— Малеее! — Оставям дрехите си на леглото и този път се заглеждам съвсем сериозно в Сейди. — Ти си била голяма бунтарка! За всичко ли се държеше така?

— В интерес на истината, доста тормозех родителите си. Обаче те бяха буквално задушаващи! Типични викторианци! Къщата ни беше като музей! — Потръпва от очевиден ужас. — Баща ми не одобряваше нито снимките, нито чарлстона, нито коктейлите… Всъщност нищо не одобряваше! Смяташе, че момичетата трябва да прекарват времето си в подреждане на цветя и ръкоделие. Примерно като моята сестра Вирджиния.

— Искаш да кажеш… баба? — Неочаквано осъзнавам, че разказът й ми става много интересен и с нетърпение очаквам да чуя повече за миналото на семейството. Спомням си баба единствено като белокоса старица, които обича да чопли нещо в градината. Изобщо не мога да си я представя като момиче. — Каква беше тя?

— Непоносимо добродетелна! — отговаря пралеля ми и сбърчва отвратено лице. — Точно тя носеше корсети! Дори и когато целият свят се отказа от тях, Вирджиния не прекрачваше прага на стаята си без корсет, вдигаше си дългата коса на стегнато кокче и всяка седмица ходеше в църквата, за да подрежда цветята! Беше най-скучното момиче в Арчбъри! И нищо чудно, че се омъжи за най-скучния мъж в Арчбъри! Родителите ни бяха на седмото небе!

— Какво е това Арчбъри?

— Където живеехме. Село в графство Хартфордшир.

Това ми напомня нещо. Арчбъри… сигурна съм, че съм чувала за…

— Хей, почакай! — провиквам се внезапно. — Къщата в Арчбъри! Онази, която е изгоряла през 1960-те! Това ли е вашата къща?

Всичко започва да се връща в главата ми. Преди много години татко ми разказваше за старата фамилна къща в Арчбъри и дори ми показа черно-бяла снимка на нея от деветнайсети век. Казваше, че като малки, двамата с чичо Бил прекарвали по цяло лято там, а после, когато баба им и дядо им починали, дори се преместили да живеят там. Било много красиво — с дълги, широки коридори, огромни килери и величествено стълбище. Но след пожара земята била продадена и на нейно място били построени множество малки къщички.

— Точно тя. Да, спомням си, че по това време Вирджиния живееше там със семейството си. Впрочем именно тя причини пожара. Забравила някаква свещ. — Сейди внезапно млъква, а след няколко секунди добавя не без доза сарказъм: — В крайна сметка се оказа, че не била толкова перфектна!

— Веднъж минахме през селото — опитвам се да я успокоя аз. — Видяхме новите къщи. Не са чак толкова лоши.

Ала Сейди очевидно изобщо не ме чува. С отнесен поглед изрича:

— Изгубих всичко. Всички мои неща, които държах там, докато пътувах по чужбина. Всичко изгоря в този пожар!

— Ужасно… — промърморвам сконфузено.

— Какво значение има? — провиква се неочаквано тя, дошла на себе си. — На кого му пука?! — Завърта се по посока на гардероба ми и властно изрича: — Извади всичките си дрехи! Искам да ги видя!

— Както кажеш — свивам рамене, грабвам едновременно няколко закачалки и ги стоварвам на леглото. — Разкажи ми за съпруга ти! Какъв беше той?

Сейди се замисля за момент, а после отговаря:

— На сватбата ни беше облечен с аленочервена жилетка. Освен това не си спомням почти нищо за него.

— Само това ли помниш? Една жилетка?!

— А, да! Имаше и мустаци — допълва тя.

— Не те разбирам — отбелязвам, докато продължавам да хвърлям дрехи на леглото си. — Как си могла да се омъжиш за човек, когото не обичаш?

— Защото това беше единственият начин да избягам от дома! — изтъква Сейди така, сякаш това се подразбира от само себе си. — Непрекъснато се карах с родителите си. Баща ми беше спрял издръжката ми, викарият се отбиваше у дома всеки ден, всяка вечер бях заключвана в стаята си…

— Че какво толкова си направила? — възкликвам, изгаряща от любопитство. — Да не би пак да са те арестували?

— Това… няма значение — отговаря след кратка пауза Сейди. Обръща ми гръб и се втренчва в прозореца. — Важното е, че просто трябваше да се махна оттам. И бракът ми се стори най-лесният начин. Междувременно родителите ми вече ми бяха намерили подходяща партия. Ако щеш ми вярвай, но в онези години мъжете не се редяха на опашка, за да ти искат ръката!

— О, знам! И днес е така! — кимвам съчувствено. — Всеизвестен факт е, че в Лондон не може да бъде намерен нито един свестен, необвързан мъж! Нито един!

Когато вдигам очи, забелязвам, че пралеля ми ме съзерцава с видимо озадачение. После бавно изрича:

— Нашите ги изгубихме в Голямата война.

— О, наистина! — преглъщам сконфузено. — Голямата война.

Има предвид Първата световна война. Изобщо не се сетих за това!

— А онези, които все пак оцеляха, вече не бяха същите. Бяха ранени. Разбити и душевно, и физически. Или изпълнени с чувство за вина, че са оцелели… — През лицето й преминава сянка. — По-големият ми брат също беше убит. Казваше се Едуин. Беше само на деветнайсет. Родителите ми така и не успяха да го преживеят.

Втрещявам се. Значи съм имала и правуйчо Едуин, който е бил убит по време на Първата световна война? Защо никой не ми е разказвал тези неща?!

— Какъв беше той? — изричам тихо. — Имам предвид… Едуин?

— Беше… много забавен. — Устните й се изкривяват, като че ли се кани да се усмихне, но не може да си го позволи. — Караше ме да се смея. Правеше родителите ми по-поносими. Правеше всичко в живота ни по-поносимо.

В стаята настъпва гробна тишина. Нарушава я единствено едва доловимият звук от телевизора в апартамента над нас. Лицето на Сейди замръзва. В момента е далеч от мен, далеч в спомените си. Изглежда така, сякаш е в транс.

Накрая решавам да наруша мълчанието и питам предпазливо:

— Но дори и да е нямало много подходящи мъже на разположение, налагаше ли се да се омъжваш? Имам предвид за някой напълно непознат за теб, само и само да си омъжена? Защо не почака истинския? Ами любовта? Къде отиде тя?

— Ами любовта? — имитира ме саркастично тя, набързо излязла от мечтателното си състояние. После отсича безапелационно: — Стига си ми бръщолевила за тази любов! — Оглежда нахвърляните по леглото ми дрехи и разпорежда: — Подреди ги така, че да мога да ги разгледам всичките! Аз ще избера тоалета ти за тази вечер! И в никакъв случай няма да бъде отвратителна пола, дълга до земята!

Няма съмнение, че разсъждава от собствения си опит на младини.

— Окей! — кимвам и разстилам дрехите си на леглото. — Избирай!

— Отговарям също така и за прическата и грима ти! — добавя тя с глас, който не търпи възражение. — Въобще отговарям за всичко тази вечер!

— Добре — отвръщам търпеливо.

Запътвам се обратно към банята, но съзнанието ми все още не може да се освободи от онова, което ми разказа моята пралеля. Никога досега не съм си падала по родословни дървета и семейна история. Но си давам сметка, че това било доста интересна работа. Може да взема да накарам татко да изкопае някоя и друга снимка на старата фамилна къща. Сигурна съм, че ще бъде много щастлив да ми помогне.

Затварям вратата на банята и плъзвам поглед по бурканчетата и тубичките, опасващи целия ръб на мивката. Хммм. Като че ли Джош има право. Може пък да нямам нужда едновременно от ексфолиант с кайсиеви ядки, ексфолиант с житни кълнове и ексфолиант с морска сол. Така де, колко може да си изтърка човек кожата?!

Половин час по-късно всичко е организирано в стройни редици, а на пода се мъдри торбичка с полупразни бурканчета и тубички за изхвърляне. Ето че моят план за действие вече влезе в действие! Ако сега Джош зърне банята ми, несъмнено ще бъде много впечатлен! Идва ми едва ли не да направя снимка на мивката си и да му я изпратя. Изпълнена със задоволство от добре свършената работа, аз надниквам в спалнята си, но никъде не зървам Сейди.

— Сейди? — провиквам се.

Никакъв отговор. Надявам се, че е добре. Очевидно не й беше никак лесно да се върне към спомените за брат си. Може пък да има нужда от малко усамотение.

Оставям торбичката с бурканчетата за изхвърляне до външната врата, за да не забравя да я изнеса на боклука. Следващата задача в списъка ми включва намирането на онази фотографска книга, за която той говореше в ресторанта. Все трябва да е някъде тук. Може би под дивана…

— Открих го! — гръмва неочаквано в главата ми възбуденият глас на Сейди и аз едва не удрям главата си в масичката до дивана.

— Не прави повече така! — скастрям я аз, изправям се и посягам към чашата чай на масичката. — Извинявай! Просто исках да кажа… Добре ли си? Искаш ли да поговорим? Знам, че нещата не са били много лесни за теб, но…

— Да, нещата не бяха никак лесни! — срязва ме безцеремонно тя. — Гардеробът ти е изключително беден на свестни тоалети!

— Не говорех за дрехите! Имах предвид чувствата! — натъртвам и я поглеждам многозначително. — Преживяла си много. Не може да не ти се е отразило…

Обаче Сейди като че ли изобщо не ме чува. Или просто се преструва, че не ме чува.

— Намерих ти тоалет! — обявява тържествено. — Ела да го видиш! Бързо!

Щом не иска да говори за болката си, да не говори. Не мога да я карам насила, я!

— Страхотно! Какво ми избра? — Ставам и се насочвам към спалнята си.