— Сейдиии! — оглеждам се аз. — Сейди! Чуваш ли ме? Няма да повярваш! Той се обади!

— Да, знам — чувам зад себе си гласа на своята пралеля.

Обръщам се и я виждам кацнала на любимото си място — на перваза на прозореца. Поклаща невъзмутимо крака.

— Пропусна най-важното! — провиквам се възбудено. — Твоят човек се обади! Отиваме в… — Не довършвам, внезапно осенена от истината. — Боже мой! Това е твое дело, нали? Отишла си при него и пак си се разкрещяла в ушите му!

— Разбира се! — изрича гордо тя и се изпъчва. — Нямаш представа колко потискащо беше да си седя и да го чакам да се обади, затова реших да отскоча, за да го подтикна мъничко. — Сбърчва неодобрително вежди и допълва: — Между другото ти се оказа права. Той действително беше изхвърлил визитката ти. Намираше се в кошчето му, смачкана на топка. Наистина не е възнамерявал да ти се обажда!

Пралеля ми изглежда толкова възмутена, че едва успявам да сдържа смеха си.

— Е, добре дошла в отношенията през двайсет и първи век! Между другото, как успя да го накараш да размисли?

— Беше невероятно трудно! — започва да разказва Сейди, все още дълбоко обидена от изгората си. — В началото просто му казах да ти се обади, обаче той въобще не ми обърна внимание. Непрекъснато ми обръщаше гръб и продължаваше да си пише. Затова накрая се наложи да се приближа максимално до него и да му кажа, че ако веднага не ти се обади и не си уговори среща с теб, ще бъде прокълнат с болестта на бога Ахав!

— Кой е този бог Ахав? — ококорвам се аз.

— Герой от едно евтино романче, което четох някога — отговаря Сейди, безсъмнено изключително доволна от себе си. — Казах му, че ще изгуби контрол над крайниците си и ще бъде покрит целия с грозни брадавици. Забелязах го, че при това предупреждение потрепна, обаче продължи да ме игнорира. Затова накрая се загледах в пишещата му машина…

— Компютъра — поправям я аз.

— Все тая! — махва нетърпеливо с ръка тя. — Та, казвам му аз, че ако не ти се обади, машинката му ще се счупи и той ще си изгуби работата. — Тук тя се усмихва при спомена за делото си. — И това най-сетне го задвижи! Макар че, дори когато вадеше визитката ти от кошчето си, продължаваше да стиска главата си и да повтаря: „Защо изобщо се обаждам на това момиче?! Защо го правя?!“. И за да го избавя от мъките, изкрещях в ухото му: „Защото искаш да й се обадиш! Защото е много красива!“. — Сейди отмята триумфално глава и обявява: — И ето че той ти се обади! Не си ли впечатлена от мен?

Гледам я ококорено, изгубила ума и дума. Тя е шантажирала този мъж, принуждавайки го да излезе на среща с мен! Тя е бърникала в мозъка му, за да го принуди! Хвърлила го е във връзка, която той изобщо не е имал намерение да създава!

Тя е единствената жена на света, която познавам, способна да накара някой мъж да се обади тогава, когато тя пожелае.

Добре де, за това са й били необходими свръхестествени сили, но важното е, че го е направила!

— Пралельо Сейди — изричам бавно и тържествено, — ти си върхът!

Девета глава

Понякога, на заспиване, обичам да си представям всички правила, които бих измислила, ако бях господар на света. Сред тях определено ще има няколко, касаещи бившите гаджета. А сега към този раздел прибавям и ново правило:

На бившите гаджета не трябва да им се позволява да водят новото си момиче в специалния ресторант, където някога са ходели редовно с бившата си приятелка!

Все още продължавам да не вярвам, че Джош възнамерява да води това момиче в бистро „Мартин“! Как не го е срам?! Та това е нашето място! Нали точно тук беше първата ни среща, за бога?! Той извършва позорно предателство спрямо общите ни спомени! Сякаш цялата ни връзка е била изрисувана на една от онези детски дъски, дето само като ги тръснеш, всичко се изтрива — и сега той съзнателно изтръсква дъската и започва да рисува нова картина, напълно забравяйки за старата, доста по-хубава и далеч по-интересна картина, която доскоро е била там!

Освен това току-що сме скъсали. Как е възможно да излиза с ново момиче само след шест седмици?! Не му ли е ясно, че автоматичното втурване в нова връзка никога не може да бъде отговор на проблема със старата? Даже точно обратното — вместо да му помогне, тя по-скоро би го направила още по-нещастен! Бих могла да му обясня всичко това, ако беше благоволил да поговори с мен!

Днес е събота, дванайсет и половина, и аз седя тук вече от двайсет минути. Познавам ресторанта толкова добре, че успях да планирам нещата перфектно. Намирам се в ъгъла, далеч от погледите на клиентите, с нахлупена ниско над очите бейзболна шапка — за всеки случай. Ресторантът е едно от онези жужащи от посетители заведения с множество масички, изобилие от цветя и закачалки за палтата, така че нямам никакви проблеми да се слея с обстановката.

Джош е резервирал една от големите дървени маси до прозореца — надникнах в тетрадката за резервации и видях. От моето ъгълче разполагам с перфектен изглед към тази маса, така че ще мога да проуча внимателно въпросната Мари и особено — езика на тялото й. И което е още по-хубаво, ще мога да подслушвам разговора им, защото поставих микрофон на масата!

Не, няма майтап! Наистина й сложих бръмбар! Преди три дена влязох в интернет и си купих миниатюрно подслушвателно устройство, наречено „Моят първи шпионски комплект“. Когато пратката пристигна, установих, че всъщност е предназначена по-скоро за десетгодишни хлапета, отколкото за зрели бивши приятелки, тъй като си вървеше заедно с „Борден дневник на шпионина“ и „Готин разбивач на кодове“.

Голяма работа! Пробвах го и работи! Това е важното! Вярно е, че обхватът му е само двайсет метра, но и те са ми напълно достатъчни! Преди десетина минути се замотах лежерно покрай масата, престорих се, че изпускам нещо и лепнах шпионското устройство върху долната страна на плота. А слушалката е скрита под бейзболната ми шапка. Просто когато настъпи моментът, я включвам и готово!

И да, наясно съм, че никак не е хубаво да шпионираш хората! Знам, че постъпката ми е много грозна в морално отношение. Впрочем двете със Сейди имахме сериозна караница по този въпрос. Първо, тя ми заяви, че изобщо не трябва да ходя там. После, когато стана ясно, че ще изгуби този рунд, каза, че ако толкова нямам търпение да разбера за какво ще говори Джош, просто трябва да седна близо до тяхната маса и да ги подслушам. Обаче каква е разликата? Когато подслушваш, подслушваш, независимо дали си на две или на двайсет крачки от хората, които подслушваш!

Проблемът е в това, че когато става въпрос за любов, там важат други морални закони. В любовта и войната всичко е позволено. Защото е за благото на всички. Като онези хора в Блечли, които са се занимавали с разшифроването на кодовете на германците по време на Втората световна война. Като се замисли човек, тяхната работа също е била нахлуване в личното пространство на други, нали?! Обаче на тях не им е пукало! И защо да им пука?!

Представям си ни двамата с Джош щастливо женени един за друг, седнали около масата за неделния обяд и как аз казвам на децата ни: „Знаете ли, че ако не бях сложила бръмбар под масата на баща ви, никой от вас нямаше да бъде роден?!“.

— Мисля, че той пристига! — обявява тържествено Сейди точно зад мен.

Накрая успях да я убедя да ми асистира, макар че единственото, което е свършила досега, е да обикаля из ресторанта и да ръси обиди по повод тоалетите на хората.

Рискувам да надникна към входната врата. И изведнъж ми призлява. О, боже! О, господи! Да, Сейди не се е излъгала! Той е! И тя. Заедно са. От къде на къде обаче са заедно?!

Добре де, не се паникьосвай! Не си ги представяй как се събуждат заедно в леглото, сънени и задоволени от страстния секс през нощта! Съществуват стотици други напълно разумни обяснения за едновременната им поява! Може би са се срещнали пред входа на метрото или нещо подобно. Отпивам голяма глътка вино, а после отново вдигам очи. Обаче не знам кого да огледам първи — Джош или нея.

Нея!

Блондинка е. Доста кльощава, с оранжеви бързоходки и едно от онези снежнобели безръкавни сака, които носят жените от рекламите за нискомаслено кисело мляко или паста за зъби. От онези сака, които можеш да облечеш само ако си много добра в гладенето — което просто идва, за да покаже колко досадно педантична е тя. Ръцете й са леко загорели, а в косата й прозират кичури, сякаш е ходила на море.

Когато плъзвам поглед към Джош, усещам как стомахът ми се свива на топка. Той си е просто… Джош. Същата руса непокорна коса, същата глупашка, крива усмивка, с която се обръща към управителя, същите избелели дънки, същите платнени маратонки (някакво готино японско име, което така и не успях да запомня), същата риза…

Чакай малко! Вторачвам се невярващо в него. Та това е ризата, която му подарих за рождения му ден!

Как може да постъпва така с мен?! Този човек няма ли сърце?! Да облече моята риза на нашето място! И се усмихва на това момиче така, сякаш на света не съществува никоя друга, освен нея! А сега даже хваща ръката й и казва нещо смешно, което не мога да чуя, но което я кара да отметне назад глава и да се озъби със снежнобялата си рекламна усмивка.

— Изглеждат много добре заедно — отбелязва весело в ухото ми Сейди.

— Нищо подобно! — промърморвам аз. — Млъквай!

Управителят на ресторанта ги води към масата до прозореца. Аз свеждам глава, бръквам в джоба си и включвам дистанционното на микрофона. Звукът е доста слаб и леко жужащ, но все пак чувам съвсем ясно гласовете им.