— Но ако не облечеш роклята, която съм ти избрала аз, значи срещата изобщо няма да бъде моя! Ще си бъде твоята среща! — възкликва пралеля ми и усещам, че гласът й започва да се извисява. Скоро ще достигне познатите пискливи висоти. — Тогава по-добре да си остана у дома! Излизай си ти с него!

— Виж, Сейди… — въздъхвам аз.

— Това е моят мъж! Това е моята среща! — провиква се тя с много горчивина в гласа. — Моята! С моите правила! Това е последният ми шанс да се позабавлявам с мъж, а ти смяташ да провалиш всичко, като облечеш някакъв си отвратителен парцалив тоалет…

— Не искам да ти провалям срещата! — прекъсвам я.

— Обеща, че ще направиш нещата по моя начин! Обеща ми!

— Престани да ми крещиш! — отдръпвам се и слагам ръце на ушите си. — Господи!

— Наред ли е всичко? — появява се внезапно продавачката Нора и ме поглежда подозрително.

— О, да — отвръщам, като се опитвам да се овладея. — Аз просто… говорех по телефона.

— Аха! — кимва тя и лицето й се отпуска. Кимва по посока на бронзовата копринена рокля, която все още е в ръцете ми, и пита: — Искате ли да я пробвате? Прекрасно произведение на модата! Изработена е в Париж! А видяхте ли седефените колчета? Божествени са!

— Ами… Хммм…

— Ти обеща! — Сейди е вече на около пет сантиметра от мен, вирнала брадичка, с проблясващи страстно очи. — Обеща ми! Това е моята среща! Моята! Моятааа!

Тя е като безмилостна пожарна сирена. Отдръпвам глава, опитвайки се да запазя самообладание. Наясно съм, че за нищо на света няма да я издържа да ми пищи цяла вечер. Главата ми ще експлодира.

А и нека бъдем честни — Ед Харисън и без това вече ме мисли за откачалка. Какво значение има дали ще се появя в рокля от двайсетте или с моята дълга пола? Никакво.

Именно.

Пък и Сейди е права. Срещата си е нейна. Нищо не ми пречи да направя нещата така, както тя иска.

— Добре! — обръщам се накрая към продавачката, с което прекъсвам настойчивата литания на пралеля ми. — Убедихте ме. Ще пробвам роклята!

Десета глава

Ако някой познат ме види, ще умра. Направо ще умра!

Измъквам се от таксито и оглеждам внимателно улицата. Слава богу, никой познат. Никога през живота си не съм изглеждала толкова нелепо! Ама така става, когато позволиш на мъртвата си пралеля да поеме контрола над външния ти вид!

Облечена съм с бронзовата флепърска рокля, която купих от магазина. Едва успях да й вдигна ципа. Очевидно през двайсетте не са си падали особено по големи гръдни обиколки. Краката ми са напъхани в бронзовите бални пантофки. От врата ми висят шест дълги огърлици от мъниста. Главата ми е стегната с черна лента, обсипана с мъниста, а от нея стърчи перо.

Перо, моля ви се!

Косата ми беше подложена на поредица от мъчения, включваща старомодни букли и къдрици, чиято направа със старата маша ми отне приблизително два часа. Когато това изпитание свърши, Сейди настоя да намацам косата си с някаква странна помада, която открила в същия допотопен магазин, и сега прическата ми е твърда като камък.

Що се отнася до грима ми… просто нямам думи! Абе тези хора от двайсетте сериозно ли са се мислели за красиви в този вид? Лицето ми е покрито с бяла пудра, а на всяка от бузите ми се мъдри по едно кръгче руж. Очите ми са очертани с дебела, черна очна линия. Клепките ми са намацани с отровнозелена паста, която излезе от старата бакелитова кутийка. А що се отнася до миглите ми, все още нямам представа какво имам там — нещо черно и лепкаво, което Сейди нарича „Козметик“. Накара ме да го загрея в тиган, а после да намацам с него миглите си.

Добре де, ама защо?! Нали си имам чисто нова спирала „Ланком“?! Водоустойчива, с подвижна четчица и всичко останало. Ама не! Сейди изобщо не прояви никакъв интерес. Беше толкова възбудена при вида на всичките тези глупави, старомодни гримове и не спря да ми разказва как двете с Бънти някога се приготвяли за партита и как си скубели взаимно веждите, и как от време на време надигали тайните си пищовчета.

— Дай да те видя! — застава властно пред мен Сейди на тротоара и ме оглежда. Лично тя е облечена в златиста рокля, а ръкавиците й стигат чак до лактите. — Трябва да освежиш червилото си!

Знам си, че няма никакъв смисъл дори да намеквам за едно дискретно мацване с гланц за устни. С дълбока въздишка бръквам в чантата си и вадя оттам бурканчето ярко червило, след което добавям още цвят към и без това достатъчно ярко начервените ми, допълнително удебелени и без това пълни устни.

Покрай мен минават две момичета. Едното сръгва другото, а после и двете ме зяпват. Очевидно си мислят, че съм тръгнала на карнавал и се надявам да грабна титлата „Най-автентичен костюм“.

— Изглеждаш божествено! — възкликва Сейди със светнали очи. — Трябва ти само едно цигаре! — Оглежда улицата. — Има ли тук магазин за тютюн? Боже, как не се сетихме да вземем табакера! Видях една толкова сладка…

— Аз не пуша! — срязвам я аз. — Освен това пушенето на публични места вече е забранено. Със закон!

— Ама че абсурден закон! — възмущава се пралеля ми. — И как тогава си организирате цигарени партита?

— Не си организираме цигарени партита! Пушенето причинява рак! Вреди на здравето! Убива!

— Да бе, аз затова живях до сто и пет години, нали?! — махва презрително с ръка тя, а после ме подканва: — Добре де. Хайде!

Тръгвам след нея към вратата, над която се вижда знак „Гарванът“. Едва пристъпвам в старомодните си обувки. Когато стигам до входа, осъзнавам, че тя е изчезнала. Къде се дяна пък сега?

— Сейди? — Обръщам се и оглеждам улицата. Ако ме е зарязала, за да се чувствам като в небрано лозе, направо ще я убия!

— Той вече е тук! — Чувам внезапно гласа й и тя се появява още по-превъзбудена и отпреди. — Направо е неустоим!

Въздъхвам отчаяно. Имах някакви слаби надежди, че Ед Харисън ще ми върже тенекия.

— Как изглеждам? — пита Сейди и приглажда косата си.

Сърцето ми се изпълва с огромна тъга за нея. Надали е много забавно да отиваш на среща, без изгората ти да може да те види.

— Изглеждаш страхотно! — побързвам да я успокоя. — Ако можеше да те види, щеше да реши, че си жестока!

— Как така съм жестока?! Че аз не проявявам жестокост към никого! — възмущава се тя.

— „Жестока“ означава „красива“, „сексапилна“. Така казваме днес.

— О, в такъв случай добре — кимва тя и погледът й се плъзва към вратата, след което се връща отново върху мен. — Само не забравяй, че това е моята среща!

— Да, знам, че това е твоята среща — отговарям търпеливо. — Достатъчно ми наду ушите по този въпрос.

— Искам да кажа… бъди мен! — изрича и ме поглежда умоляващо. — Казвай онова, което аз ти кажа да казваш! Прави онова, което аз ти кажа да правиш! Така ще имам усещането, че аз съм тази, която говори с него. Разбираш ли ме?

— Не се тревожи! Веднага схванах. Ти ми подаваш репликите, а аз ги изговарям. Обещавам!

— Тогава влизай! — махва по посока на вратата тя.

Бутвам тежката врата от матирано стъкло и се озовавам в шикозно фоайе с велурена тапицерия по стените и приглушено осветление. Пред себе си забелязвам друга двойна врата, зад която се вижда самият бар. Докато минавам през нея, улавям отражението си в попадащото в сумрака огледало и сърцето ми се свива от ужас.

Не знам защо, обаче тук се чувствам още по-нелепо, отколкото се чувствах в апартамента си. Огърлиците ми подрънкват на всяка крачка. Перото, втъкнато в лентата през главата ми, подскача. Изглеждам като типично момиче от двайсетте. И се озовавам в бар в минималистичен стил, пълен с готини хора, всички до един облечени в дискретни цветове и скъпи костюми.

Докато пристъпвам неловко напред, като се опитвам да запазя самообладание, внезапно забелязвам Ед. Той седи на един стол на десетина метра от мен, облечен в традиционен костюм, и пие съвсем традиционен джин фис. Вдига очи, поглежда към мен и ги свежда. После изведнъж пак ги вдига стреснато.

— Виждаш ли?! — изрича триумфално Сейди. — Направо не може да отлепи очи от теб!

Не може и още как! Горкият човек се е ококорил и е зяпнал, а лицето му постепенно придобива странен, бледозеленикав нюанс.

Бавно, много бавно, сякаш се опитва да крачи през лепкава кал, той се изправя на крака и се приближава към мен. Забелязвам как барманите се побутват един друг, а от масата, покрай която минавам, се долавя сподавен смях.

— Усмихни му се! — разпорежда се авторитетно Сейди в ухото ми. — Тръгни към него, клатейки задничето си, после изпърхай с клепки и кажи: „Здравей, татенце!“.

Татенце ли?!

„Това не е моята среща! — напомням си трескаво. — Не е моята среща! Това е срещата на Сейди! Аз просто играя нейната роля!“

— Здравей, татенце! — изричам толкова жизнерадостно, колкото мога.

— Здрасти — едва промърморва той. — Изглеждаш… — И размахва безпомощно ръце.

Около нас всички разговори са замрели. Целият бар ни гледа. Чудничко! Цял живот все за това съм си мечтала.

— Кажи му още нещо! — наставлява ме Сейди, като подскача възбудено насам-натам. Очевидно изобщо не забелязва неловката ситуация. — Кажи му: „И ти изглеждаш много шикозно, старче!“. И завърти огърлиците на пръста си!