— И ти изглеждаш много шикозно, старче! — изричам на глас, като го фиксирам с измъчена усмивка, а после завъртам огърлиците си толкова рязко, че една ме цапва в окото.

Ох! Това боли!

— Да. Ами… — Ед буквално се чуди какво да каже. Озърта се смутено и изрича: — Аз… мога ли да ти предложа нещо за пиене? Чаша шампанско например?

— Помоли го за смукалка! — инструктира ме Сейди. — И се усмихни! Досега не си се усмихнала нито веднъж като хората!

— Може ли да помоля за смукалка? — изричам и се изкисквам неестествено. — Направо обожавам смукалките!

— Искаш да кажеш сламка, нали? — поглежда ме смръщено Ед. — Но защо?

Един господ знае защо. Поглеждам безпомощно към Сейди.

— Кажи: „За да си издухам балончетата от шампанското, скъпи!“ — просъсква тя.

— За да си издухам балончетата от шампанското, скъпи! — повтарям послушно, изкисквам се и за всеки случай отново завъртам огърлиците си. Започвам да му хващам цаката.

Ед изглежда така, сякаш му иде да потъне в земята от срам. Не го виня.

— Защо не седнеш? — изрича с измъчен глас. — Аз ще донеса питиетата.

Насочвам се към масата, където седеше той, и дръпвам тапицирания с велур стол.

— Седни така! — командва Сейди и сяда превзето с навирена брадичка и ръце на коленете. Старая се да я копирам колкото ми е възможно по-добре. — Отвори широко очи! — Оглежда неспокойно хората, скупчили се на групички по масите и на бара. Разговорите са възобновени и барът отново е изпълнен с жужене. Чува се и тиха, дискретна барова музика. — Кога пристига оркестърът? Кога ще започнат танците?

— Тук няма оркестър — промърморвам под нос. — Няма и танци. Това не е такова място.

— Няма танци ли? — озърта се ядосано тя. — Не може да няма танци! Нали именно те са целта! Нямат ли някаква по-живичка музика? Нещо с повече тръпка?

— Нямам представа — отговарям саркастично. — Попитай го — и кимвам по посока на бармана точно в момента, когато пред мен се появява Ед с чаша шампанско и друга, която изглежда като втори джин фис. Така, като го гледам, ми изглежда троен.

Той сяда срещу мен, оставя питиетата на масата, вдига своята чаша и побързва да каже:

— Наздраве!

— Чин-чин! — изчуруликвам с ослепителна усмивка, разбърквам набързо шампанското със сламката си и отпивам голяма глътка. Оглеждам се, за да получа одобрението на Сейди, обаче тя пак е изчезнала нанякъде. Оглеждам тайничко заведението и я зървам зад бара да крещи нещо в ухото на бармана.

Господи боже мой! Какви ги дроби пък сега?!

— Е… отдалече ли идваш?

Вниманието ми се отклонява от бара. Осъзнавам, че Ед говори на мен. А Сейди я няма никаква, за да ми подава репликите. Страхотно! Значи в крайна сметка ще мога да проведа и един нормален разговор.

— Ами… не особено от далече. От Килбърн.

— Аха, Килбърн — кима тържествено той, сякаш току-що изрекох някоя велика мъдрост.

Докато се опитвам да измисля нещо любезно, което да кажа, плъзвам поглед по него. Тъмносивото му сако е изключително тузарско — в това няма спор. По-висок е, отколкото си го спомням, с по-широки, по-яки рамене и скъпа на вид риза. Лек намек за умора след края на работния ден, същите смръщени вежди, които видях и в офиса. За бога! Та сега е уикенд и той е на среща! Защо трябва да изглежда така, сякаш се намира на ужасно сериозно заседание на борда на директорите, където всеки тръпне да не бъде уволнен и да не изгуби бонусите си?!

Усещам прилив на раздразнение в душата си. Може поне да се престори, че си прекарва добре!

— Е, Ед! — правя героичен опит да му се усмихна аз. — Акцентът ти ми подсказва, че си американец.

— Точно така — кимва той, но не благоволява да ми даде повече информация.

— Откога си тук?

— От пет месеца.

— Харесва ли ти Лондон?

— Не съм имал възможност да го опозная достатъчно.

— Но трябва! — не успявам да прикрия аз вродения си ентусиазъм. — Трябва да видиш Лондонската кула, Ковънт Гардън, да се повозиш с лодка до Гринуич…

— Може би — промърморва той, усмихва ми се сковано и отпива от питието си. — Но съм твърде зает на работа.

Това е най-непохватното извинение, което бях чувала досега. Как е възможно да се преместиш да живееш в нов град и да не си направиш труда да го опознаеш?! Знаех си, че този тип няма да ми хареса! Знаех си! Поглеждам встрани и забелязвам Сейди до себе си. Кръстосала е ръце пред гърди и се цупи.

— Този барман е голям инат! — жалва ми се пралеля ми. — Върви и му кажи да смени музиката! Веднага!

Тя с всичкия ли си е? Сразявам я дискретно с поглед, обръщам се към Ед и учтиво му се усмихвам.

— Е, Лара, а ти какво работиш? — Става ясно, че е решил и той да даде някакъв принос в този разговор.

— Издирвам квалифициран управленски персонал.

Ед автоматично застава нащрек.

— Да не би да си от „Стърджис Къртис“?

— Не! Притежавам собствена компания. Бюро за набиране на управленски персонал „Л и Н“.

— Много хубаво. Защото нямаше да ми бъде никак приятно да те обидя с нещо.

— А какво им е толкова лошото на „Стърджис Къртис“? — не успявам да устоя на любопитството си аз. — Чувам подобна реакция за втори път, та…

— Те са истински демони от ада! — По лицето му се изписва такъв неподправен ужас, че ми идва да се разкискам. — Преследват ме всеки божи ден! Искате ли тази работа? Интересувате ли се от онази работа? Използват различни номера, за да прескочат секретарката ми! Но пък… — Потръпва и тръсва глава. — Иначе са много добри в работата си. Дори ме поканиха да седна на масата им на галавечерята на списание „Бизнес пийпъл“.

— Аууу! — не мога да не се впечатля аз. Никога досега не съм била на галавечерята на „Бизнес пийпъл“, но пък съм чела много за нея в списанието. Винаги я организират в някой голям хотел в Лондон и е едно от най-бляскавите събития на сезона. — Е, ще отидеш ли?

— Дори ще изнасям доклад.

Божичко! Той ще изнася доклад на галавечерята на „Бизнес пийпъл“! Значи трябва да е някаква много важна клечка! Нямах никаква представа. Повдигам леко очи, за да погледна Сейди, обаче нея никаква я няма.

— А ти ще ходиш ли? — пита от любезност и той.

— Амиии… тази година, не. — Опитвам се да го кажа така, сякаш това е само временно. — Тази година моята фирма не успя да сформира маса.

Като имате предвид, че масите там са за по дванайсет човека и наемането им струва пет хиляди лири, а в моята фирма работят точно двама човека и разполагаме с минус пет хиляди лири.

— Аха — свежда глава той.

— Но съм сигурна, че догодина ще успеем! — побързвам да замажа положението аз. — Нищо чудно да вземем и две маси! Нали знаеш, когато правиш нещо, го прави със замах! Дотогава сигурно ще сме се разширили… — Не довършвам. Изобщо не разбирам защо полагам някакви усилия да впечатля този тип. Той очевидно не се интересува от нито една моя дума.

Докато засмуквам шампанското през сламката си, си давам сметка, че музиката е спряла. Обръщам се към бармана — забелязвам го да стои край сиди плейъра зад бара, очевидно преживявайки огромна душевна борба между собствената си воля и гласа на Сейди, която му пищи нещо в ухото. Какво е намислила този път?

Накрая, видимо капитулирайки, барманът вади един компактдиск от кутията си и го пъхва в плейъра. И в следващата минута въздухът се изпълва с някаква старомодна оркестрова музика в стил Коул Портър. Сейди се плъзва зад стола на Ед с триумфално изражение на лицето.

— Най-накрая! Знаех си аз, че този барман не може да няма нещо подходящо в чекмеджето си! А сега покани Лара на танц! — инструктира Ед, после се привежда по-близо до ухото му и повтаря: — Покани я на танц!

О, не! Само не това!

„Съпротивлявай се! — отправям мислено послание към Ед аз. — Не я слушай! Бъди силен!“ Изпращам му най-силните телепатични сигнали, на които съм способна. Но очевидно не съм способна на кой знае какво. Докато Сейди продължава да пищи в ухото му, по лицето на Ед се изписва болезнено объркване. Изглежда като човек, на когото никак, ама никак не му се повръща, обаче няма никакъв избор.

— Лара — прочиства гърлото си той и разтрива лицето си. — Би ли желала да… потанцуваме?

Ако сега му откажа, Сейди ще излее цялото си отмъщение върху мен. Знам си. Но пък нали точно това искаше! Нали точно затова всички сме тук?! За да може тя да танцува с Ед!

— Окей — кимвам.

Неспособна да повярвам какво правя, аз оставям чашата си и се изправям. Тръгвам след Ед към миниатюрното късче свободна площ до столовете на бара, а после той се обръща срещу мен. За момент и двамата се гледаме втрещено, парализирани от чудовищността на ситуацията.

Този сценарий стопроцентово не включва танци. И ние определено не се намираме на дансинга. Това не е клуб, това е бар. Никой друг не танцува. Архаичната джазова музика продължава да звучи от високоговорителите — някакъв тип пее за велурени обувки. Няма нито ритъм, нито нищо. Няма нищо, на което да можем да танцуваме.

— Танцувай! — Сейди снове между нас като нетърпелива вихрушка. — Танцувайте заедно! Хайде, танцувайте!