— Напротив, обича ме! Просто го е страх да си го признае, дори и пред себе си! Но ти ни видя! Всичко вървеше прекрасно! Та ако може да получи просто едно леко побутване в правилната посока… Моля те, много те моля! — Вторачвам се умолително в нея. — След всичко, което направих за теб, не съм ли заслужила твоята помощ? Моля те!
От гърдите на Сейди се изтръгва дълбока въздишка и тя махва с ръка.
— Добре де!
И само части от секундата по-късно вече е при Джош и реве в ухото му:
— Ти все още обичаш Лара! Направи голяма грешка! Все още обичаш Лара!
Виждам го как се сковава и тръска глава, опитвайки се да се отърве от шума в ушите си. Бръсва ухото си няколко пъти, започва да диша тежко и потрива лице. Накрая се обръща и ме оглежда внимателно. Изглежда така зашеметен, че ако не бях толкова притеснена, щях да се засмея.
— Все още обичаш Лара! Все още обичаш Лара!
Когато донася напитките на масата ни и сяда срещу мен, изглежда като хипнотизиран. Дарявам пралеля си с благодарна усмивка и започвам да отпивам от виното си. Чакам Джош да ми се обясни в любов. Обаче той продължава да си стои вцепенено, вперил невиждащо поглед в далечината.
— Да не би да ти тежи нещо, Джош? — подтиквам го накрая нежно аз. — Защото, ако наистина нещо ти тежи, знаеш, че можеш да ми кажеш. Аз съм ти стара приятелка. Можеш да ми се довериш!
— Лара… — И спира.
Поглеждам отчаяно Сейди за още малко помощ. Той почти стигна до финала, почти е тук…
— Ти обичаш Лара! Не се бори с чувствата си, Джош! Още я обичаш!
Челото на Джош се сбърчва. Едва си поема дъх. Имам чувството, че ще…
— Лара?
— Да, Джош? — смънквам смутено аз.
Хайде де, давай! Давай, по дяволите!
Джош преглъща тежко и изрича:
— Мисля, че допуснах голяма грешка. И мисля, че все още те обичам!
И въпреки че бях пределно наясно какво ще каже, в гърдите ми се надига една могъща романтична вълна, а в очите ми избликват сълзи.
— Аз също все още те обичам, Джош! — изричам с треперещ глас. — Винаги съм те обичала!
Не съм много сигурна дали той целува мен или аз целувам него, но внезапно телата ни се преплитат и ние започваме жадно да се изпиваме един друг — (Добре де, мисля, че аз го целунах първа). А после, когато накрая се отдръпваме, Джош изглежда още по-замаян и отпреди.
— Така — изрича след известно време.
— Така. — Преплитам нежно пръсти в неговите. — Това се казва обрат, нали?
— Лара, трябва да ходя на скуош… — Поглежда часовника си, макар и с огромно неудобство. — Трябва да…
— Не се притеснявай! — кимвам с върховно благородство. — Върви! Можем да говорим и после.
— Окей — кимва той. — Ще ти изпратя новия си номер.
— Страхотно! — усмихвам се аз.
Засега няма да повдигам въпроса защо му е трябвало чак да си сменя номера заради няколкото невинни текстови съобщения, които му пратих. Можем да поговорим за това и друг път. Няма защо да бързаме.
Когато той отваря телефона си, аз надниквам през рамото му и едва не подскачам от удивление. Той все още държи на екрана си нашата снимка! Той и аз. В планината, по ски екипи, по залез. Там сме по-скоро силуети, но съвсем ясно си спомням този момент. Цял ден карахме ски, а залезът беше забележителен. Помолихме един германец да ни направи снимка, а той похаби половин час да изнася лекции на Джош как да настройвал телефона си. И Джош е запазил снимката! През всичкото това време!
— Хубава снимка — изричам спокойно, като кимам към екрана на телефона му.
— Да, нали? — Очите на Джош омекват, когато я поглежда. — Винаги, когато я погледна, ме кара да се чувствам по-добър човек.
— Мен също — промърморвам тихичко.
Знаех си. Знаех си! Той наистина все още ме обича! Просто се е нуждаел от подтик! Нуждаел се е от по-голяма увереност. Нуждаел се е от някакъв вътрешен глас, който да му каже, че всичко ще бъде наред.
С кратък сигнал телефонът ми приема съобщението и ето че номерът на Джош излиза на моя екран. Не успявам да сдържа въздишката си на облекчение. Той се върна при мен! Отново е мой!
Излизаме от кръчмата, хванати за ръце, и спираме на ъгъла.
— Аз ще си хвана такси — казва Джош. — Искаш ли да…
Тъкмо се каня да кажа: „Страхотно! Ще се возим заедно!“. Но после новата Лара ме спира: Не бъди прекалено настойчива! Дай му пространство за дишане!
Поклащам глава и изричам:
— Не, благодаря. Аз и без това съм в другата посока. Обичам те! — И целувам пръстите му един по един.
— И аз те обичам! — кимва той.
Таксито спира и Джош се привежда към мен, за да ме целуне. Едва тогава влиза.
— Чао! — помахвам му, когато колата се отдалечава.
А когато се обръщам, ми идва да запея от щастие. Ние отново сме заедно! Аз отново съм с Джош!
Четиринайсета глава
Никога не ме е бивало да държа в тайна добрата новина. Така де, защо да не ощастливя и живота на някой друг?! Та, водена от тези благородни съображения, още до следващата сутрин аз вече съм изпратила текстови съобщения на всичките си приятели, за да им съобщя, че с Джош отново сме заедно. Както и на някои от неговите приятели, но само защото по една случайност съм запазила номерата им в телефона си. Както и на момчето от „Разнос на пици по домовете“. (Последното беше погрешка, но въпреки това то ми отговори, че се радва за мен.)
— Господи боже мой, Лара! — Гласът на Кейт нахлува през вратата на офиса, следван от нея. — С Джош сте се събрали отново, така ли?
— О, значи си получила есемеса ми? — подхвърлям небрежно. — Да. Страхотно, нали?
— Удивително е! Даже по-скоро… невероятно!
Не е необходимо да бъде чак толкова изненадана, но пък от друга страна, никак не е зле някой да се радва за мен. За разлика от Сейди, която още от снощи не е престанала да се цупи. Нито веднъж не благоволи да каже, че се радва за мен, а всеки път, когато получа отговор на съобщенията си от някого от моите приятели, тя само изсумтява презрително. Дори и сега продължава да ме наблюдава неодобрително, кацнала на шкафа за архив. Обаче на мен изобщо не ми пука, защото ми предстои да проведа най-важния телефонен разговор за деня и просто нямам търпение да го направя. Набирам номера, облягам се назад в стола и чакам татко да вдигне. (Мама избягва да го прави — страхува се да не са похитители. По-добре не питайте!)
— Майкъл Лингтън.
— Здрасти, тате! Лара е! — започвам с нехайния тон, на който се упражнявам още от сутринта. — Просто реших, че няма да е зле да те уведомя, че двамата с Джош отново се събрахме!
— Какво? — изрича татко след кратка пауза.
— Ами, вчера съвсем случайно се сблъскахме на улицата — продължавам жизнерадостно. — И той ми каза, че все още ме обичал и че е допуснал голяма грешка, като е скъсал с мен.
В другия край на телефона отново настъпва тишина. Татко вероятно е прекалено втрещен, за да отговори каквото и да било.
Ха! Точно това е моментът, който очаквах толкова дълго! Иска ми се да можех да му се наслаждавам вечно! След всичките тези седмици, през които хората ми повтаряха, че съм депресирана и заблудена и че трябва да продължа напред! Нека им е сега! Да видим кой крив, кой прав!
— Е, май аз бях правата, а? — не успявам да се сдържа да не добавя. — Нали ти казах, че ние сме родени да бъдем заедно?! — И при тези думи поглеждам триумфално Сейди.
— Лара… — Татко май не звучи чак толкова щастливо, колкото си мислех, че ще бъде. Даже точно обратното — звучи доста стресиран, което е необяснимо предвид факта, че по-малката му дъщеря току-що е открила щастието в ръцете на мъжа, когото обича. — Абсолютно сигурна ли си, че ти и Джош… — Кратко колебание. — Сигурна ли си, че точно това е имал предвид?
Хей, чакай малко! Той да не би да си въобразява, че аз съм си измислила всичко това?
— Ако искаш, можеш да му се обадиш и да го попиташ! — срязвам баща си аз. — Срещнахме се случайно, после пийнахме по едно и си говорихме за разни неща и той каза, че все още ме обичал! И сега отново сме заедно! Точно както вие с мама!
— Ясно… — Чувам татко как издишва дълбоко. — Това направо не е за… вярване. Прекрасни новини всъщност!
— Да, знам! — кимвам и не мога да не се ухиля самодоволно. — И само идва да покаже, че отношенията между двама души са сложно нещо и другите хора не трябва да се месят и да си въобразяват, че знаят всичко!
— Така е — изрича едва чуто той.
Горкият татко! Сигурно ще получи удар.
— Хей, татко! — решавам да го поразвеселя малко аз. — Знаеш ли, онзи ден размишлявах за семейната история. И се питах дали случайно нямаш някакви снимки на старата къща на пралеля Сейди?
— Моля?! — Татко звучи така, сякаш среща трудности да следва потока на мисълта ми.
— Старата къща, онази, дето е изгоряла! В Арчбъри. Помниш ли, че веднъж ми показа снимка? Пазиш ли я все още?
— Мисля, че да — изрича бавно татко и усещам, че застава нащрек. — Лара, защо ми се струва, че си малко обсебена от пралеля си Сейди?
"Във вихъра на двайсетте" отзывы
Отзывы читателей о книге "Във вихъра на двайсетте". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Във вихъра на двайсетте" друзьям в соцсетях.