича рязко тя. — Знам го, защото съм сигурна, че отиваха в пощата. Изнасях ги нелегално и лично ги пусках.

Не, това вече на нищо не прилича! Да изнасяш нелегално писма! Как е възможно през двайсетте все още да са нямали мобилни телефони?! Представете си само колко много недоразумения биха могли да бъдат избегнати, ако техниката в онези години е била по-напреднала! Например ерцхерцог Фердинанд би могъл да изпрати на своите хора един бърз есемес от рода на: „Мисля, че някакъв хахо ме преследва!“. И хоп! Нито щеше да бъде убит, нито Първата световна война щеше да избухне! А Сейди би могла да звънне на нейния човек, да си поговорят, както се полага и…

Внезапно ме озарява вдъхновение.

— Хей, дали все още не е жив? Бихме могли да го издирим! Например чрез „Гугъл“ или да отскочим до Франция, или… Все ще го открием някак си!

— Няма смисъл. Той почина много млад — отсича Сейди. — Дванайсет години, след като напусна Англия. Докараха тленните му останки вкъщи и го погребаха в селото. По същото това време обаче аз вече живеех в чужбина и, естествено, никой не се сети да ме покани. Не че щях да отида де!

Толкова съм ужасена, че не намирам какво да й кажа. Значи той не само че я е напуснал, ами и е умрял! Това е отвратителна история с още по-отвратителен край и вече ми се иска изобщо да не бях отваряла дума за това.

Сейди се вторачва невиждащо през прозореца. Лицето й е изнурено, кожата — по-бледа от всякога, а под очите й личат огромни сенки. В сребристосивата си рокля прилича на нежен елф. Усещам как в очите ми напират сълзи. Тя е обичала този художник — това е съвсем очевидно. Под маската си на нахакана и лекомислена млада дама тя наистина го е обичала. И сигурно го е обичала цял живот.

Как е възможно той да не е отвърнал на чувствата й?! Мръсно копеле! Ако беше все още жив, щях да отида да го намеря и да му хвърля един хубав бой! Ако ще да е някой немощен старец с двайсетина внуци и правнуци!

— Тъжна история — отронвам и подсмърквам. — Много тъжна.

— Изобщо не е тъжна! — срязва ме със старата си вятърничавост Сейди. — Просто такъв е животът! Има и други мъже, и други страни, и друг живот! И точно затова съм толкова сигурна! — Тук се обръща рязко към мен и ме поглежда в очите. — И точно затова те моля да ми повярваш!

— За какво да ти повярвам? — вдигам изумено очи към нея аз. — Какво искаш да кажеш?