Докато наблюдавам реакцията му, аз също се втрещявам от изумление. Значи той знае за какво говоря! Той знае за огърлицата!

Ала точно в следващия момент уплахата изчезва от очите му и той пак придобива обичайната си престорена любезност. Реакцията е толкова мигновена, че се питам дали не съм си въобразила онова предишно изражение.

— Огърлица значи, а? — Отпива спокойно от кафето си и пише нещо на клавиатурата си. — Искаш да кажеш нещо, принадлежало на Сейди?

Усещам, че цялото ми тяло настръхва. Ама какво става тук, моля ви се?! С очите си видях, че той знае за какво става въпрос! Сигурна съм! Защо сега се преструва на ни лук ял, ни лук мирисал?!

— Да. Просто едно старо бижу, което се опитвам да издиря. — Нещо дълбоко в мен ми подсказва да запазя самообладание и да се правя на незаинтересована. — Сестрите в старческия дом споменаха, че била изчезнала, та… — Не отлепям очи от чичо Бил, очаквайки някаква издайническа реакция, обаче той се владее перфектно.

— Интересно. И защо толкова ти трябва тази огърлица? — пита с нехаен тон.

— О, няма особена причина. Просто видях една снимка на Сейди от сто и петия й рожден ден, на която е с нея, та си казах, че би било хубаво да открия огърлицата.

— Любопитно. — Ръцете му спират да пишат. — Може ли да видя тази снимка?

— Опасявам се, че не я нося.

Този разговор става все по-странен. Имам чувството, че съм на тенискорта и двамата с чичо ми си подхвърляме небрежно топки, полагайки неистови усилия да не цапардосаме противника.

— Е, аз пък се опасявам, че нямам представа за какво ми говориш — отсича чичо Бил и оставя чашката си с кафе на бюрото, за да покаже, че аудиенцията е свършила. — Но времето ми е ценно, затова предлагам да смятаме разговора за приключен.

Бутва назад стола си, обаче аз не помръдвам. Той знае нещо за тази огърлица! Сигурна съм, че знае! Но какво мога да сторя аз? С какви варианти за действие разполагам?

— Лара? — Той вече е застанал до стола ми и чака.

Макар и неохотно, аз се изправям на крака. Когато се приближаваме до вратата, тя се отваря като по магия. Посреща ни Сара, зад която пристъпва от крак на крак Деймиън с блекбъри в ръка.

— Всичко наред ли е? — пита веднага той.

— Да, всичко е наред! — потвърждава чичо Бил. — Поздрави баща си от мен, Лара! Довиждане!

Сара ме хваща за лакътя и започва лекичко да ме избутва от кабинета на господаря си. С всяка следваща секунда шансовете ми се изпаряват. В отчаянието си сграбчвам бравата на вратата, обръщам се към чичо Бил и изричам:

— Жалко за тази огърлица, не мислиш ли? — Гледам го право в очите, надявайки се да провокирам някаква реакция. — Какво според теб се е случило с нея?

— Лара, ако бях на твое място, бих забравил за тази огърлица — изрича мазно той. — Сигурно се е изгубила преди много време. Деймиън, влез!

Деймиън се стрелва покрай мен и двамата мъже се запътват към другия край на кабинета. Вратата вече се затваря. Вторачвам се в чичо Бил и ми идва да се пръсна на парчета от безсилие.

Но какво става тук, за бога?! Какво се върти около тази огърлица?

Трябва да говоря със Сейди, при това веднага! Още в тази минута. Въртя глава насам-натам, но от нея няма и следа. Типично! Сигурно си е намерила някой мускулест градинар и сега го опипва.

— Лара! — изрича Сара с напрегната усмивка. — Би ли свалила пръстите си от бравата, ако обичаш? Не можем да затворим вратата.

— А, да! — промърморвам и пускам бравата. — Само не се паникьосвай! Не възнамерявам да инсценирам седящ протест!

В очите на Сара проблясва уплаха при думата „протест“, което тя автоматично се опитва да замаже с изкуствен смях. Да, на тази жена й е крайно време да напусне работата при чичо Бил. Прекалено нервна е станала.

— Колата ти вече те очаква — изрича. — Ще те отведа.

Мамка му! Ако тя ме ескортира до колата, няма никакъв начин да се измъкна и да подуша наоколо. Да се поразровя в чекмеджета и шкафове.

— Едно кафе за из път? — пита Сара, докато вървим през приемната.

Едва сподавям желанието си да кажа: „Да, благодаря! Един «Старбъкс», ако обичаш!“.

Вместо това се усмихвам и изричам:

— Не, благодаря.

— Е, за нас беше удоволствие, че беше наш гост, Лара. — От престорената й любезност започва да ми призлява. — Заповядай и някой друг път!

Да бе, ще заповядам! Нали всъщност иска да каже: „Никога повече да не си припарила тук!“?!

Шофьорът на лимузината ми отваря вратата и аз тъкмо прекрачвам, когато пред мен се материализира Сейди и блокира пътя ми. Прическата й е леко поразрошена и едва си поема дъх.

— Намерих я! — обявява мелодраматично.

— Какво си намерила? — заковавам се аз с един крак в лимузината.

— В къщата е! Видях я в една стая на горния етаж, на една тоалетка! Моята огърлица е тук!

Втрещявам се. Да, знаех си! Знаех си, че тук има нещо!

— Напълно ли си сигурна, че е твоята огърлица?

— Разбира се, че съм сигурна! — провиква се възмутено тя и започва да жестикулира по посока на къщата. — Можех да си я взема! Дори се опитах да си я взема! Но, разбира се, не можах… — Цъква с език от безсилие.

— Лара, има ли някакъв проблем? — Отново Сара. Бърза надолу по стълбите. — Да не би нещо с колата да не е наред? Невил, всичко наред ли е? — обръща се смръщено към шофьора.

— Всичко си е съвсем наред! — размахва отбранително ръце той. — Тя просто започна да си говори сама!

— Желаеш ли друга кола, Лара? — Забелязвам, че Сара вече полага огромни усилия да съхрани любезните си маниери. — Или да бъдеш откарана някъде другаде? Невил би могъл да те закара навсякъде! А може би ще пожелаеш да го използваш за целия ден?

Да, тази жена определено няма търпение да се отърве от мен.

— Колата си е съвсем наред, благодаря! — изричам жизнерадостно. А после промърморвам тихичко: — Влизай в колата! Не можем да говорим тук!

— Моля? — смръщва се Сара.

— Аз само… телефона. Хендсфри, нали знаеш! — И докосвам ухото си, след което бързо се вмъквам в колата.

Вратата се затваря и секунда след това ние се отправяме тържествено към портите на имението. Поглеждам дали стъклената преграда е вдигната, след което се отпускам назад в седалката, поглеждам към Сейди и възкликвам:

— Това е невероятно! Как я намери?

— Просто отидох да поразгледам — свива рамене тя. — Прегледах всички шкафове и чекмеджета, дори и сейфа.

— Влизала си в сейфа на чичо Бил?! — ахвам аз. — Аууу! И какво има там?

— Разни хартии и отвратителни бижута — махва пренебрежително с ръка пралеля ми. — Тъкмо се канех да се откажа, когато на излизане минах покрай една тоалетка и случайно я зърнах.

Направо не мога да повярвам! Кожата ми не ме побира от яд! Чичо Бил си седеше срещу мен и без да му мигне окото, ме лъжеше, че не знае нищо за тази огърлица! Мошеник! Лъжец!… Дааа, трябва ни план за действие! Бръквам в чантата си и вадя оттам бележник и химикалка.

— Тук нещо става! — отбелязвам, докато междувременно записвам в бележника си на нова страница и с големи букви „ПЛАН ЗА ДЕЙСТВИЕ“. — Със сигурност има някаква причина, поради която той я е откраднал, и причина, поради която сега лъже! — Потривам отчаяно чело. — Но каква? Защо тази огърлица е толкова важна за него?! Знаеш ли нещо друго за нея? Да не би да има някаква история… някаква колекционерска стойност?

— Това ли е всичко, което смяташ да направяш? — избухва внезапно Сейди. — Да говориш и да опяваш? Просто трябва да я вземем! Трябва да прескочиш прозореца и да я вземеш! Веднага!

— Моля? — Вдигам очи от бележника си.

— Няма да бъде никак трудно — допълва уверено Сейди. — Можеш да си събуеш обувките.

— Ясно.

Кимвам. Но ако трябва да бъда честна, не се чувствам особено добре подготвена за подобен ход. Да се върна веднага в къщата на чичо Бил? Без да си съставя план?

— Единственият проблем е — изричам след кратък размисъл, — че той има много охрана, аларми и други подобни неща.

— Е, и?! — поглежда ме с присвити очи Сейди. — Да не би да те е страх от няколко аларми?

— О, не! — побързвам да отрека. — Разбира се, че не!

— О, страх те е! — избухва саркастично тя. — Честно да ти призная, никога през живота си не бях виждала подобна задръстенячка като теб! Не искаш да пушиш, защото било опасно! Носиш предпазен колан в колата, защото било опасно! Не ядеш краве масло, защото било опасно!

— Не съм казвала, че кравето масло е опасно! — срязвам я възмутена аз. — Просто… нали знаеш… зехтинът има по-добри мазнини…

Не довършвам. Презрението, изписано върху лицето на пралеля ми, е твърде непоносимо.

— Та ще се покатериш ли през онзи прозорец, за да вземеш огърлицата ми? — повтаря тя.

— Да — отговарям само с една идея закъснение. — Разбира се, че ще го направя.

— Е, какво чакаш тогава? Спри колата!

— Престани да ме командваш! — срязвам я набързо. — И без това тъкмо това се канех да направя!

Привеждам се напред, отварям стъклената преграда между мен и шофьора и казвам: