— Сигурна съм, че в „Стърджис Къртис“ никой не би си направил този труд! — повтаря като в транс тя. — Ето това е разликата, когато работиш с по-малка компания!

— Бутикова! — поправям я аз. — Ние имаме личен подход към всеки отделен клиент! Можеш да ни препоръчаш на всичките си приятели!

— Непременно! Много съм впечатлена от работата ви! Между другото, как разбрахте за другото куче?

Кратко колебание от моя страна. Накрая отговарям тайнствено:

— Имаме си нашите начини и средства.

— Е, няма значение! Вие сте брилянтни!

Накрая затварям телефона с грейнало от щастие лице. Когато вдигам очи, забелязвам, че Кейт е вперила очи в мен, неспособна да повярва на онова, което току-що стана.

— Но ти как все пак разбра за другото куче? — пита накрая.

— Интуиция — свивам нехайно рамене.

— Да бе, интуиция! — обажда се подигравателно Сейди, която междувременно се носи из офиса ми. — Ти не притежаваш никаква интуиция! Всичко се дължи на мен! Би трябвало да кажеш: „Помогна ми моята пралеля Сейди, за което съм й изключително благодарна!“.

— Честно да ти кажа, Натали никога не би си направила труда да направи толкова много за едно куче! — отбелязва внезапно Кейт. — Никога! За нищо на света!

— Така ли? — Лицето ми помръква. Поглеждайки на цялата тази работа през очите на Натали, осъзнавам, че изглеждам леко непрофесионално. Може би дори и леко абсурдно, да похабя толкова време и усилия за едно куче. — Ами да спася положението — промърморвам унило. — И реших, че най-добрият начин да го направя, е като…

— Не, не ме разбра правилно! — прекъсва ме притеснено Кейт. — Казах го в хубавия смисъл на думата!

Толкова съм слисана, че направо не знам какво да кажа. Досега никой и никога не ми е казвал, че съм по-добра от Натали. В какъвто и да било смисъл на думата.

— Ще изляза в почивка за кафе, за да го отпразнуваме! — възкликва възторжено асистентката ми. — Ти искаш ли нещо?

— Няма нужда — усмихвам й се аз. — Не си длъжна да го правиш!

— Всъщност… — свежда сконфузено очи Кейт, — чувствам се леко гладна. Още не съм излизала на обяд и…

— Божичко! — възкликвам ужасена. — Ама върви, разбира се! Обядвай! Няма да умираш от глад, я!

Кейт скача на крака, удря си главата в едно отворено чекмедже, но нали подобни инциденти в нашия офис са си нещо нормално, изобщо не обръща внимание и грабва чантата си от близката полица. В мига, в който затваря вратата зад гърба си, Сейди вече е кацнала на бюрото ми.

— Е? — гледа ме в очакване тя.

— Какво?

— Ще му се обадиш ли?

— На кого?

— На него! — Привежда се над компютъра ми и ме поглежда многозначително. — На него!

— Имаш предвид Ед Някой си ли? Искаш аз да му звъня по телефона?! — Поглеждам я съжалително. — Ти имаш ли изобщо някаква представа как стават тези неща? Ако той иска да ми позвъни, ще ми позвъни. — Което няма да стане и след милион години, допълвам мислено.

Изтривам няколко имейла и написвам отговор на друг, след което отново вдигам очи. Сейди е кацнала на един от канцеларските шкафове и не откъсва очи от телефона. Когато ме забелязва, че я гледам, подскача, след което побързва да отклони поглед на другата страна.

— Кой сега е обсебен от мисълта за един мъж, а?! — не мога да се сдържа да не я подразня аз.

— Аз не съм обсебена — изрича с надменен тон тя.

— Да не мислиш, че като гледаш непрекъснато телефона, той ще позвъни, а?

Сейди ме изпепелява с поглед, обръща се и започва да разглежда шнура на щорите, сякаш се опитва да анализира всяка нишка в него. После се понася към отсрещния прозорец. А после пак се вторачва в телефона.

Мога да мина и без поболял се от любов призрак в офиса си, когато се опитвам да работя.

— Защо не излезеш да поразгледаш града? — предлагам й. — Би могла да отскочиш до сградата „Гъркин“ или до „Хародс“…

— Ходила съм в „Хародс“ — сбърчва неодобрително нос тя. — Днес изглежда много по-различно отпреди. Много особено.

Тъкмо се каня да й предложа да си направи дълга разходка из Хайд парк, когато мобилният ми започва да звъни.

Сейди светкавично се озовава до мен и с блеснали от нетърпение очи проследява погледа ми, който се свежда към дисплея.

— Той ли е? Той ли е?

— Непознат номер — свивам рамене. — Би могъл да бъде всеки.

— Той е! — възкликва щастливо тя. — Кажи му, че искаме да отидем в „Савой“ на коктейли!

— Ти луда ли си? За нищо на света няма да кажа подобно нещо!

— Това си е моята среща и искам да е в хотел „Савой“! — инатливо отсича пралеля ми.

— Затваряй си устата, иначе няма да вдигна!

Разменяме си гневни погледи, когато телефонът отново започва да звъни. После Сейди отстъпва неохотно с начупена физиономия.

— Ало? — казвам аз.

— С Лара ли говоря? — пита някаква жена, която не познавам.

— Не е той! — просъсквам аз на Сейди. Махвам й с ръка да се разкара, след което се връщам на телефона. — Да, Лара е. Кой се обажда?

— Казвам се Нина Мартин. Оставили сте съобщение за една огърлица. Купена на разпродажбата в старческия дом?

— О, да! — заставам нащрек аз. — Купили ли сте такава?

— Да, купих две. С черни перли и една червена. В добро състояние са. Мога да ви ги продам и двете, ако желаете. И без това възнамерявах да ги пусна по ибей…

— Не, благодаря — промърморвам аз. — Не са това, което търся. Все пак благодаря.

Изваждам списъка и задрасквам името на Нина Мартин под критичното око на пралеля си Сейди.

— Защо все още не си се обадила на всички от списъка? — пита обвинително тя.

— Тази вечер ще звънна на още няколко от хората. Обаче сега трябва да работя. — Когато виждам изражението й, допълвам: — Извинявай, но не мога да не работя!

От гърдите на Сейди се изтръгва дълбока въздишка, а после тя простенва:

— Цялото това чакане е адски непоносимо!

Мята се отново на бюрото ми и пак се вторачва в телефона. След секунда се изнася със свистене към прозореца, а после пак се връща на бюрото ми.

Няма начин да успея да свърша каквато и да било работа, докато тя ми свисти и въздиша на главата! Ще се наложи да бъда брутално искрена.

— Виж какво, Сейди — казвам, изчаквайки я да се обърне. — Става въпрос за Ед. Би трябвало да знаеш истината — той няма да се обади!

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да се обади?! — срязва ме тя. — Разбира се, че ще се обади!

— Няма! — поклащам глава аз. — Няма начин той да тръгне да се обажда на някаква откачалка, която се е намърдала незаконно на брифинга му! Сто процента вече е изхвърлил визитката ми и е забравил за цялата тази история! Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но така стоят нещата в наши дни!

Сейди ме съзерцава с такъв неописуем укор в очите, сякаш аз целенасочено съм организирала нещата така, че да попаря всичките й надежди.

— Вината не е моя! — побързвам да се оправдая пред нея. — Опитах се да ти го кажа колкото е възможно по-безболезнено, но очевидно не успях.

— Той ще се обади! — изрича бавно и решително тя. — И ние ще излезем на среща с него!

— Хубаво. Щом казваш.

Обръщам се към компютъра си и започвам да пиша нещо. Когато отново вдигам очи, нея я няма и аз не мога да сдържа въздишката си на облекчение. Най-сетне малко свободно пространство! Най-сетне малко тишина!

Тъкмо съм на втория абзац на имейла си до Джийн, с който потвърждавам уговорката за кучето Флаш, когато телефонът ми иззвънява. Вдигам разсеяно слушалката и я подпирам под брадичката си.

— Здравейте! Тук е Лара — изричам автоматично.

— Здравейте! — До ушите ми достига нечий неловко звучащ мъжки глас. — Обажда се Ед Харисън.

Ръката ми се смръзва над клавиатурата. Ед Харисън ли?

— Ооо! Здравейте! — Оглеждам се нетърпеливо за Сейди, обаче нея още я няма.

— Ами, като че ли наистина ще излезем на среща — изрича сковано Ед.

— Ами… като че ли да.

Звучим като хора, които са спечелили куверти за ресторант от някоя лотария и сега нямат представа как да се измъкнат от ангажимента.

— На площад „Сейнт Кристофър“ има един бар — казва Ед. — Нарича се „Гарванът“. Какво ще кажете да пийнем по едно питие там?

Сякаш чета мислите му. Предлага да се видим на по едно питие, защото това е най-бързият начин да ме разкара. Защото всъщност никак не му се иска да ме кани на среща. Тогава защо се обажда? Толкова ли е старомоден и учтив, че не може да ме разкара, въпреки че изобщо не ме познава и като нищо бих могла да се окажа сериен убиец?

— Прекрасна идея! — изричам жизнерадостно.

— Събота вечер, в седем и половина?

— Чудесно! До тогава!

Когато затварям телефона, отново ме обзема онова сюрреалистично чувство, което ме преследва вече цял ден. Божичко, аз май наистина ще изляза на среща с господин Американски Сърдитко! А Сейди изобщо не знае последния развой на събитията!