— Какво правим сега? — следва ме крайно подозрителният глас на Сейди. — Мислех, че сме тръгнали на разходка.

— Така е. Отчасти.

Питам се защо трябваше да мъкна с мен и Сейди. Проблемът е, че може и да се нуждая от нея, ако ситуацията се усложни.

Насочвам се към ъгъла с главната улица и спирам.

— Какво чакаме сега?

— Никого! — изричам с престорено нехайство, без да си дам сметка, че се издавам. — Не чакаме никого! Просто… се мотаем. Гледаме как светът минава край нас. — Облягам се небрежно на близката пощенска кутия, за да й докажа тезата си, но после бързо се отдръпвам, защото се приближава жена, която иска да пусне писмо.

Сейди се появява пред мен и оглежда внимателно лицето ми, след това забелязва книгата в ръката ми и ахва.

— Знам какво правиш! Ти го следиш! Чакаш Джош! Нали?

— Просто поемам юздите на своя живот — отговарям, без да смея да я погледна. — Ще му покажа, че съм се променила. Когато ме види, ще осъзнае грешката си. Само почакай и ще видиш!

— Това никак не ми харесва! Ама никак не ми харесва!

— Би ли млъкнала, ако обичаш?!

Проверявам отражението си в близката витрина, слагам си още малко гланц, а после го попивам с кърпичка. Изобщо не възнамерявам да я слушам! Аз съм напълно готова за действие! Чувствам се с подновени сили. Всички тези пъти, когато се опитвах да вляза в главата на Джош, всички тези пъти, когато се опитвах да разбера какво всъщност иска от нашата връзка, а той непрекъснато ме отблъскваше… Но сега най-сетне знам какво точно иска! И знам как да накарам нещата между нас да заработят!

От онзи обяд насам аз съм тотално нов човек. Поддържам банята си в изряден ред и чистота. Престанах да пея под душа. Взех решение никога и за нищо на света да не споменавам за нечия друга връзка. Даже разгледах онази книга с фотографии на Уилям Егълстън, но мисля, че точно тя би дошла малко в повече точно днес. Поради което държа книга със заглавие „Лос Аламос“, която всъщност представя друга негова колекция. Джош ще ме види в съвсем различна светлина! Направо няма да повярва! Сега единственото, което остава, е по нарочна случайност да се сблъскам с него, когато той излиза от работа. Офисът му е на около двеста метра оттук.

Без да отлепям очи от входа, аз се насочвам към малка ниша до входа на един магазин, откъдето разполагам с перфектен изглед към всички, които отиват към станцията на метрото. Покрай мен минават двама колеги на Джош и аз усещам как стомахът ми се свива на топка. Всеки момент ще бъде тук!

— Слушай какво! — обръщам се настойчиво към Сейди. — Възможно е да се наложи да ми помогнеш мъничко!

— Какво искаш да кажеш с това „да ти помогна“? — вирва надменно брадичка тя.

— Да подтикнеш мъничко Джош. Да му кажеш, че ме харесва. За по-сигурно.

— И защо ще трябва да се нуждае от подтикване? — срязва ме тя. — Нали сама каза, че когато те види, той веднага щял да осъзнае грешката си?!

— Така е! — махвам нетърпеливо с ръка. — Но е възможно да не го осъзнае веднага! Може да се нуждае от… леко бутване. От начална скорост. — После, в прилив на вдъхновение, добавям: — Като старите коли! По твоето време! Спомняш ли си? Започваш да въртиш манивелата и въртиш ли, въртиш, докато внезапно двигателят се прокашля и тръгва. Сигурно си го правила милион пъти!

— С коли, а не с мъже! — изтъква тя.

— Същото е! Щом веднъж двигателят тръгне, всичко ще е наред! Сигурна съм… — Затаявам дъх. О, боже! Ето го!

Той върви бавно и замислено със слушалки в ушите, бутилка минерална вода в ръка и съвсем нова и адски готина чанта за лаптопа. Краката ми внезапно отказват да ме слушат, обаче нямам време за губене! Излизам бавно от скривалището си, после правя още една крачка напред и още една, и ето че се озовавам точно на пътя му.

— О! — Старая се да звуча максимално изненадана. — Ммм-мм… Здравей, Джош!

— Лара! — Той изтръгва слушалките от ушите си и застава нащрек.

— Бях напълно забравила, че работиш тук! — изчуруликвам и си лепвам свежарска усмивка. — Какво съвпадение!

— Д-д-да — измънква той.

Ама че човек! Защо трябва да бъде толкова подозрителен?!

— Знаеш ли, точно оня ден се бях сетила случайно за теб — побързвам да го успокоя. — За онзи път, когато се озовахме пред погрешната „Света Богородица“. Помниш ли? Когато джипиесът обърка всичко? Голям смях падна, нали?

Започвам да бъбря неудържимо. Внимавай, момиче, по-спокойно!

— Странна работа — изрича след кратка пауза Джош. — И аз си мислех за това онзи ден. — Погледът му пада върху книгата в ръцете ми и той се ококорва от изумление. — Това не е ли… „Лос Аламос“?

— О, да! — кимвам нехайно. — Онзи ден разглеждах у нас една фантастична книга, наречена „Демократична камера“, и снимките в нея толкова ми харесаха, че не се сдържах и си купих и тази. — Потупвам книгата с нежност, а после вдигам очи и уж едва сега ми е хрумнало, се провиквам: — Хей, май и ти много харесваше Уилям Егълстън, нали? — Сбърчвам невинно чело. — Или май беше някой друг, а?

— Обожавам Уилям Егълстън! — натъртва бавно Джош. — Нали точно аз ти подарих „Демократична камера“?!

— Така ли? Да бе, вярно! — шляпвам се по челото. — Как можах да забравя такова нещо!

Забелязвам пълното му озадачение — лицето му е като отворена книга за мен. Той е в отстъпление. Значи е крайно време да продължа нападението.

— Джош, исках да ти кажа… — Поглеждам го със сконфузена усмивка. — Много съжалявам заради всичките онези есемеси, които ти пращах! Направо не знам какво ми стана тогава!

— Ами… — Джош се прокашля неловко.

— Ще ми позволиш ли да те черпя набързо едно питие? За да ти се реванширам? Без лоши чувства, нали?

Настъпва тишина. Почти виждам как текат мислите му. Съвсем разумно предложение. Безплатно питие. И тя изглежда съвсем нормална.

— Окей — кимва той и прибира айпода си. — Защо пък не?

Аз хвърлям един победоносен поглед на Сейди, която поклаща глава и прави недвусмислен знак, че ще ми клъцне главата, ако можеше. Е, обаче на мен изобщо не ми пука какво мисли тя!

Набутвам Джош в най-близката кръчма, поръчвам бяло вино за мен и бира за него и намирам една масичка в ъгъла. После вдигаме чаши и отпиваме, а аз отварям пакетче солени бисквитки.

— Заповядай! — поднасям с усмивка пакета на Джош.

— Благодаря. — Той прочиства гърло, очевидно изпитвайки крайно неудобство. — Как вървят нещата при теб?

— Джош! — Облакътявам се на масата, поглеждам го сериозно и отбелязвам: — Знаеш ли какво? Хайде да не анализираме всичко, става ли? Писнало ми е от хора, които непрекъснато анализират ли, анализират! Писнало ми е да разнищвам разговори! Просто живей! Наслаждавай се на живота! И много не му мисли!

Джош се вторачва в мен над чашата си, безсъмнено вече тотално зашеметен.

— Ама ти някога много обичаше да анализираш нещото — изрича. — Даже четеше едно списание, „Анализ“.

— Промених се — свивам простичко рамене. — При това в много отношения. Вече не си купувам толкова много гримове и кремове. Банята ми е почти празна. Даже наскоро си мислех, че трябва да попътувам нанякъде. Вероятно в Непал, не знам.

Сигурна съм, че си спомням как веднъж беше споменал за Непал.

— Искаш да пътуваш? — поглежда ме слисано той. — Но ти никога не си го споменавала!

— Е, отскоро съм такава — казвам този път съвсем искрено. — Просто се запитах защо ме е страх толкова много от приключения. По света има хиляди места, които трябва да се видят! Планини… градове… храмовете на Катманду…

— И аз много искам да видя Катманду! — възкликва той вече значително по-спокойно. — Даже точно това планирам за следващата година!

— Хайде бе! Сериозно? Ама това е жестоко!

И през следващите десет минути си говорим за Непал. Или поне Джош говори за Непал, а аз се съгласявам с всичко, което казва. И времето неусетно изтича. Когато той поглежда часовника си, и двамата вече сме зачервили бузи и се смеем. Изглеждаме истински щастлива двойка. Знам го, защото вече няколко пъти проверих отраженията ни в огледалото.

— Май вече трябва да тръгвам — изрича внезапно той. — Имам тренировка по скуош. Радвам се, че те видях, Лара!

— Аз също! Много ми беше приятно!

— Благодаря за питието! — Наблюдавам с лека паника как той взема чантата с лаптопа си.

Не така трябваше да свърши тази вечер!

— Идеята беше страхотна! — Усмихва се, а после се привежда, за да ме целуне по бузата. — Без лоши чувства! Ще се чуваме, нали?

Ще се чуваме ли?

— Пийни още една бира! — изричам, като се старая да не звуча толкова отчаяно, колкото се чувствам. — Набързо!

Джош обмисля за момент предложението ми, поглежда часовника си и накрая казва:

— Окей, набързо! Същото, нали?

И в мига, в който се насочва към бара, аз просъсквам: „Сейди!“, и й правя знак да се приближи. Досега седеше на бара, напъхана между двама бизнесмени с костюми на райета.

— Кажи му, че ме обича!

— Но той не те обича! — изрича Сейди с тон, сякаш обяснява нещо изключително простичко на изключително глупав човек.