Оглеждам се крадешком, опитвайки се да намеря лесен път за бягство. Обаче такъв няма. Стените на заведението са огледални. И той няма начин да не ме забележи. Значи ще трябва да изчакам тук, докато излезе.

— Кажи й, че прочетох онова писмо от адвоката. И не смятам, че има за какво да се притеснява. Тази вечер ще й изпратя имейл за това. — Слуша известно време. — Пийт, няма проблеми, ще ми отнеме не повече от пет минути… — Нова пауза, този път по-продължителна. — Не, тук наистина ми е приятно! Страхотно е! Тук е… — Въздъхва, а после, когато отново заговорва, в гласа му се долавя раздразнение. — Добре де. Тук е такова, каквото е. Обаче тази вечер ми се случи нещо много странно.

Пръстите ми, обгърнали бутилката с натурален сок, се стягат. За мен ли ще каже нещо?

— Току-що изгубих една съществена част от живота си с най-противната жена на света! Ама най-противната ти казвам!

Колкото и да се опитвам да запазя самообладание, не мога да не се почувствам обидена. Чак противна ли съм му се видяла? Вярно, че съм облечена малко по-различно, но…

— Може да я познаваш. Казва се Женвиев Бейли. Да! Не, не беше среща. Аз бях със… — Поколебава се. — Абе, странна ситуация беше…

Толкова съм се отдала на задачата да се слея с обстановката зад щанда със здравословните храни, че вече не гледам Ед. И изведнъж си давам сметка, че той вече си е платил покупките и излиза от заведението с торбичка в ръка. И трябва да мине покрай мен! Точно покрай мен, на крачки от мен… Моля те, не поглеждай…

Мамка му!

Сякаш доловил мислите ми, той вдига глава и поглежда точно надясно. И погледите ни се срещат. По лицето му се изписва изненада, но не и смут.

— Добре, до скоро, приятелче! — казва в телефона си и го изключва. — Здравей!

— О, здрасти! — Опитвам се да звуча нехайно, сякаш плановете ми за тази вечер непременно са включвали спотайване в ресторант за бързо хранене с бутилка сок в ръка и сандвич в другата. — Колко странно… да се видим… тук. Е, моите планове за вечерта се провалиха. — Прочиствам си гърлото и продължавам да бъбря несвързано: — В последната минута. Приятелите ми се обадиха да отменят вечерята, затова реших да си грабна нещо на бързичко и… Сандвичите тук са страхотни…

Накрая успявам да дръпна юздите на устата си. Защо изобщо трябва да се чувствам притеснена от създалата се ситуация? Не би ли трябвало той да се чувства притеснен?! И той е изловен в лъжа точно толкова, колкото съм и аз! Затова продължавам:

— Нали и ти имаше някакви планове за вечерта? Какво стана с тях? Или се притесняваш, че там, където отиваш, е толкова шикозно, че няма да сервират достатъчно храна? — И поглеждам към торбичката в ръката му, очаквайки с нетърпение да го видя как се изчервява.

Но на него дори окото му не трепва.

— Напротив, точно това са плановете ми за вечерта! Да си купя нещо набързо и да свърша някоя и друга работа. Утре рано сутринта излитам за Амстердам за една конференция, където ще изнасям доклад.

— О! — втрещявам се аз.

Лицето му е съвсем спокойно. Имам неприятното чувство, че казва истината. По дяволите!

— Ясно — кимвам. — Ами…

Настъпва неловка пауза, след което Ед учтиво кима и изрича:

— Приятна вечер!

И излиза спокойно от заведението, а аз го проследявам с усещането, че са ми подлели вода.

Джош никога не би ми подлял вода. Никога! Знаех си, че този тип не ми харесва!

— „Големият въпрос“? — прекъсва нечий глас мислите ми.

— Да? — Доста трудно, но успявам да се фокусирам върху кльощавия мъж пред мен. С небръснато лице, вълнена шапка и официалната табела на продавачите на списание „Големият въпрос“. И изпълвайки се с внезапна вина заради всичките пъти, когато съм бързала да подмина събратята му, аз решавам да се реванширам и с твърд глас изричам: — Разбира се! Ще взема пет! Много благодаря!

— И аз благодаря, девойче! — отвръща мъжът, кимва към роклята ми от двайсетте и допълва: — Хубава дрешка!

Подавам му парите и вземам петте си списания, след което се насочвам към касата. И междувременно в главата ми продължават да се въртят всички остроумни реплики, с които трябваше да затапя Ед Харисън. Например трябваше да се засмея жизнерадостно и да река: „Следващия път, когато си правиш планове за вечеря, Ед, напомни ми…“.

Не, трябваше да кажа: „Наистина, Ед, когато каза вечеря…“.

— Какво е това списание „Големият въпрос“? — изважда ме от моя транс Сейди. Примигвам няколко пъти, ядосвайки се по-скоро на себе си. Защо изобщо си хабя мислите за този човек? На кого му пука какво мисли той?!

— Това е списание за улицата — обяснявам. — Парите отиват за различни проекти за бездомните. Изключително благородна кауза.

Виждам я как обработва тази информация.

— Да, и аз си спомням за хора, които живееха на улицата — изрича отнесено. — След Голямата война. Тогава на всички ни се струваше, че страната никога повече няма да може да се изправи на крака.

— Съжалявам, господине, но не може да продавате списанието си тук! — чувам нечий любезен, но безапелационен глас и виждам как едно момиче в униформа извежда продавача на „Големия въпрос“ от ресторанта. — Съчувстваме на каузата ви, но политиката на компанията…

През витрината виждам как мъжът излиза на улицата. Изглежда напълно примирен с изгонването си и само след миг го забелязвам да предлага списанието си на минувачите, но всички до един го подминават с наведени или извърнати глави.

— С какво да ви помогна? — Едва сега осъзнавам, че касиерката ме вика и побързвам да се приближа до нея. Кредитната ми карта се оказва приклещена чак на дъното на чантата, затова минава известно време, докато успея да платя. И междувременно напълно изгубвам следите на Сейди.

— Какво по…

— Мамка му! Какво става там?

Внезапно си давам сметка, че всички касиери и касиерки възклицават нещо и си разменят объркани погледи. Бавно, много бавно се обръщам, за да видя какво гледат. И направо не мога да повярвам на очите си.

Клиентите целокупно напускат заведението. Всички се скупчват на тротоара и наобикалят продавача на „Големия въпрос“. Виждам как някои държат вече по няколко броя от списанието, а други му пъхат пари в ръцете.

В цялото заведение е останал само един клиент. Сейди се носи във въздуха около него с напрегнато лице, приближила уста до ухото му. Миг по-късно, с изплашен поглед, той оставя кутията със суши, която държи, и хуква при тълпата отвън, вече с изваден портфейл. Сейди остава вътре и наблюдава всичко скръстила доволно ръце. След известно време се сеща за мен и ме поглежда, а аз не успявам да се сдържа да не я даря с широка усмивка.

— Ти си жестока, Сейди! — оформям с устни.

Миг по-късно обаче тя вече е до мен и озадачено изрича:

— Защо ме мислиш за жестока? Не съм сторила нищо лошо!

— Жестока си! — повтарям, грабвам торбичката си и се измъквам навън. — Означава, че… си страхотна! Чудесна! Извърши едно изключително добро дело!

И посочвам с ръка тълпата клиенти отвън, скупчили се около продавача на „Големия въпрос“. Към тях непрекъснато прииждат минувачи, за да видят какво става, и горкият човечец се чуди къде да се дене от щастие. Наблюдаваме сценката известно време, след което се обръщаме и тръгваме заедно по улицата. Никой не казва нищо, но се разбираме и без думи. По едно време Сейди изненадващо изтърсва:

— Знаеш ли, и ти си жестока!

— Моля?

— И ти днес извърши едно добро дело! Знам, че никак не искаше да обличаш тази рокля, но ето че го направи. Заради мен! — Говори, без да ме поглежда, вперила поглед право напред. — Та затова много ти благодаря!

— О, няма защо — свивам рамене и отхапвам мъничко от сандвича си. — В крайна сметка не беше чак толкова лошо.

За нищо на света не бих го признала пред Сейди, защото си знам, че ще започне да злорадства и няма да ме остави на мира. Но истината е, че тази мода от двайсетте нещо започва да ми харесва.

Така де, отчасти.

Единайсета глава

Нещата тръгват на добре! Усещам го с цялото си същество. Даже и тази втора среща с Ед Харисън е положително нещо. Нали чичо Бил непрекъснато повтаря, че човек трябвало да се възползва от всяка предоставила му се възможност?! Точно това възнамерявам и да направя. Галавечерята на „Бизнес пийпъл“ е страхотен шанс за мен да се запозная с десетки професионалисти, да раздам визитките си и да впечатля хората. Натали непрекъснато повтаряше, че трябвало да се смесва с елита и да поддържа имиджа си. Е, сега е мой ред да се смеся с елита!

— Кейт! — възкликвам в мига, в който прекрачвам офиса си. — Трябват ми всичките ми налични визитки, един нов визитник и всички стари броеве на „Бизнес пийпъл“… — Не довършвам. Тя стиска телефонната слушалка в едната си ръка и прави кръгове във въздуха с другата. — Какво става?

— От полицията са! — изрича, като поставя ръка върху микрофона. — Търсят те по телефона! Искат да дойдат и да те видят!

— А, да.

В гърдите ми се приземява бучка лед. Полицията. Надявах се досега да са забравили за мен.

Озъртам се, за да проверя дали Сейди не е наоколо, но от нея няма и следа. Сещам се, че на закуска говореше нещо за някакъв магазин за стари дрехи в Челси, та нищо чудно да е отскочила дотам.