— Да те свържа ли? — кокори се срещу мен асистентката ми.

— Да, защо не? — Опитвам се да звуча уверена и безгрижна, сякаш всеки ден си имам някаква работа с полицията. — Ало! Тук е Лара Лингтън.

— Лара, обажда се детектив-полицай Дейвис. — Веднага щом чувам гласа й, си спомням как седя в онази стая в полицейското управление и как й разправям, че съм тренирала бързо ходене за Олимпиадата, а тя си води бележки с напълно безстрастна физиономия. Какво съм си въобразявала тогава? Какво?!

— О, здравейте! Как сте?

— Аз съм добре, Лара. — Любезна, но делова. — В момента съм във вашия квартал, та се питах ще бъде ли удобно да се отбия в офиса ви, за да поговорим? Свободна ли сте в момента?

О, господи! Да си поговорим! Ама на мен никак не ми се говори с нея!

— Да, в момента съм свободна. — Усещам, че гласът ми се е превърнал в ужасено квичене. — Очаквам с нетърпение да ви видя! Заповядайте!

Затварям телефона с пламнало лице. Защо изобщо се занимава с този въпрос? Нали тези от полицията обикновено раздават глоби за паркиране и си затварят очите за убийствата? Какво им става сега, че не загърбят и това убийство?!

Вдигам глава и хващам Кейт да ме наблюдава стреснато. Очите й са като палачинки.

— Какво искат тези от полицията? Да не би да си загазила нещо?

— О, не! — побързвам да я успокоя. — Не се притеснявай! Просто искат да говорят с мен за убийството на пралеля ми.

— Убийство ли? — ахва асистентката ми и слага ръка на устата си.

Все забравям как звучи думата „убийство“, когато внезапно я изпуснеш в обикновено изречение.

— Ами… да. Както и да е! Е, ти какво прави през уикенда?

Обаче тактиката ми за смяна на темата не проработва. Обърканото изражение на Кейт не се променя. Всъщност става още по-объркано.

— Ти никога не си ми казвала, че пралеля ти е била убита! Онази ли, на чието погребение ходихте?

— Ъхъм… — кимвам.

— Сега вече разбирам защо си толкова напрегната напоследък! О, Лара, това е ужасно! Как е била убита?

Боже господи! Никак не ми се навлиза в детайли. Обаче не се сещам как да сложа край на този разговор. Затова накрая промърморвам:

— С отрова.

— От кого?

— Ами… — прочиствам си гърлото. — Точно в това е въпросът. Те не знаят.

— Не знаят ли?! — провиква се възмутено горката Кейт. — Че тогава да търсят, какво чакат! Взеха ли вече отпечатъци? Боже, полицията наистина е напълно безполезна! Прекарват цялото си време в раздаване на глоби за паркиране, а когато стане убийство, на тях не им пука…

— Мисля, че правят всичко по силите си — побързвам да я успокоя аз. — Сега вероятно идват, за да ме уведомят докъде са стигнали. Нищо чудно дори да са намерили извършителя!

И в момента, докато говоря, ме осенява една кошмарна мисъл. Ами ако това е вярно? Ами ако полицай Дейвис идва, за да ми каже, че са открили мъжа с белега и брадичката на плитчици? Какво ще правя тогава?

Изведнъж пред съзнанието ми изплува изпит мъж с брада, дивашки поглед и белег на лицето, затворен в килия в управлението, как удря по вратата и крещи: „Допускате огромна грешка! Никога не съм виждал тази старица!“, а през това време млад полицай го наблюдава през прозорчето и си казва: „Ще се пречупиш ти, само почакай!“.

И се изпълвам с огромно чувство на вина. Какво направих?! Какво започнах?!

Звънецът иззвънява и Кейт скача, за да натисне бутона за отваряне на долната врата. А после пита:

— Да направя ли чай? Да остана ли или да изляза? Искаш ли морална подкрепа?

— Не, не! По-добре излез! — изричам, като се старая да запазя спокойствие. Избутвам стола си назад, събарям купчината с пощата и си одрасквам ръката, докато я вдигам. — Ще се оправя.

„Всичко ще бъде наред! — повтарям си като обезумяла на ум. — Нищо особено! Ще се оправя!“

Но не мога. В мига, в който зървам детектив-полицай Дейвис да прекрачва прага ни с грубите си обувки, прави панталони и излъчване за власт, усещам как спокойствието ми се превръща в истинска, неподправена паника.

— Открихте ли убиеца? — изтърсвам ни в клин, ни в ръкав. — Арестувахте ли някого?

— Не — отговаря полицайката и ме поглежда много особено. — Все още не сме арестували никого.

— Слава богу — въздъхвам с облекчение, но веднага след това си давам сметка как би могло да прозвучи това. — Искам да кажа… защо? Какво правите по цял ден?

— Ще ви оставя насаме — обажда се Кейт и зад гърба на полицайката оформя с устни: „Безполезни са!“.

— Заповядайте, седнете! — показвам й аз един стол и бързам да се оттегля зад сигурността на бюрото си, придавайки си професионален вид. — Е, как напредва разследването?

— Лара — започва детектив-полицай Дейвис, като ме поглежда с присвити очи, — направихме няколко предварителни проучвания и не открихме никакви доказателства, подсказващи, че вашата пралеля е била убита. Според доклада на лекаря тя е починала от естествена смърт. Иначе казано — от старост.

— От старост ли? — правя се на шокирана аз. — Ама това е абсурдно!

— Освен ако не открием доказателства в полза на противното, ще смятаме случая за приключен. Можете ли да ни предоставите такива доказателства?

— Хммм… — Правя ефектна пауза, сякаш обмислям въпроса от всички страни. — Не и неща, които вие бихте определили като доказателства. Не.

— Ами съобщението, което сте оставили по телефона? — пита тя и вади от джоба си листче хартия. — „Сестрите не са го направили!“.

— О, това значи. Да. — Кимвам няколко пъти, опитвайки се да печеля време. — Просто осъзнах, че съм сбъркала нещо в показанията си. Само един мъничък детайл. Просто исках да изясня нещата.

— А какъв е този „мъж с брадичка“? Мъж, който изобщо не се появява в първоначалните ви показания?

Сарказмът в гласа й е непогрешим.

— Да, същият. — Окашлям се. — Ами, внезапно се сетих за него. Спомних си, че по същото време съм виждала в кръчмата и него и че ми се стори твърде подозрителен… — Не довършвам, изчервена като домат.

Полицай Дейвис ме поглежда като учителка, която току-що те е хванала да преписваш по време на теста по география.

— Лара, не съм убедена, че си давате сметка за това — изрича с невероятно спокоен глас тя, — но да губиш времето на полицията е престъпление, което по принцип се наказва със затвор. И ако отправяте злонамерени обвинения…

— Аз не съм злонамерена! — изпищявам ужасено. — Аз просто…

— Да?

Очите й не се отлепват от мен. Очевидно изобщо не възнамерява да ме остави на мира, докато не постигне своето. И изведнъж се изпълвам със страх.

— Вижте какво, съжалявам! — изричам напълно паникьосана. — Не съм искала да ви губя времето! Просто изведнъж се изпълних с ужасно силно предчувствие, че пралеля ми е била убита. Но сега, като се замисля, може и да съм сгрешила. Може би тя наистина е починала просто от старост. Моля ви, не ме арестувайте! — добавям бързо.

— Е, този път няма да отправяме към вас обвинение — казва полицай Дейвис, като повдига вежди. — Но смятайте това за предупреждение!

— Добре — преглъщам виновно. — Благодаря ви!

— Значи случаят е приключен. Бих искала да ви помоля да подпишете този формуляр, който потвърждава, че сме провели този разговор…

И ми поднася лист хартия с печатен текст, който в основни линии гласи: „Аз, долуподписаната, проведох разговор с полицията и обещавам, че никога повече няма да безпокоя полицията с безпочвени обвинения“. Откъде взеха толкова много думи?

— Окей — кимвам смирено и се подписвам. — А сега какво ще стане със… със… — Не съм в състояние да го произнеса. — Какво ще стане с моята пралеля?

— Тялото ще бъде предадено на най-близкия роднина в най-скоро време — отговаря делово детектив-полицай Дейвис. — Предполага се, че тогава ще организират ново погребение.

— И кога по-точно ще бъде това?

— Бумащината вероятно ще отнеме известно време — отбелязва тя, докато дръпва ципа на чантата си. — Може би две седмици, а може би и повече.

Две седмици ли?! Ококорвам се ужасено. Ами ако дотогава не успея да намеря огърлицата? Две седмици са абсолютно нищо! Трябва ми повече време! На Сейди й трябва доста повече време!

— Не може ли… да бъде отложено още малко? — питам, като полагам усилия да звуча нехайно.

— Лара! — Детектив-полицай Дейвис ме поглежда продължително, а после въздъхва. — Сигурна съм, че си обичала много своята пралеля. И аз миналата година изгубих баба си, та знам какво е. Но да отлагаш погребението и да губиш времето на всички, не е начин да си я върнеш! — Замълчава, а после, вече доста по-мило, добавя: — Нея я няма вече! И просто трябва да го приемеш!

— Не е вярно, че я няма! — изтърсвам, без да се усетя. А после побързвам да се поправя: — Искам да кажа… нужно й е още малко време…

— Била е на сто и пет години! — усмихва се мило полицайката. — Мисля, че времето й е било предостатъчно!

— Ама тя… — Въздъхвам отчаяно. Знам, че нищо повече не мога да кажа. — Да, разбира се. Много ви благодаря за помощта!

* * *

Детектив-полицай Дейвис си тръгва, а аз оставам на стола си и съзерцавам невиждащо компютъра. Внезапно чувам зад гърба си гласа на Сейди: