Няма съмнение, че това момиче е с безвъзвратно промит мозък.

Поглеждам към Сейди и я забелязвам как се прозява отегчено.

— Мисля, че ще избухна! — съобщава ми тя и преди да съм успяла да кажа каквото и да било, се изпарява.

— Окей — кима Сара, заслушана в слушалката си. — Тръгваме! Бил е готов да те приеме, Лара!

Изправя се и ми прави знак да я последвам. Тръгваме по един коридор, по чиито стени се редят картини, подозрително напомнящи за истински Пикасо, а след това се озоваваме в друга, по-малка приемна. Придърпвам си надолу полата и си поемам дълбоко дъх. Давам си сметка, че нервността ми е напълно абсурдна. Така де, нали отивам при чичо си! Имам пълното право да го видя. И нямам никаква причина да се чувствам по какъвто и да било начин, освен спокойна…

Да, ама не! Краката ми треперят и имам чувството, че всеки момент ще припадна.

Сигурно ще да е от вратите — твърде големи са. Не са като нормалните врати. Издигат се чак до тавана — огромни блокове бледо полирано дърво, които от време на време се отварят и затварят и от тях излизат и влизат някакви хора.

— Това ли е офисът на чичо Бил? — кимам по посока на вратите.

— Това е външният офис — отговаря с усмивка Сара, — а ти ще се срещнеш с него във вътрешния офис. — Отново слуша нещо в слушалката си, застава нащрек и промърморва: — Водя я вътре!

И отваря една от огромните врати. Води ме в просто административно помещение със стъклени стени, две бюра и двама готини типове на тях, единият от които е облечен с тениска от серията „Две малки монети“. И двамата вдигат очи и се усмихват учтиво, но нито един не спира да пише. Стигаме до друга гигантска врата и спираме. Сара поглежда часовника си. А после, сякаш цепеща секундата, чука и отваря.

Озовавам се в обширен, светъл кабинет със сводест таван, стъклена скулптура на един подиум и канапета в нишата в дъното. Шестима мъже в костюми тъкмо се изправят от столовете си, като че ли приключващи някаква делова среща. А там, зад масивното бюро, седи чичо Бил. Изглежда невероятно млад в сивото си поло и дънките си. Днес е още по-загорял, отколкото на погребението, косата му както винаги е гарвановочерна, а в едната си ръка държи чаша кафе с марката „Лингтън“.

— Много благодаря за отделеното време, Бил! — изрича благоговейно един от мъжете. — Оценяваме го!

Чичо Бил дори не си прави труда да отговори — само вдига благосклонно ръка, сякаш е папата. И докато мъжете се изнизват в индианска нишка, като че ли от нищото в кабинета се материализират три момичета в черни униформи и само за трийсетина секунди разчистват цялата маса. През това време Сара ме отвежда до един стол.

Изведнъж и тя е станала нервна като мен.

— Племенницата ви Лара — промърморва по посока на чичо Бил. — Иска разговор на четири очи. Деймиън взе решение да й даде пет минути, но за съжаление не разполагаме с никакви предварителни бележки. — Снишава още повече глас и добавя: — Тед е в бойна готовност. Имаме и допълнителна охрана…

— Благодаря, Сара! Ще се оправим! — прекъсва я чичо Бил и насочва вниманието си към мен. — Лара! Заповядай, седни!

Докато се настанявам, усещам как Сара се изнизва зад гърба ми и как вратите се затварят с тихо свистене.

Настъпва тишина, нарушавана единствено от чичо Бил, който пише нещо на своето блекбъри. За да убия времето, плъзвам поглед по стената, превърната в мемориал на чичо Бил и познанствата му с известни хора. Мадона, Нелсън Мандела, националният отбор на Англия…

— Е, Лара — вдига най-сетне глава той, — какво мога да направя за теб?

— Аз… хммм — Прочиствам си гърлото. — Аз бях…

Бях си подготвила толкова много превъзходни уводни думи! Но сега, когато съм тук, в неговата светая светих, всичко като че ли се е изпарило от главата ми. Чувствам се като парализирана. Това не е шега — намирам се пред самия Бил Лингтън! Великият магнат, който си има милиони неща за вършене на главата, като например да казва на президента на Съединените щати как да ръководи страната си. От къде на къде ще ходи в някакъв си старчески дом и ще краде огърлицата на една стара дама?! Какво изобщо съм си мислела?!

— Лара? — смръщва се в очакване чичо ми.

О, боже! Трябва да го направя! Не мога да не го направя! Това е като скачане от трамплин! Стисни носа си, задръж дъха си и скачай!

— Миналата седмица ходих в старческия дом на леля Сейди — изричам светкавично. — Оказва се, че само преди няколко седмици тя е имала посетител, който е приличал изцяло на теб, обаче се е казвал Чарлз Рийс и нещо не ми се връзваше, та реших да дойда и да те попитам…

Не довършвам. Чичо Бил ме гледа с такъв ентусиазъм, сякаш внезапно съм свалила дрехите си, оказала съм се с поличка от тръстика и се каня да заиграя хула.

— Исусе Христе! — промърморва. — Лара, все още ли поддържаш версията, че Сейди е била убита? Затова ли е всичко това? Защото аз наистина нямам време… — И протяга ръка към телефона си.

— Не, не е това! — изписквам с пламнало лице, твърдо решена да не се отказвам. — Изобщо не мисля, че е била убита. Отидох там, защото… защото се почувствах много виновна, че никой не се е интересувал от нея и не е ходил да я види. Имам предвид, когато е била жива, разбира се. А после в книгата за посетителите видях и друго име на нейната страница, а сестрите казаха, че човекът приличал точно на теб и аз просто… се зачудих… Нали се сещаш… Зачудих се…

Когато спирам, усещам, че сърцето ми вече бие в ушите ми.

Бавно, много бавно чичо Бил връща телефонната слушалка на мястото й. В продължение на няколко секунди го наблюдавам как се опитва да измисли какво да ми каже.

— Е, както изглежда, и двамата сме си мислели за едно и също нещо — изрича накрая, като се облята спокойно на стола си. — Ти си напълно права. Наистина ходих да видя Сейди.

Зяпвам от изумление.

Резултат! Имам автоматичен резултат! Мисля, че трябва да стана частен детектив.

— Но защо си използвал името „Чарлз Рийс“?

— Лара! — поглежда ме чичо Бил и търпеливо въздъхва. — Навън имам много почитатели. Знаеш, че съм знаменитост. Има много неща, които правя, без да разгласявам. Благотворителни жестове, посещения по болниците… — Разтваря ръце. — Когато искам да остана анонимен, аз винаги ставам „Чарлз Рийс“. Представяш ли си каква суматоха щеше да настане в старческия дом, ако знаеха, че Бил Лингтън идва лично да посети старата дама? — И ми намигва съзаклятнически, при което аз не мога да не му върна усмивката.

Да, като че ли се връзва. Чичо Бил си е като същинска рок звезда. Няма съмнение, че ако иска да остане анонимен, трябва да приеме някакъв псевдоним.

— Но защо не сподели поне със семейството?! По време на погребалната служба каза, че никога не си ходил при леля Сейди!

— Да, знам — кима той. — Имах си основателни причини за това. Не исках останалата част от семейството да се чувства виновна, че и те не са се сетили да го направят. Особено баща ти! Той може да бъде много… докачлив понякога.

Докачлив ли? Татко никога не е бил докачлив!

— Не мисля, че с татко би имало проблеми — изричам сдържано.

— О, да, той е страхотен! — побързва да замаже положението чичо Бил. — Абсолютно фантастичен! Обаче надали е лесно да бъдеш по-големият брат на Бил Лингтън! Съчувствам му!

В душата ми се надига възмущение. Той е прав. Да, не е лесно да бъдеш по-големият брат на Бил Лингтън — защото Бил Лингтън е едно арогантно копеле!

Изобщо не трябваше да му се усмихвам! Ядосвам се, че няма никакъв начин да върна усмивката си назад.

— Мисля, че няма защо да съчувстваш на татко — отбелязвам колкото ми е възможно по-учтиво. — Защото той не се самосъжалява. Справил се е отлично с всичко в своя живот!

— Знаеш ли, че започнах да използвам баща ти като пример в моите лекции — прави се на замислен чичо Бил. — Две момчета. Израснали в едно и също семейство. С едно и също образование. Единствената разлика между тях е, че едното от тях е искало да постигне нещо. Едното от тях е имало мечта.

Звучи така, сякаш репетира реч за някое промоционално дивиди. Още малко и ще се пръсне от самочувствие. И от къде на къде всички ще искат да приличат на Бил Лингтън, ако смея да попитам?! Може пък мечтата на някои хора е да не показват лицето си, хилещо се от всевъзможни чашки за кафе по целия свят!

— Е, Лара — фокусира се той отново върху мен, — за мен беше удоволствие да се видим. Сара ще те изпрати…

Това ли е? Срещата ми завърши? Та аз дори не съм стигнала още до въпроса за огърлицата!

— Има и още нещо — побързвам да кажа.

— Лара…

— Изобщо няма да те бавя, обещавам! Само се питах, когато си бил при леля Сейди…

— Да? — Виждам как търпението му се изчерпва. Поглежда часовника си и докосва някакъв бутон на клавиатурата си.

О, господи! И как сега да го кажа?

— Знаеш ли нещо за… — Опитвам се да намеря подходящите думи. — Така де, виждал ли си… или може би да си взел — погрешка, разбира се… една огърлица? Дълга огърлица със стъклени мъниста и медальон с водно конче?

Очаквам да стана свидетел на поредната снизходителна въздишка, на празен поглед или на някой пренебрежителен коментар. Обаче изобщо не очаквам да го видя как се вкаменява. Не очаквам да го видя как настръхва и очите му започват да шарят като на подплашено теле.