Софи Кинсела - Във вихъра на двайсетте

— За съжаление несъществуващ — въздъхвам отчаяно. — Налага се веднага да го намерим!

— Ясно! — кимва асистентката ми и започва бясно да върти глава наляво-надясно, сякаш този мениджър на висок пост се е скрил в шкафа ни с архива. — Хммм къде?

— Нямам представа! — провиквам се аз и заравям пръсти в косата си. — Аз не познавам такива хора!

Телефонът ми избръмчава пронизително, за да ми подскаже, че съм получила есемес. Аз подскачам стреснато и го сграбчвам с безумната надежда, че някой ценен кадър от маркетинговата сфера е решил да ме попита дали случайно не разполагам със свободно място в спортния бизнес. Или пък е Джош, предлагащ ми да се омъжа за него. Или пък татко, за да каже, че едва сега осъзнава колко права съм била през цялото време и да ми се извини, че изобщо се е усъмнил в мен и преценката ми. Или дори Диаманте, за да признае, че огърлицата с водното конче всъщност изобщо не й трябва, и да ме попита дали да ми я изпрати по пощата или по куриер.

Обаче не е никой от гореизброените. Съобщението е от Натали.

Идва ми да изхвърля телефона си през прозореца.

Към седем вечерта вратът вече ме боли, а очите ми са зачервени като на дърт пияница. Съставих няколко спешни списъка с кандидати, използвайки стари броеве на „Бизнес пийпъл“, интернет и последния брой „Маркетингът през седмицата“, който Кейт бе така любезна да отскочи, за да ми купи. Но си знам, че нито един от тях няма да приеме обаждането ми. А какво остава да говори с мен за нова работа, а какво остава да ми позволи набързо да го поставя в краткия си списък. Така. Значи разполагам с четирийсет и осем часа да разреша проблема. Очевидно ще ми се наложи набързичко да изобретя директор маркетинг на висока позиция. Или да се вживея в ролята на такъв.

Все пак денят не се оказа чак толкова отвратителен — в кварталния супермаркет бяха понижили с петдесет процента цената на любимото ми вино.

В мига, в който се прибирам у дома, пускам телевизора, сядам на дивана и започвам бързо да поглъщам виното. Докато любимият ми сапунен сериал започне, аз вече съм преполовила бутилката, стаята е започнала да ми се върти, а всички проблеми от работата постепенно са отлетели.

Така де. Искам да кажа… Единственото, което има значение, е любовта, нали така?!

Човек трябва да погледне нещата отстрани. Да ги види в реалните им размери. Най-важното нещо е любовта. Не работата. Не разни там маркетингови директори. Не скапани, стресиращи разговори с Джанет Грейди. Просто трябва да се придържам към тази мисъл и всичко ще бъде наред.

Прикътала съм мобилния си телефон в скута си и от време на време прехвърлям получените есемеси, за да си сгрея душата. Цял ден изпращам текстови съобщения на Джош — ей така, да поддържам форма. А той ми върна цели два! Представяте ли си?! Е, вярно, доста кратки, но все пак е нещо! В момента се намира на някаква отегчителна работна конференция в Милтън Кейнс и твърди, че нямал търпение да се прибере у дома.

Което очевидно означава, че няма търпение да ме види!

Тъкмо се питам дали да не взема да му прасна още един жизнерадостен, приятелски есемес, за да го попитам какво прави, когато периферното ми зрение улавя фигурата на Сейди. Седи си преспокойно на полицата на камината в бледосива рокля от шифон и поклаща крака.

— О, здрасти! — поздравявам. — Къде се изгуби?

— Ходих на кино. Гледах два филма. Защото, ако искаш да знаеш, през деня се чувствам твърде самотно! — И ме поглежда обвинително. — Ти все с работа се занимаваш!

„Хайде да те видим ти какво щеше да правиш, ако и в твоя врат дишаше Джанет Грейди!“ — помислям си смръщено аз, а на глас изричам:

— Много съжалявам, но на някои от нас им се налага да си изкарват хляба! — Сарказмът ми е непогрешим. — Не съм някоя си дамичка от хайлайфа, която се чуди какво да прави и къде да се мотае по цял ден! На кино например.

— Откри ли моята огърлица? — прекъсва ме тя, сякаш въобще не ме е чула. — Имаш ли някакъв напредък по въпроса?

— Не, Сейди! — тросвам се аз. — Нямам. Ако не си забелязала, днес ми се наложи да се занимая с някои други проблеми.

Зачаквам я да ме попита какво е било естеството на тези проблеми, обаче тя само свива безразлично рамене. Не възнамерява ли поне да се поинтересува какво е станало? Няма ли да ми засвидетелства съчувствие? Ама и тя е един ангел-пазител!

— Джош ми е изпратил текстови съобщения! Не е ли страхотно?! — допълвам, само и само да я ядосам.

Тя спира да си тананика и ме поглежда на кръв.

— Изобщо не е страхотно! — отсича. — Знаеш, че всичко това е пълен фалш!

И ме сразява с поглед, при което аз не й оставам длъжна и също я сразявам. Очевидно нито една от нас не може да се похвали с кой знае какво брилянтно настроение тази вечер.

— Изобщо не е фалш! Истина е! Нали го чу какво ми каза?! Нали го видя, че ме целуна?!

— Той е просто кукла на конци — махва пренебрежително с ръка пралеля ми. — Говореше онова, което аз му казвах да каже. Бих могла да го накарам да прави любов и с дърво и той нямаше да се поколебае! Никога през живота си не съм срещала толкова слабохарактерен човек! Достатъчно е само да му прошепна нещо и той веднага скача.

Ама че арогантност! За кого се мисли тя — за самия господ бог ли?!

— Пълни глупости! — отсичам с хладен тон. — Добре де, вярно, че мъничко го подтикна. Обаче той никога не би ми казал, че ме обича, освен ако дълбоко в сърцето си не го чувства! Така че безсъмнено изразяваше точно това — стаената си същност!

Сейди се изсмива саркастично и отбелязва:

— Онова, което той чувства дълбоко в себе си, е абсолютно нищо! Ти си много жалка, скъпа, защото всъщност той не питае никакви чувства към теб!

— Напротив! — скачам аз. — Не може да не ме обича! Нали все още пази онази снимка с мен в телефона си! И непрекъснато си я носи! Това не може да е друго освен любов!

— Не е никаква любов! Не се дръж като глупачка! — Сейди изглежда толкова сигурна в себе си, че усещам как се изпълвам с неподправен гняв.

— Виж какво, ти и без това никога не си била влюбена, така че как би могла да знаеш какво е любовта?! Джош е истински мъж, с истински чувства и истинска любов — все неща, за които ти нищичко не знаеш! Мисли си каквото искаш, но аз съм абсолютно сигурна, че този път нещата между нас наистина ще потръгнат! Абсолютно сигурна съм също така, че Джош има силни чувства към мен…

— Не е достатъчно да си сигурна! — Гласът на Сейди внезапно се изпълва с неподозирана до този момент страст, почти първична страст. — Не ти ли е ясно, глупаво момиче?! Можеш да пропилееш целия си живот в надежди и вяра, но ако любовната връзка е едностранна, то тогава си остава единствено въпрос и никога отговор! Не можеш цял живот да чакаш своя отговор!

Тук пралеля ми се изчервява и извръща глава.

Настъпва мъртвешка тишина, нарушавана единствено от спорещите герои на екрана на моя телевизор. Аз съм дотолкова втрещена, че едва не разливам виното си върху масичката пред мен. Предпазливо оправям чашата си и отпивам глътка. Хиляди дяволи! За какво беше цялата тази тирада?!

Мислех си, че на Сейди изобщо не й пука за любовта. Мислех си, че единственото, за което й пука в този живот, е да се забавлява, флиртува и танцува. Но ето че внезапно тя прозвуча като…

— Така ли се случи с теб, Сейди? — обаждам се предпазливо. — И ти прекара целия си живот в очакване на отговора?

Обаче тя се изпарява. Без никакво предупреждение. Без дори едно „довиждане“. Просто се размива във въздуха и изчезва.

Не може да постъпва така с мен! Не е честно! Трябва да знам как стоят нещата! Очевидно в живота й има някаква важна история. Изключвам телевизора и започвам да крещя името й. Всичкият ми гняв се е изпарил, а на негово място се е настанило неистовото любопитство.

— Сейди! Разкажи ми какво е станало! Човек трябва да споделя проблемите си! — В стаята цари тишина, но по някакъв странен начин аз усещам, че тя все още е тук. — Хайде де! — подканям я приятелски. — Виж, аз ти разказах всичко за себе си! Освен това съм твоята праплеменница! Можеш да ми се довериш! На никого няма да кажа!

Все така нищо.

— Както искаш — свивам рамене. — Мислех те за по-храбра!

— Че аз съм си храбра! — чувам гневния глас на Сейди, а веднага след това зървам и самата нея.

— Добре де, тогава ми разкажи! — отсичам и кръстосвам ръце пред гърди.

Лицето на пралеля ми остава безизразно, но от вниманието ми не убягва нейният неспокоен поглед, който се стрелка ту към мен, ту някъде встрани.

— Няма нищо за казване — изрича накрая тихичко. — Просто исках да ти кажа, че знам какво е да си влюбена! Знам какво е да пропиляваш всичките си часове и всичките си сълзи и да отдаваш цялото си сърце за нещо, което накрая се оказва… нищо. Исках да ти кажа да не пропиляваш живота си! Това е.

Това ли е? Абе, тази жена майтап ли си прави с мен? Не може просто така да подминава въпроса! Не може да няма нещо! Тогава какво е то?