— Ужасно много! — излъгвам, припомняйки си един случайно доловен разговор между мама и татко. Очевидно всичко е било погълнато от таксите за старческия дом, ала Сейди надали би искала да чуе точно това. — И са на седмото небе!

— Има защо! — кимва тя и се обляга доволно назад.

Миг по-късно колата напуска главния път и се приближава към огромни порти от ковано желязо. Докато лимузината спира на пропуска, към нас се приближава дежурният охранител.

Сейди надниква зад мен към къщата и възкликва:

— Господи боже мой! — Поглежда ме изумено, като че ли някой си прави шега с нея. — Тази къща е доста голяма, не мислиш ли? Как, по дяволите, е станал толкова богат?

— Казах ти — промърморвам тихо, докато подавам личната си карта на шофьора.

После той я предава на охраната и двамата започват да оглеждат документите ми и мен, сякаш съм опасен терорист.

— Каза ми, че имал кафенета — сбърчва нос Сейди.

— Да. Обаче хиляди. По целия свят. Много е прочут!

Кратка пауза, след което Сейди отбелязва:

— Много щеше да ми хареса и аз да съм прочута.

В гласа й се долавя такава нега, че почти отварям уста, за да изрека: „Може пък някой ден да станеш“, когато се сещам как стоят нещата и побързвам да я затворя. Изпълвам се с тъга. Защото за нея няма нито ден повече, нали така?!

Към този момент колата вече пърполи по алеята на имението и аз не мога да се сдържа да не залепя нос за прозореца в истинско детинско удивление. Идвала съм в дома на чичо Бил само няколко пъти през целия си живот и очевидно всеки път забравям колко впечатляващо и заплашително място е той. Къщата е с огромни колони, петнайсет спални и приземен етаж, в който има два басейна. Цели два, моля ви се!

Казвам си, че за нищо на света не трябва да се стягам и притеснявам. Все пак това е само къща. А той просто е човек като всеки друг.

Само дето всичко тук е във величествени мащаби! Наоколо се редят морави и фонтани, група градинари подкастрят живия плет, а когато лимузината приближава входа, висок тип в черен костюм и очила с дискретен микрофон, прикрепен към тях, слиза по безупречно белите стъпала, за да ме посрещне.

— Лара! — Стиска ръката ми, сякаш сме стари приятели. — Приятно ми е, аз съм Деймиън. Работя за Бил. Той няма търпение да те види. Ще те отведа директно в работното крило. — И докато тръгваме по хрущящия под краката ни чакъл, той добавя уж небрежно: — И за какво точно си искала да говориш с Бил? Като че ли на никого не му е станало много ясно.

— Това е… хммм… личен въпрос. Съжалявам.

— Няма проблеми! — пуска ослепителна усмивка той. — Страхотно. Сара, идваме! — изрича в микрофона си.

Страничното крило е точно толкова впечатляващо, колкото и главната къща, само дето е в различен стил — стъкло, модерно изкуство и водна каскада от неръждаема стомана. И сякаш точно по часовник оттам излиза да ни посрещне момиче, също безупречно облечено в черен костюм.

— Здравей, Лара! Добре дошла! Аз съм Сара.

— Оставям те в добри ръце, Лара! — заслепява ме Деймиън отново със зъбите си и се оттегля с хрущене по чакъла.

— За мен е голяма чест да се запозная с племенницата на Бил! — започва да нарежда Сара, докато ме води в сградата.

— О! Ами… благодаря!

— Не знам дали Деймиън ти го е споменал — продължава тя, като ме кани на едно канапе и сяда срещу мен, — но се питах дали би могла да ми кажеш темата, за която искаш да говориш с Бил. Задаваме този въпрос на всички негови гости. За да можем да го подготвим, да направим съответните проучвания, ако се налага… С други думи, това улеснява живота на всички ни.

— Всъщност Деймиън не забрави да ме попита. Но както казах и на него, разговорът е личен. Съжалявам!

Любезната усмивка на Сара не помръдва и на йота, когато казва:

— Но не би ли могла просто да подскажеш насоката? Да ни дадеш някаква представа?

— Не желая да говоря за това с когото и да било друг — отвръщам и усещам, че се изчервявам. — Съжалявам, наистина, но въпросът е семеен.

— Разбира се! Няма проблеми! Би ли ме извинила за момент?

Оттегля се в ъгъла на приемната и я виждам как промърморва нещо в микрофончето си. Сейди се плъзва към Сара за миг, а после се връща обратно при мен. И за моя огромна изненада пралеля ми се залива от смях.

— Какво става? — питам тихичко. — Какво казва тя?

— Каза, че на пръв поглед не си изглеждала опасна, но за всеки случай трябвало да извикат допълнителна охрана!

— Какво? — не успявам да се сдържа да не възкликна и Сара автоматично се завърта на пета и ме оглежда подозрително.

— Няма нищо! — помахвам й жизнерадостно. — Аз просто… кихнах! — После свеждам глава и продължавам разговора със Сейди: — И какво друго каза?

— Според нея ти си имала зъб на Уилям. Нещо за някаква работа, която той не ти бил дал.

Да му имам зъб ли? За работа?

Поглеждам я слисано и минава известно време, докато се сещам за какво става въпрос. На погребението! Ама, разбира се!

— Последния път, когато чичо Бил ме видя, аз съобщавах за убийство насред едно погребение. Сигурно е раздрънкал наляво и надясно, че съм пълен психопат!

— Сладко, не мислиш ли? — изкисква се Сейди.

— Изобщо не е смешно! — срязвам я аз. — Сега разбирам защо всички си мислят, че съм дошла да го убия или нещо подобно. Даваш ли си сметка, че всичко е по твоя вина?! — поглеждам пралеля си аз, но веднага млъквам, когато забелязвам, че Сара се приближава към мен.

— Здравей, Лара! — Гласът й звучи звънливо, но напрегнато. — Един от асистентите на Бил ще остане при вас по време на срещата, за да си води бележки. Имаш ли нещо против?

— Виж какво, Сара — изричам, като се старая да звуча колкото ми е възможно по-разумна и спокойна. — Аз не съм психопат! И нямам зъб на никого в този свят! Нямам нужда някой да си води бележки по време на разговора ни! Просто искам да си поговоря със собствения си чичо на четири очи. Пет минути ми стигат! Повече не искам!

За момент настъпва мълчание. Професионалната усмивка на Сара продължава да си стои залепена за лицето й, но очите й започват да шарят между вратата и мен. Накрая отсича:

— Окей! Ще направим нещата по твоя начин!

Забелязвам, че докато сяда, намества слушалката в ухото си — за всеки случай.

— Е, как е леля Труди? — питам, колкото да убия времето. — Тук ли е?

— Труди замина за къщата във Франция за няколко дена — отговаря веднага Сара.

— А Диаманте? Ако има време, бихме могли да пием по кафе и да си побъбрим. — Всъщност нямам никакво желание нито да пия кафе с Диаманте, нито да си бъбря с нея. Просто искам да докажа на охраната, че съм си съвсем нормална и обикновена жена.

— Искаш да видиш Диаманте? — Очите на Сара започват да шарят като обезумели. — Сега?!

— Само за по едно кафе, ако е тук, разбира се…

— Ще се обадя на асистентката й. — Сара скача, отдалечава се в ъгъла, мърмори нещо в микрофона си, а после почти автоматично се връща при мен. — Опасявам се, че в момента на Диаманте й правят маникюра. Предлага да се видите следващия път.

Да бе, как ли пък не! Та тя дори не се обади на асистентката на моята братовчедка! Започвам да съжалявам тази Сара. Изглежда толкова нервна, сякаш са я наели за детегледачка на лъв. През ума ми минава пакостливата мисъл да извикам внезапно „Горе ръцете!“, само и само да я видя колко бързо ще се хвърли на пода и ще извади пистолета си. Но вместо това изричам:

— Имаш много хубава гривна! Необичайна е!

— Да, нали?! — Тя протяга ръка и разтърсва двата сребърни диска на верижката си. — Не си ли ги виждала още? Гривните са от новата колекция „Две малки монети“. От януари месец във всяко кафене „Лингтън“ ще има щанд с продуктите от тази серия. Сигурна съм, че Бил ще ти подари и на тебе една такава гривна! Между другото, има и медальон, и тениски, и подаръчни комплекти с две малки монети в ковчеже…

— Звучи страхотно! — изричам учтиво. — Очевидно нещата вървят добре.

— О, да! Серията „Две малки монети“ има зашеметяващ успех! — изрича със светнали очи Сара. — Както изглежда, ще се превърне в достоен конкурент на всички други серии „Лингтън“! Знаеш ли, че Холивуд ще прави филм по книгата?

— Аха! — кимам приятелски. — Даже чух, че ролята на чичо Бил щяла да се изпълнява от Пиърс Броснан.

— Да не говорим за риалити шоуто — то непременно ще се превърне в хит! Защото посланието му е вдъхновяващо! И как няма да бъде, щом всеки, който пожелае, може да тръгне по пътя на Бил! — Очите на Сара блестят и очевидно вече е забравила, че трябва да се страхува от мен. — Всеки може да грабне две малки монети и да реши да промени бъдещето си! И принципът може да бъде приложен и за семействата, и за бизнеса, и за икономиката… Знаеш ли колко водещи политици се обадиха на Бил, откакто излезе книгата му? И всеки иска да знае как може да приложи неговата тайна за собствената си страна! — Снишава почтително глас и допълва: — В това число и президентът на Съединените щати!

— Президентът се е обадил на чичо Бил?! — не мога да се сдържа да не ахна аз.

— Е, по-точно неговите хора — свива рамене тя, раздрънква гривната си и добавя: — Всички отдавна смятаме, че на Бил му е крайно време да влезе лично в политиката. Има толкова много неща, които може да предложи на този свят! Истинска привилегия е да се работи за него!