— Щом толкова искаш огърлица, ще ти купя! — продължава да крещи чичо Бил, който върви след нея. — Няма проблеми! Кажи ми какво искаш и Деймиън ще го намери…

— Винаги това повтаряш! — пищи срещу него братовчедка ми. — Никога не ме слушаш! Тази огърлица е перфектна! Трябва ми за следващото ревю на новата ми колекция! Цялата се базира на идеята за пеперудки и други насекоми! В случай че още не го знаеш, аз съм творец!

— Щом си такъв голям творец, скъпа — изрича чичо Бил с неприкрит сарказъм в гласа, — защо трябваше да наемам трима дизайнери, за да ти правят роклите?

Вцепенявам се от изумление. Какво? Диаманте ползва други дизайнери! И веднага след това се питам как не съм могла и сама да се досетя за това.

— Те са… шибани… асистенти! — пищи в отговор тя. — Идеите са си мои! И тази огърлица ми трябва…

— Само да си посмяла да излезеш с нея, Диаманте! — извисява се заплашително гласът на чичо Бил. — И само да съм разбрал, че пак си влизала в сейфа ми! Веднага ми предай огърлицата!

— Ще има да вземаш! А на Деймиън можеш да му предадеш да го духа! Мръсно жиголо!

След тази тирада братовчедка ми се втурва по стъпалата, плътно следвана от Сейди.

Чичо Бил изглежда толкова бесен, сякаш е обладан от зъл демон. Диша тежко и на пресекулки, размахва ръце във въздуха и гледа с кървясали очи към голямото стълбище. Има толкова безпомощен и абсурден вид, че ми идва да се изхиля.

— Диаманте! — крещи. — Веднага ела тук!

— Да го духаш! — достига до него далечен глас.

— Диаманте! — Чичо Бил също тръгва по стъпалата след нея. — Стига вече! Няма да търпя…

— Тя я взе! — Сейди неочаквано се озовава до ухото ми. — Взе я! Трябва да я настигнем! Ти мини отзад! Аз ще охранявам предния вход!

Едва успявам да се изправя на треперещите си крака, но накрая хуквам обратно по коридора, откъдето влязохме, минавам през пералното помещение и излизам на моравата. Втурвам се като светкавица и заобикалям къщата, без изобщо да ми пука дали някой ще ме види или не. И се заковавам ужасено на място.

Мамка му!

Диаманте е скочила в черно порше кабриолет и се насочва по чакъла право към централния вход на имението. Портите от ковано желязо бързо се отварят.

— Неее! — не успявам да сдържа воя си аз.

Докато минава през портите, Диаманте прави знака на победата с една ръка и в следващата секунда вече е на улицата. В другата й ръка зървам огърлицата на Сейди — увита около пръстите й, проблясваща под лъчите на слънцето.

Тринайсета глава

Има само един възможен отговор — не става въпрос за кристали, а за диаманти. Огърлицата е инкрустирана с редки антични диаманти и струва милиони лири стерлинги. Само това трябва да е! Защото не се сещам за никаква друга причина, поради която чичо Бил да държи толкова много на нея.

Минах чрез „Гугъл“ през всички уебсайтове за диаманти и бижута. Направо не е за вярване колко са готови да платят хората за един 10.5-каратов диамант, изкопан през 1920 година!

— Какъв беше размерът на най-големия камък в огърлицата? — питам за пореден път Сейди. — Приблизително.

Пралеля ми въздъхва шумно и най-сетне благоволява да отговори:

— Сантиметър — сантиметър и половина.

— А бляскав ли беше? Имаше ли някакви петна или помътнявания? Това би могло да се отрази драстично на стойността му.

— Откога се интересуваш толкова от стойността на моята огърлица? — поглежда ме подозрително Сейди. — Нямах усещането да си толкова користолюбива!

— Не съм користолюбива! — провиквам се възмутено. — Просто се опитвам да разбера защо чичо Бил се интересува толкова много от нея. Не би си губил времето за нищо.

— Какво значение има, щом не можем да я пипнем?

— Напротив, ще я пипнем! Обещавам ти!

Този път имам план, при това много добър. Откакто се върнахме от къщата на чичо Бил, съм впрегнала всичките си детективски умения. Първо, разбрах кога ще бъде следващото модно ревю на компанията на Диаманте. Този четвъртък в хотел „Сандърстед“, 18:30 часа, само с покани. Единственият проблем е, че Диаманте за нищо на света не би ме включила в списъка на гостите си, като се има предвид, че не съм нито фотограф от списание „Хелоу“, нито някое от нейните знаменити аверчета, нито пък мога да хвърля четири стотачки за една рокля. Така направих решителния си удар. Изпратих един съвсем приятелски имейл на Сара, в който й съобщих, че много бих искала да подкрепя братовчедка си в нейното модно начинание, за което искам разрешение да дойда и да поговоря с чичо Бил за това. Намекнах, че бих могла да се отбия за малко у тях, за да уточним подробностите. Може би утре? И за ефект добавих няколко усмихнати личица.

Сара автоматично ми изпрати отговор, подчертавайки, че чичо Бил е малко зает тези дни и аз за нищо на света не трябвало да ходя утре у тях, обаче тя щяла да говори с личната асистентка на Диаманте. И ето че докато се усетя, получих две покани за ревюто по частен куриер. Не можете да си представите как лесно можете да манипулирате хората, ако те си мислят, че нещо не си наред с главата!

Единствената спънка в този план е неговата втора и всъщност най-съществена точка — да говоря с Диаманте и да я убедя да ми даде огърлицата след шоуто. Тук стратегията ми буксува. Асистентката й отказва да ми каже къде е, отказва да ми даде и номера на мобилния й телефон. Твърди, че й била предала моето съобщение, но засега не съм получила никакъв отговор. В което няма нищо чудно, разбира се — защо Диаманте ще си прави труда да се обажда на някаква си госпожица Никоя, при това не милионерка, пък била тя и нейна братовчедка?!

Сейди отскочи няколко пъти до офиса на Диаманте в Сохо, за да види дали не може да я излови там заедно с огърлицата, но очевидно младата дама изобщо не стъпва там. Сейди казва, че било пълно с асистенти, а всички дрехи били изработвани от някаква компания в Шордич. Значи този обект трябва да бъде зачеркнат от нашия списък.

И така, остава ми само един изход — да отида на ревюто, да го изчакам да свърши, после да издебна Диаманте и някак си да я убедя да ми даде огърлицата.

Или… сещате се. Просто да я задигна.

С дълбока въздишка затварям уебсайта за скъпоценни камъни и се завъртам със стола си към Сейди. Днес тя е облечена в сребриста рокля, която, както стана ясно, много била искала, когато била на двайсет и една, обаче майка й отказала да й я купи.

Седи на перваза на отворения прозорец и поклаща крака над улицата. Роклята е без гръб — само две тънки сребристи презрамки минават през крехките й рамене, а на тила й има розетка. От всички призрачни дрехи, които е обличала, тази ми е любимата.

— Огърлицата би си вървяла страхотно с тази рокля — изричам, без да се замислям.

Сейди поклаща тъжно глава, но нищо не казва. Отпуснала е унило рамене, което, предвид последните събития, никак не е изненадващо. Бяхме толкова близо! Видяхме я! А после отново я изгубихме!

Наблюдавам я притеснено известно време. Знам, че Сейди никак не обича „да мърмори за разни неща“, но може пък да се почувства по-добре, ако поговори с някого. Само няколко думи.

— Би ли ми припомнила… защо тази огърлица е толкова специална за теб?

Известно време пралеля ми не казва нищо. Започвам да се питам дали изобщо е чула въпроса ми. Накрая внезапно се обажда:

— Вече ти казах — когато бях с нея, се чувствах красива. Чувствах се като богиня. Бляскава и неустоима! — Обляга се на рамката на прозореца и допълва: — Сигурно и ти имаш в гардероба си нещо, което те кара да се чувстваш като богиня.

— Ами… — смотолевям.

Истината е, че никога не съм се чувствала като богиня. Или, като стана въпрос, кой знае колко бляскава.

Сякаш разчела мислите ми, Сейди се обръща и оглежда критично дънките ми.

— Може би никога не си се чувствала така. Защо не вземеш за разнообразие да облечеш нещо истински красиво?

— Дънките ми са си много хубави! — потупвам ги отбранително. — Може и да не са точно красиви…

— Сини са! — Тя вече е възвърнала духа си и ме пронизва с поглед. — Сини! Най-грозният цвят в дъгата! Забелязвам, че днес целият свят се разхожда с тези отвратителни сини крака! Защо точно сини?

— Защото… — Свивам рамене. — Не знам.

Кейт напусна офиса доста рано, защото имала час при зъболекаря, и всички телефони мълчат. Може би и на мен ми е време да тръгвам. Поглеждам часовника си и душата ми се изпълва с въодушевление.

Оправям молива, втъкнат в косата ми, изправям се и оглеждам тоалета си. Чудата щампована тениска от „Ърбан Аутфитърс“. Сладък дребен медальон с жабче. Дънки и пантофки. Грим — в умерени количества. Идеално!

— Какво ще кажеш да излезем малко на разходка? — обръщам се с престорена небрежност към Сейди. — Виж колко хубав ден е навън!

— Разходка ли? — поглежда ме с присвити очи тя. — Каква точно разходка?

— Просто разходка!

И преди тя да е успяла да каже каквото и да било, затварям компютъра си, включвам служебния телефон на секретар и грабвам чантата си. Сега, когато планът ми е на път да се осъществи, усещам невероятна възбуда.

* * *

Отнема ни само двайсет минути да стигнем до Фарингдън и докато тичам нагоре по стъпалата на излизане от метрото, поглеждам часовника си. Пет и четирийсет и пет. Идеално!