С поглед на човек, осъден на смърт, Ед започва да се поклаща непохватно напред-назад, полагайки неистови усилия да следва музиката. Изглежда толкова нещастен, че аз решавам да правя това, което прави и той, за да му помогна да се почувства по-добре. Но не мога да не призная, че по-неубедителен танц през живота си не бях виждала!

С периферното си зрение забелязвам, че всички се обръщат да ни гледат. Роклята ми се вие напред-назад, а огърлиците ми подрънкват. Ед е приковал поглед някъде в далечината, като че ли има извънтелесно преживяване.

— Извинете! — Един от сервитьорите, понесъл поднос, се опитва да мине между нас.

Та значи ние не само че не се намираме на дансинг, но и пречим на всички! Никога през живота си не съм имала по-мъчително преживяване от това!

— Танцувайте както трябва! — Обръщам се и виждам как Сейди ни наблюдава с ужас. — Това не е танцуване!

Какво очаква тя от нас? Да се впуснем във валс ли?

— Изглеждате така, сякаш тъпчете в кал! Ето как се танцува!

И в следващия момент от нея започват да хвърчат крака, колене и лакти в типичния чарлстон на двайсетте. Очите й светят от щастие и долавям как си тананика заедно с оркестъра. Е, поне някой тук се забавлява!

Виждам я как се присламчва все по-близо до Ед и накрая поставя елегантните си ръце върху огромните му рамене. После ги плъзва по бузите му.

— Не е ли божествен?! — промърморва и сваля ръцете си по-надолу, около кръста му и по гърба му.

— Успяваш ли да го почувстваш? — промърморвам невярващо, а Сейди се отдръпва като човек, хванат на местопрестъплението.

— Не в това е въпросът! — започва да се оправдава тя. — Пък и не е твоя работа!

Ясно. Значи не може. Е, щом й харесва, да прави каквото си ще. Но налага ли се да гледам, а?

— Сейди! — просъсквам, когато ръцете й се плъзват още по-надолу по тялото му.

— Моля? Каза ли нещо? — С огромно усилие на волята Ед успява да се фокусира върху мен.

Продължава да се клати в пълно неведение за факта, че една двайсет и три годишна жена от еманципираното поколение на двайсетте пълзи с хищническите си ръце по него.

— Казах… да спрем — заявявам и извръщам очи от Сейди, която тъкмо се опитва да му гризне ухото.

— Неее! — провиква се побесняла тя. — Ощеее!

— Страхотна идея — съгласява се веднага Ед и ние се запътваме към масата си.

— Ед? Ед Харисън? — На пътя на моя кавалер застава руса жена с бежови панталони, бяла риза и ликуващо изражение на лицето. На масата зад нея се виждат неколцина изтупани като нея бизнесмени, които наблюдават жадно сценката. — Точно както си мислех! Ти си! Ти да не би да… танцуваше току-що?

Докато Ед оглежда лицата на масата отзад, става очевидно, че най-лошият му кошмар се е сбъднал. И при това е петдесет пъти по-лош. Изпълвам се със съжаление към него.

— Точно… точно така — изрича накрая, сякаш и самият той не може да си повярва. — Ние танцувахме. — После се осъзнава и допълва: — Лара, познаваш ли Женвиев Бейли от Ди Еф Ти? Женвиев, запознай се с Лара! Здравейте, Бил, Майк, Сара… — кима по посока на всички хора, насядали около масата.

— Роклята ти е възхитителна! — отбелязва снизходително великата бизнес дама, плъзвайки очи по тоалета ми. — Очевидно си падаш по модата на двайсетте!

— Съвсем оригинална е! — кимвам ентусиазирано.

— Не се и съмнявам!

Усмихвам се колкото ми е възможно, обаче тя вече ме е отписала. Аз не желая да бъда облечена като поредицата стари кукли от „Дейли мейл“! Особено пред безсъмнено важни делови персони!

— Извинете! Ще отида да си освежа грима! — допълвам, като се насилвам отново да се усмихна. — Веднага се връщам!

Щом се озовавам в тоалетната, аз изваждам от чантата си носна кърпичка, намокрям я и започвам ожесточено да търкам лицето си. Ала нищо не се маха.

— Какво правиш?! — изписква Сейди, внезапно материализирала се зад мен. — Ще съсипеш цялото си лице!

— Просто се опитвам да приглуша леко нюанса — изричам между няколко отривисти търкания.

— О, този руж няма да излезе така! — махва пренебрежително с ръка тя. — Неизтриваем е. Трае дни наред. Червилото също!

Неизтриваем ли?

— Между другото, ти къде си се учила да танцуваш? — продължава нехайно пралеля ми, като се настанява между моя милост и огледалото.

— Никъде. Ние днес не се учим да танцуваме. Просто го хващаме в крачка.

— Личи си. Истинска трагедия си!

— А ти си голяма работа, нали?! — срязвам я аз. — Доколкото видях, изглеждаше така, сякаш още там се канеше да потракаш кокали с него!

— Да потракам кокали ли? — смръщва се Сейди. — Какво искаш да кажеш?

— Означава… нали се сещаш… — Млъквам смутено. Не съм много сигурна дали тракането на кокали е нещо, което бих желала да обсъждам с моята пралеля.

— Кажи де! — настоява Сейди. — Какво означава?

— Означава това, което правиш с някой друг — отговарям, като подбирам внимателно думите си. — Като пижамено парти. Само че без пижамите.

— О, това! — махва нехайно с ръка тя. — И го наричате „потракване на кокали с някого“?

— Понякога — свивам рамене аз.

— Какъв странен израз! А ние някога го наричахме просто секс.

— О! — възкликвам неловко. — Ами, ние също…

— Или „гримаси в хамбара“ — допълва тя.

Гримаси в хамбара ли?! И тя има наглостта да нарича „потракването на кокали“ странно?

— Хубаво. Както щете си го наричайте! — кимвам, свалям обувките си и разтривам разранените си крака. — Важното е, че изглеждаше така, сякаш искаше да го направиш с него точно тук, в бара!

Сейди се изхилва, намества лентата на главата си и се поглежда в огледалото.

— Но не можеш да не признаеш, че е красавец.

— Външно може би — признавам с неохота. — Обаче му липсва индивидуалност!

— Нищо подобно! — провиква се възмутено Сейди.

Тя пък откъде знае?! Нали аз бях тази, която бе принудена да води целия смотан разговор с него!

— Напротив, така е! Живее в Лондон вече месеци наред, а не си е направил труда да види нищо! — Примигвам болезнено, когато отново нахлузвам обувката си. — Трябва да си много тесногръд, за да постъпиш така! Как може да не проявяваш интерес към един от най-великите градове на света?! — Гласът ми вече кънти от възмущение. — Той не заслужава да живее тук!

— Като кореняк лондончанка, аз приемам отношението към моя град твърде на сериозно. — Вдигам очи, за да видя какво мисли Сейди, обаче тя отново е затворила очи и си тананика. Даже не си е направила труда да ме слуша!

— Мислиш ли, че би ме харесал? — изрича замечтано, отваряйки внезапно очи. — Така де, ако можеше да ме види! Ако можеше да танцува с мен!

Лицето й се изпълва с толкова много надежда, а очите й — с такъв блясък, че гневът ми автоматично се изпарява. Държа се като пълна егоистка! Какво значение има какъв е този тип?! Това няма нищо общо с мен! Тази вечер е изцяло на Сейди!

— Разбира се! — отговарям колкото ми е възможно по-убедително. — Мисля, че веднага би се влюбил в теб!

— И аз така смятам! — кимва доволно тя и се изпъчва гордо. — Между другото, знаеш ли, че лентата ти за коса е изкривена?

Намествам лентата на главата си и оглеждам смръщено отражението си.

— Изглеждам нелепо!

— Напротив, изглеждаш божествено! Ти си най-красивото момиче тук! Като изключим мен, разбира се — допълва нехайно.

— А знаеш ли колко глупаво се чувствам? — промърморвам и пак се опитвам да изтрия грима си. — Но какво ти пука на теб?! Единственото, за което мислиш, е твоята среща!

— Ще ти кажа нещо, миличка — отбелязва Сейди, като ме оглежда критично в огледалото. — Имаш устни като на филмова звезда! По мое време всяко момиче би убило, за да има устни като твоите! Сигурна съм, че веднага щяха да те вземат в киното!

— Да бе! — подбелвам очи.

— Погледни се само, глупаче! Приличаш на филмова героиня!

Крайно неохотно аз отново се обръщам към огледалото, като се опитвам да си се представя върху примигваща, черно-бяла лента, завързана върху релсите, на фона на усмъртяващите слуха злокобни акорди на някое раздрънкано пиано. Ха, тя май наистина има право! Изглеждам като филмова звезда от двайсетте!

— О, сър, моля ви, пощадете ме! — проточвам превзето, като изпърхвам с клепки.

— Именно! Виждаш ли?! Сребърният екран щеше да се влюби в теб!

Погледите ни със Сейди се срещат и аз не мога да сдържа усмивката си. Това е най-странната, най-идиотската среща в моя живот, но незнайно как настроението на моята пралеля се оказва заразително.

Когато се връщаме триумфално в бара, забелязвам, че Ед продължава да си бърбори сладко с Женвиев. Тя се е отпуснала „небрежно“ на високия стол до него, обаче аз автоматично схващам, че позата е целенасочена и предназначена да му покаже колко висока и елегантна е тя. Но схващам също така, че той изобщо не забелязва този факт, което някак си го издига в очите ми.

Обаче Сейди забелязва. Започва да се опитва да избутва Женвиев с лакти, крещейки „Махай се!“, обаче бизнес дамата изобщо не я усеща. Очевидно съзнанието й е направено от някаква материя, доста по-твърда от нормалната.