— Не е там! — провиква се Сейди и застава на пътя ми. — Трябва да излезем! В един магазин е!

— Магазин ли? — втренчвам се неразбиращо в нея аз. — Какво искаш да кажеш с това „в магазин“?

— Бях принудена да изляза и да ти потърся! — отсича тя и вирва предизвикателно брадичка. — В гардероба ти няма нищо нормално! Никога досега не бях виждала такива парцаливи дрехи!

— Дрехите ми не са парцаливи!

— Затова излязох — продължава тя, без изобщо да ми обръща внимание — и ти намерих една великолепна рокля! Истински ангел! Непременно трябва да я купиш!

— Къде? — питам, като се опитвам да се сетя къде би могла да е ходила. — В кой магазин? Да не би да си ходила в центъра на Лондон?

— Ще ти покажа! Хайде! Не си забравяй чантата!

Не мога да не се почувствам трогната, представяйки си как горката ми пралеля е обикаляла „Маркс енд Спенсър“ или който и да било друг магазин, за да ми търси подходящ тоалет.

— Окей, добре! — изричам накрая. — Стига да не изпразниш банковата ми сметка! — Грабвам си чантата и ключовете. — Хайде, покажи ми!

Очаквам Сейди да ме поведе към станцията на метрото и да ме завлече на Оксфорд Съркъс или някъде там. Но вместо това тя завива точно зад ъгъла на нашата кооперация и навлиза в поредица от малки улички, за чието съществувание изобщо не бях подозирала.

— Сигурна ли си, че е тук? — обаждам се колебливо.

— Разбира се! — отговаря тя и пак се опитва да ме влачи напред. — Хайде!

Минаваме покрай поредица от къщи, малък парк и колеж. Наоколо не се вижда нищо, дори бегло наподобяващо магазин. Тъкмо се каня да кажа на Сейди, че се е объркала, когато тя завива зад поредния ъгъл и с триумфален жест отсича:

— Стигнахме!

Намираме се пред поредица от малки магазинчета. Има едно за вестници и списания, след него химическо чистене, а точно на другия ъгъл — врата с дървена табела над нея, на която пише: „Мода от различни епохи“. На витрината се вижда манекен с дълга рокля от сатен, ръкавици до лактите, шапка с воалетка и изобилие от брошки. До манекена са подредени стари кутии за шапки и архаична тоалетка, върху която се мъдрят емайлирани четки за коса от всякакъв вид и порядък.

— Това е най-добрият моден магазин във вашия район! — отсича тя. — Който успях да открия за това кратко време, разбира се. Но пък вътре има всичко, което ни трябва. Хайде!

И преди да успея да кажа каквото и да било, тя вече е потънала в магазина. Аз нямам никакъв друг избор, освен да я последвам. Вратата се отваря с тихо иззвъняване на звънче. Иззад миниатюрния щанд ми се усмихва жена на средна възраст. По раменете й пълзят дълги кичури зле боядисана руса коса в отровен нюанс на жълтото. Облечена е в нещо, което, след известен размисъл, разпознавам като оригинален кафтан от седемдесетте на яркозелени кръгове. От врата й висят няколко кехлибарени огърлици.

— Здравейте! — усмихва ми се любезно тя. — Добре дошли в моя магазин! Аз съм Нора. Идвали ли сте и преди?

— Здравейте! — кимам в отговор. — Не. За първи път влизам тук.

— От някоя конкретна епоха или дреха се интересувате?

— Ами… просто ще поогледам — усмихвам се сконфузено. — Благодаря!

Изгубила съм от поглед Сейди, затова просто тръгвам небрежно из магазина. Никога не съм си падала по стари дрехи, но не мога да отрека, че дори и аз откривам тук страхотни нещица. Рокля от шейсетте в сюрреалистично розово се мъдри до перука във формата на кошер. Целият рафт над тях е пълен с оригинални корсети и фусти. Шивашкият манекен в ъгъла е облечен в сватбена рокля в кремава дантела, заедно с воала и дори миниатюрен, хербаризиран букет. В стъкления шкаф се виждат бели ботушки за пързаляне на лед, намачкани от дълга употреба. Има и колекции от ветрила, чанти, стари червила…

— Къде си? — Нетърпеливият глас на Сейди пронизва тъпанчетата ми. — Хайде, ела!

Прави ми знак да отида в ъгъла на магазина. Изпълнена с грозни предчувствия, аз правя няколко плахи крачки натам.

— Сейди — прошепвам едва чуто, — съгласна съм, че всичко тук е много готино, но не забравяй, че отивам просто на едно питие! Нищо особено! Не вярвам да смяташ, че…

— Виж! — махва победоносно с ръка тя. — Идеална е!

Никога повече няма да позволя призрак да ми дава модни съвети!

Сейди ми сочи към рокля от 1920-те години, типична за движението на флепърите5. Бронзова копринена рокля с паднала талия, малки ръкавки, покрити с мъниста, и пелерина към нея. На етикета пише: „Оригинална рокля от 1920-те, изработена в Париж“.

— Не е ли зашеметяваща?! — писука Сейди и се върти около роклята с очи, светнали от ентусиазъм. — Приятелката ми Бънти имаше подобна, само че в сребърно!

— Сейди! — изричам, след като успявам да върна гласа си. — Не мога да облека подобно нещо на среща! Не бъди глупава!

— Разбира се, че можеш! Пробвай я! — И се опитва да ме тика с кльощавите си бели ръчички. — Естествено, после ще ти се наложи да си отрежеш косата, но…

— Няма да си режа косата! — отстъпвам ужасено от нея аз. — И за нищо на света няма да облека подобно нещо!

— Ама аз ти открих и подходящи обувки! — все едно не чула нищо, продължава да си нарежда Сейди, отлита леко към близкия рафт и ми сочи някакви бални пантофки в същия бронзов оттенък. — Както и истински грим! — Завърта се около стъклен шкаф и ми посочва кутийка от бакелит, до която се вижда надпис: „Оригинален комплект за гримиране от 1920-те. Изключително рядка находка!“.

— Имах комплект точно като този! — изрича мечтателно тя и го съзерцава с нега. — Това са най-добрите гримове, правени някога! Ще те науча как се слага!

Да бе!

— Сейди, аз знам как се слага червило и грим, благодаря!

— Изобщо си нямаш на представа! — срязва ме безцеремонно тя. — Но нищо! Аз ще те науча! — допълва благосклонно. — И ще накъдрим косата ти с маша! Видях, че тук предлагат и такива! — И ми сочи старо кашонче, в което забелязвам някаква чудата метална джаджа. — Ако направиш известно усилие, ще изглеждаш къде-къде по-добре! Само да можехме да ти намерим и свестни найлонови чорапи… — И започва да върти глава като обезумяла.

— Сейди, престани! — просъсквам вбесено. — Сигурно си луда да допуснеш, че ще купя каквото и да било от…

— Божичко, все още помня оня неповторим аромат на подготовката за партитата! — изрича мечтателно тя и притваря очи. — Червило и опърлена коса…

— Опърлена коса ли?! — изписквам вече не на шега ужасена. — За нищо на света няма да ти позволя да ми пърлиш косата!

— О, я не ми се пени толкова! — махва нетърпеливо с ръка тя. — Невинаги се стига до опърляне!

— Оправяте ли се? — появява се внезапно Нора с подрънкване на кехлибарените си огърлици и аз подскачам стреснато.

— О, да. Благодаря!

— От двайсетте ли конкретно се интересувате? — пита и се насочва към един стъклен шкаф. — Разполагаме с някои прекрасни оригинални неща. Сдобихме се с тях съвсем наскоро от един аукцион.

— Да, виждам — кимам любезно. — Тъкмо ги разглеждах.

— Само за това не съм сигурна какво е… — Взема малко изящно бурканче, обърнато върху кръгла основа. — Странен предмет. Какво е според вас? Може би някакъв вид медальон?

— Пръстен за руж! — отсича Сейди и подбелва отегчено очи. — Абе, вече никой ли не знае нищо за модата?!

— Мисля, че е пръстен за руж — не мога да се стърпя да не се направя на компетентна аз.

— Аха! — възкликва Нора силно впечатлена. — Значи сте експерт по двайсетте! Значи сигурно знаете и как се използва тази стара маша! — Вади от кашона странната джаджа и я вдига предпазливо. — Сигурно е необходимо голямо майсторство, за да боравиш с такова неща! Опасявам се, че е доста преди времето ми!

— Лесна работа! — просъсква презрително Сейди в ухото ми. — Ще ти покажа!

Звънчето на вратата звънва и в магазинчето влизат две момичета, които автоматично започват да ахкат и охкат.

— Това място е жестоко! — чувам едното да казва.

— Извинете! — усмихва ми се Нора. — Ще ви оставя да поразгледате. Ако пожелаете да пробвате каквото и да било, обадете ми се!

— Непременно! — усмихвам се в отговор. — Благодаря!

— Кажи й, че искаш да пробваш бронзовата рокля! — изстрелва автоматично Сейди. — Хайде, бързо!

— Престани! — просъсквам, когато продавачката се отдалечава. — Не искам да я пробвам!

Сейди се смръщва и отбелязва:

— Не може да не я пробваш! Ами ако не ти стане?

— Няма да я пробвам, защото няма да я облека довечера! — отсичам и усещам, че започвам да се вбесявам. — Слез на земята, Сейди! Сега сме в двайсет и първи век! Не можеш да ме накараш да се намажа с някакво древно червило и да се навия с някаква допотопна маша! И за нищо на света няма да облека рокля от двайсетте на среща! Забрави!

В продължение на няколко секунди Сейди е прекалено слисана, за да отговори каквото и да било. Накрая изрича бавно:

— Но ти ми обеща! Обеща ми, че аз мога да избера тоалета ти!

И ме поглежда с огромните си, тъжни очи.

— Но аз си мислех, че имаш предвид нормални дрехи! — почти се провиквам аз. — Дрехи от двайсет и първи век! А не това! — Грабвам роклята и я размахвам срещу нея. — Нелепа е! Това е карнавален костюм!