— Там горе — сочи тя към сградата. — В кошничка под едно бюро. Невероятно сладък пекинез и…

— Можеш ли да ми дадеш името на собственика? Номерът на офиса? Въобще всичко от този род? Благодаря!

Тя изчезва, а аз отпивам от второто си капучино. Идва ми да си ударя задника в тавана от радост. Значи Шърийн през цялото време е била права. А лъжкинята е Джийн! Ще види тя на какво ще я направя, когато й се обадя! Ще изискам от нея официално извинение от страна на компанията, пълноправен офис статут на Флаш и може би нова кучешка кошничка като проява на добра воля…

Поглеждам през витрината на кафенето и не щеш ли зървам Сейди да се носи бавно над улицата, с гръб към мен. Пронизва ме леко разочарование. Очевидно изобщо не се претрепва да бърза. Дава ли си сметка колко важна е тази нейна мисия?

Готова съм с мобилния си още в мига, в който тя влиза в кафенето.

— Всичко наред ли е? — питам. — Откри ли къде точно е кучето?

— О, да! — махва небрежно с ръка тя. — Да, кучето. Намира се на четиринайсетия етаж, стая 1416, а собственичката му се казва Джейн Френшю. — После очите й отново блясват и тя възкликва: — Току-що срещнах най-божествения мъж на света!

— Какво искаш да кажеш с това, че си срещнала мъж? — питам, докато си записвам данните за кучето на лист хартия. — Ти не можеш да срещнеш мъж! Мъртва си! Освен ако… — Вдигам очи, озарена от нова идея. — Ооо! Срещнала си друг дух, така ли?

— Той не е дух! — клати нетърпеливо глава пралеля ми. — Обаче е божествен! Тъкмо говореше в една от стаите, през която минах. Същински Рудолф Валентино.

— Кой? — вторачвам се неразбиращо в нея.

— Филмовата звезда, разбира се! Висок и с тъмна коса, и бликащ от енергия! Автоматичен гъдел в стомаха!

— Звучи прекрасно — отбелязвам разсеяно.

— И е точно подходящата височина! — продължава Сейди, поклащайки крака на едно от високите столчета на бара. — Застанах до него и го проверих. Ако излезем на танци, главата ми спокойно ще може да се отпусне на рамото му!

— Страхотно! — Свършвам със записките си, грабвам си чантата и се изправям. — Окей. А сега трябва веднага да се върна в офиса си и да оправя тази работа!

Насочвам се към вратата и поемам с бързи крачки към станцията на метрото, но за моя голяма изненада Сейди блокира пътя ми.

— Искам го!

— Моля? — Гледам я неразбиращо.

— Мъжът, когото току-що срещнах! Почувствах го точно тук! Гъделът! — Притиска вдлъбнатия си корем. — Искам да танцувам с него!

Тя майтап ли си прави с мен?

— Е, би било хубаво, наистина — изричам с успокоителен тон, — обаче сега наистина трябва да се връщам на работа и…

Правя крачка напред, обаче Сейди поставя голата си ръка на пътя ми и аз се заковавам, напълно слисана.

— Знаеш ли откога не съм танцувала? — изрича тя с напълно неочаквана за нея страст. — Знаеш ли откога не съм… разтръсквала трътката си? Всичките тези години, прикована в тялото на една грохнала старица!… В място без музика, място без живот…

Изпълва ме вече познатото чувство за вина, когато си спомням снимката на Сейди — същинска сбръчкана развалина под розовия си шал.

— Окей! — кимвам в съгласие. — Разбирам те. Значи довечера ще потанцуваме у дома! Ще си пуснем музика, ще приглушим осветлението, ще си спретнем малък купон…

— Не искам да танцувам у дома под звуците на безжичната машина! — махва презрително с ръка тя.

— Искаш да кажеш „радиото“ — поправям я аз.

— Добре де, радиото! Искам да изляза с мъж и да се забавлявам!

— Искаш да излезеш на среща? — поглеждам я шашнато, а нейните очи светват.

— Да! Точно така! На среща с мъж! С него! — И посочва отново към високата сграда до нас.

Абе кое точно от призрачното си състояние не може да схване тази жена?

— Сейди, но ти си мъртва!

— Знам де! — тросва се раздразнено тя. — Не е необходимо непрекъснато да ми го напомняш!

— Ясно, но това означава, че не можеш да излезеш на среща! Съжалявам, но такъв е животът. Така стоят нещата! — Свивам рамене и отново правя крачка напред. Обаче две секунди по-късно Сейди отново се появява пред мен. Стиснатата й челюст издава непоколебимата й решителност да доведе нещата докрай.

— Покани го вместо мен!

— Какво?!

— Не мога да го направя сама! — Говори бързо, но безапелационно. — Нуждая се от посредник! Ако ти излезеш с него на среща, и аз ще мога да изляза на среща с него! Ако ти танцуваш с него, и аз ще мога да танцувам с него!

Божичко, ама тази жена е напълно сериозна! Идва ми да избухна в смях.

— Така — опитвам се да изясня ситуацията аз. — Значи искаш от мен да изляза на среща вместо теб. С някакъв случаен тип, когото изобщо не познавам. Само и само ти да потанцуваш още веднъж. Правилно ли съм те разбрала?

— Просто искам за последен път да се забавлявам до зори с красив мъж! Докато все още имам тази възможност! — Сейди оборва тъжно глава и устните й оформят познатото нещастно „о“. — Едно последно завихряне по дансинга! Това е единственото, което искам, преди да изчезна завинаги от този свят! — Гласът й преминава в тих, скръбен шепот. — Това е последното ми желание. Посмъртната ми воля!

— Нищо подобно! Не това е последното ти желание! — провиквам се възмутено аз. — Нали вече изрече последното си желание? А то е да открия огърлицата ти! Или май си забравила?

За момент Сейди изглежда като че ли хваната натясно. Накрая изрича:

— Това е другото ми последно желание.

— Виж какво, Сейди — опитвам се да й влея ум и разум аз, — не мога просто ей така да поканя непознат мъж на среща! Ще се наложи да минеш без това последно желание! Съжалявам!

Сейди ме поглежда с толкова обидено, болезнено, нещастно изражение, че започвам да се питам дали, без да искам, не съм я настъпила по мазола.

— Значи ти по принцип казваш „не“ — изрича дрезгаво. — На практика ми отказваш. Но защо? Едно последно, невинно желание! Една миниатюрна молба!

— Виж какво…

— Престоях в онзи старчески дом години наред! Нито един човек не дойде да ме види! Нито един човек не дойде да се посмее с мен! Наоколо само смърт и тъга. Само старост… и самота… и безрадостно отлитащи мигове…

О, господи! Не може да ми причинява всичко това! Не е честно!

— На всяка Коледа — съвсем сама. Нито един посетител, нито един подарък…

— Вината не е моя! — изричам тихо, обаче Сейди не ми обръща внимание.

— И сега внезапно виждам шанс за глътка щастие! За капчица удоволствие! Обаче моята коравосърдечна, егоистична праплеменница…

— Окей! — Заковавам се на място и разтривам чело. — Добре! Разбрах! Ще го направя!

И без това всички, които познавам, ме мислят за побъркана. И надали някой ще се изненада особено, когато разбере, че съм поканила на среща един съвсем непознат мъж. Всъщност баща ми най-вероятно ще бъде на седмото небе.

— Ти си истински ангел! — Настроението на Сейди автоматично скача от униние към превъзбуда. Започва да се върти в кръг над тротоара, а полите на роклята й образуват красив балон. — Ей сега ще ти покажа къде е! Хайде!

Тръгвам след нея по масивното стълбище на сградата и влизам в огромното двуетажно фоайе. Щом ще правя това, трябва да го направя максимално бързо, преди да съм си променила решението.

— Е, къде е? — питам и се озъртам из кънтящото мраморно помещение.

— В една стая нагоре по етажите. Хайде! — Тя е като кученце, дърпащо се в каишката си.

— Не мога просто ей така да нахлуя в една административна сграда! — просъсквам в отговор и кимвам по посока на електронните охранителни бариери. — Трябва ми някакъв план. Трябва ми извинение. Трябва ми… Аха!

В ъгъла зървам маса, над която виси плакат: „Семинар по глобални стратегии“. Зад масата седят унило две отегчени момичета и раздават табелки с имена. Това е!

— Здравейте! — приближавам се делово към тях. — Съжалявам, че закъснях.

— Няма проблеми. Едва сега започнаха. — Едно от момичетата се изправя и протяга ръка към списъка, докато второто упорито разглежда нещо по тавана. — А вие сте…?

— Сара Коной! — отсичам, грабвайки напосоки първата табела, върху която ми пада погледът. — Благодаря! Най-добре ще е да тръгвам веднага!

Втурвам се през охранителните бариери, показвам пътьом баджа си на охраната и се озовавам с широк коридор със скъпи на вид картини по стените. Нямам никаква представа къде се намирам. В сградата се помещават минимум двайсетина различни компании, а единствената, в която съм ходила, е „Макросант“, която заема етажи от единайсети до седемнайсети.

— Къде е този тип? — промърморвам под нос, за да ме чуе Сейди.

— На двайсетия етаж.

Насочвам се към асансьорите и кимвам делово на останалите пътници. На етаж двайсет излизам от асансьора и се озовавам в поредната импозантна рецепция. На двайсетина крачки от мястото, където стоя в момента, се намира гранитно бюро, управлявано от страховита на вид лелка в сив костюм. На табелата на стената зад нея пише: „Консултантска фирма Търнър-Мъри“.

Аууу! „Търнър-Мъри“ са най-големите мозъци в бранша, до които се допитват всички велики фирми и компании. Значи който и да е този тип, трябва да притежава много власт!