— Хайде, давай! — Сейди танцува волно по посока на врата с електронна ключалка.

Двама мъже в бизнес костюми минават покрай нас и единият ме оглежда с присвити очи. В опит да предотвратя евентуални намерения за завързване на разговори, аз вадя небрежно телефона от чантата си и го вдигам към ухото си, след което тръгвам с широки крачки след мъжете. Когато стигаме до вратата с електронната ключалка, единият от мъжете набира кода.

— Благодаря! — кимам изискано и делово и се промушвам покрай тях. — Гавин, вече ти казах, че европейските резултати нямат никакъв смисъл! — изричам в телефона си.

По-високият от мъжете се поколебава, като че ли се кани да ме попита нещо. Мамка му! Ускорявам крачка и бързо увеличавам разстоянието между нас.

— Гавин, след две секунди трябва да влизам на брифинг! — изричам високо. — Но тези цифри да са на моето блекбъри не по-късно от час! А сега трябва да влизам и да говоря за… хммм… проценти!

Вляво от себе си забелязвам дамска тоалетна. Като се опитвам да не изглеждам подтичваща, бързо се шмугвам в нея и потъвам в една от мраморните кабинки.

— Какво правиш? — провиква се Сейди, материализирайки се в кабинката точно пред мен.

Абе, тази жена не знае ли що е уединение?

— Какво според теб правя? — просъсквам вбесено. — Налага се да изчакаме малко!

Оставам в кабинката в продължение на три минути, след което напускам дамската тоалетна. Двамата мъже са изчезнали. Коридорът е празен и тих — дълга тясна ивица, покрита с бледосив килим, разнообразявана тук-там от бутилки минерална вода и врати от светло дърво от двете страни. Долавям жуженето на разговори и тракането на клавиатури.

— Е, къде е този мъж? — обръщам се аз към Сейди.

— Хммм… — оглежда се несигурно тя. — Беше една от тези врати…

Тръгва напред по коридора, а аз предпазливо вървя след нея. Това е сюрреалистично! Какво правя тук, в напълно непознат офис, издирвайки напълно непознат за мене мъж?

— Да! — появява се внезапно Сейди със светнали очи. — Той е ей там! Има най-пронизващите очи на света! Направо тръпки да те побият!

И посочва към една солидна дървена врата, чиято табелка сочи: „Стая 2012“. Няма нито прозорче, нито стъкло. Нищичко не мога да видя.

— Сигурна ли си?

— Нали току-що бях вътре?! Той е там! Хайде! Покани го! — Тя се опитва да ме избута навътре с призрачните си ръце.

— Почакай! — отстъпвам няколко крачки, опитвайки се да обмисля стратегията си.

Не мога просто да нахлуя вътре! Трябва да си съставя план!

1. Почуквам и влизам в офиса на непознатия мъж.

2. Поздравявам възпитано и мило.

3. Каня го на среща.

4. Едва не умирам от срам, когато той се обажда на охраната.

5. Напускам скоропостижно.

6. При никакви, ама никакви обстоятелства не му давам името си! Така ще мога да избягам и да изтрия всичко от паметта си и никой няма да разбере, че съм била точно аз. Може пък после да реши, че просто е сънувал тази сцена.

И всичко ще ми отнеме не повече от трийсетина секунди и тогава Сейди ще престане да ме притиска. Окей. Хайде да свършваме с тази излагация! Приближавам се към вратата, като се старая да не обръщам внимание на разтуптяното ми сърце. Поемам си дълбоко дъх, вдигам ръка и дискретно чукам.

— Не се чу нищо! — възкликва Сейди зад мен. — Почукай по-силно! А после просто влез! Хайде! Той е вътре!

Стискам очи, почуквам рязко, завъртам бравата на ключалката и пристъпвам в стаята.

Двайсет костюмирани типове подредени около конферентна маса се извръщат като по команда и вперват очи в мен. Изправеният мъж в дъното млъква насред пауър пойнт презентацията си.

Аз ококорвам уплашено очи и замръзвам на мястото си.

Но това не е офис! Това е конферентна зала! Намирам се в компания, където не ми е мястото, нахлувам по време на среща, на която не ми е мястото, а сега всички очакват от мен да кажа нещо.

— Съжалявам — смотолевям сконфузено. — Не искам да ви прекъсвам. Моля, продължавайте!

Периферното ми зрение вече е успяло да регистрира две празни места. Движейки се като в мъгла, аз дръпвам един от свободните столове и сядам на масата. Жената до мен ме поглежда неуверено, след което бутва в моята посока бележник и химикалка.

— Благодаря — промърморвам в отговор.

Направо не мога да повярвам! Все още никой не ме е изгонил! Никой ли не осъзнава, че мястото ми не е тук? Мъжът отпред вече е продължил с речта си, а неколцина от присъстващите си водят старателно бележки. Оглеждам дискретно масата. Забелязвам петнайсетина мъже. Всеки от тях би могъл да бъде обектът на Сейди. Точно срещу мен има един тип с пясъчноруса коса, който всъщност е доста сладък. Човекът, който изнася презентацията, също не е лош. Има чуплива тъмна коса, бледосини очи и същата връзка, каквато бях купила на Джош за неговия рожден ден. Жестикулира по посока на някакви графики и говори оживено:

— … и процентът на потребителското одобрение ежегодно нараства…

— Спрете веднага! — изрича нечий властен глас.

Поглеждам и до прозореца виждам мъж, когото до този момент не бях забелязала. Има американски акцент, тъмен костюм и кестенява коса, сресана назад. Смръщва се и веждите му се събират страховито. Гледа мъжа с чупливата коса така, сякаш дълбоко го е разочаровал.

— Не потребителското одобрение е онова, което търсим! Аз не желая да правя нещо, което клиентът оценява като най-добро! Искам да правя нещо, което аз оценявам като най-добро!

Мъжът с чупливата коса свежда виновно глава и ушите му се зачервяват дотолкова, че ми става жал за него.

— Разбира се — изфъфля виновно той.

— Цялото ударение на докладите ви е погрешно! — продължава американецът и оглежда смръщено насъбралите се хора. — Не сме се събрали, за да извършваме бързи тактически ремонти! Събрали сме се, за да повлияем стратегията! Да въведем нови неща! Откакто съм тук…

Изключвам се и точно в този момент забелязвам как Сейди се намества на стола до мен. Избутвам бележника си към нея и написвам: „Кой по-точно?“.

— Онзи, който прилича на Рудолф Валентно! — отговаря тя, изненадана, че изобщо я питам.

О, боже!

„Откъде, по дяволите, да знам как е изглеждал Рудолф Валентино?! — отговарям. — Кажи точно кой!“

Залагам на мъжа с чупливата коса. Освен ако не е русият тип, който седи точно срещу мен — доста е готин. Или може би онзи тип с козята брадичка?

— Той, разбира се! — провиква се възмутено тя и сочи към отсрещния край на залата.

„Човекът, който изнася презентацията?“ — пиша, за да се уверя, че съм я разбрала правилно.

— Не, глупаче! — изкисква се тя. — Този! — Плъзва се към смръщения американец и застава точно пред него, вперила жаден поглед в очите му. — Не е ли същинско гълъбче?!

— Кой, той?

Опа! Май това го изрекох на глас! Всички се извръщат към мен, а аз побързвам да замаскирам думите си с гръмко прокашляне.

Народът се успокоява.

„Сериозно, той ли е наистина?“ — пиша в бележника си, когато тя се връща обратно при мен.

— Той е божествен! — изрича Сейди в ухото ми.

Звучи ми леко обидена.

Оглеждам несигурно американеца, опитвайки се да му дам безпристрастна оценка. Да, може би наистина е доста красив, макар и по един класически, строг начин. Челото му е голямо, косата му е гъста, има някакви наченки на тен, а под безупречно белите му ръкавели се забелязват косми по ръцете му. И очите му действително са пронизващи. Притежава онзи особен магнетизъм, характерен само за великите лидери. Силни ръце, премерени жестове. И когато отвори уста, приковава вниманието на всички присъстващи.

Но ако трябва да бъда честна, не е съвсем мой тип. Прекалено напрегнат е за мен. Прекалено смръщен. А и всички останали в залата очевидно са ужасени от него.

— Та като стана въпрос за това… — Не довършва, грабва една прозрачна папка и я плъзва леко по масата по посока на мъжа с козята брадичка. — Снощи нахвърлих някои неща във връзка с поръчката на Морис Фаркуър. Просто паметна бележка. Надявам се, че ще ви бъде от помощ.

— О! — Мъжът с козята брадичка поглежда слисано. — Ами… благодаря. Много съм ви задължен! — Започва да разлиства любопитно папката. — Мога ли да използвам това тук? — пита колебливо.

— Това е идеята! — кимва американецът и през лицето му преминава усмивка, обаче толкова кратка, че я си мигнал, я си я изпуснал. — И така, във връзка с последната точка от…

От мястото си в задния край на масата наблюдавам мъжа с козята брадичка. Забелязвам, че колкото повече разлиства папката, толкова по-широко се ококорват очите му. Привежда се към съседа си и промърморва:

— Кога, по дяволите, е имал време да свърши всичко това?!

Съседът му просто свива рамене.

— Така! Трябва да тръгвам! — отсича внезапно американецът, като поглежда часовника си. — Извинения, че ти окупирах брифинга, Саймън! Продължавай!

— Може ли един въпрос? — вдига внезапно ръка мъжът с пясъчнорусата коса. — Когато говорите за иновативните процедури, да не би да имате предвид…