— Скот не успя да стигне до Южния полюс. Замръзна!

Аз също я смразявам с поглед. Някои хора не се уморяват да гледат негативно на живота!

— Няма значение! — тропвам с крак и вирвам брадичка. — Отивам на онзи обяд и точка!

— Ако искаш да знаеш, най-лошото, което едно момиче може да направи, е да се влачи след момчето, когато връзката им е приключила! — отсича презрително Сейди. Аз ускорявам крачка, обаче за нея не е никакъв проблем да ме следва. — Едно време в селото ни имаше момиче на име Поли. Страховита преследвачка на мъже ти казвам! Беше си повярвала, че един Дезмънд все още е влюбен в нея и го преследваше навсякъде! Затова решихме да й спретнем малка шегичка. Казахме й, че Дезмънд е в градината и понеже го е срам да говори с нея, се крие зад храстите. А после, когато тя се появи на уреченото място, едно от момчетата започна да чете писмо, уж написано от него. Бяхме го написали ние, разбира се. И всички се бяхме скрили в храстите и се заливахме от смях, когато наблюдавахме физиономията й.

На това място не мога да не усетя известно любопитство за края на историята й.

— Но нали другото момче е звучало по-различно от Дезмънд?

— Обясни й, че звучал пискливо от нерви. Каза, че присъствието й го превръщало в треперещо листо. Поли пък заяви, че го разбирала, защото и собствените й крака били като аспик4. — Тук Сейди започва да се кикоти като момиче. — И от тогава нататък й излезе прякорът „Аспикът“. Така си и остана!

— Но това е адски подло! — провиквам се ужасено. — Момичето не осъзна ли, че това е номер?

— Едва когато всички храсти в градината започнаха да се тресат от смях. А после моята приятелка Бънти чак се претърколи в тревата — толкова силно се смееше. И това сложи край на играта, разбира се. Горката Поли! — Тук Сейди отново се изкисква на спомена си. — Хвърляше огън и жулел дни наред! А после цяло лято отказа да ни говори.

— Изобщо не съм изненадана! — възкликвам. — Защото вие и без това сте били много жестока пасмина! Ами ако тяхната любов всъщност не е била мъртва, а? Ами ако сте разрушили завинаги шансовете й да живее с голямата си любов?

— Голямата си любов ли?! — подхвърля насмешливо пралеля ми. — Хей, ама ти си била много старомодна, знаеш ли?!

— Аз да съм старомодна?! — провиквам се невярващо.

— Ти си точно като баба ми — с твоите любовни песни и непрекъснатите въздишки! И в чантата си непрекъснато носиш една миниатюра на любимия си, нали? Само не отричай! Виждала съм те да я гледаш!

Необходимо ми е известно време, докато осъзная какво по-точно има предвид тя.

— Да, ама не е точно миниатюра. Нарича се мобилен телефон.

— Няма значение как се нарича! Продължаваш да си го гледаш и да му правиш мили очички, а после вдъхваш успокояващи соли от онази дребна бутилчица…

— Това е лекарство! — прекъсвам я гневно. Господи, тази жена наистина започва да ми лази по нервите! — Значи ти не вярваш в любовта — това ли искаш да ми кажеш? Никога ли не си била влюбена? Дори когато си била омъжена?

Покрай мен минава пощальон и ме поглежда странно. А аз побързвам да сложа ръка на ухото си, сякаш си оправям слушалката. Май ще трябва наистина да започна да нося такава — като камуфлаж.

Междувременно Сейди не казва нищо. Мълчи. Когато стигаме станцията на метрото, аз неочаквано се заковавам на място и я поглеждам, вече искрено заинтригувана.

— Хайде, кажи ми! Наистина ли никога не си била влюбена?

Настъпва кратка пауза, а после Сейди размахва ръце и гривните й се раздрънчават.

— Просто се забавлявах! В това вярвах — в забавлението, флиртовете, гъдела в стомаха…

— Какъв гъдел?

— Така си го наричахме с моята приятелка Бънти. — Споменът извиква усмивка на устните й. — Започва като тръпка — точно когато зърнеш мъжа за първи път. А после, когато погледът му срещне твоя, тръпката пролазва по гърба ти и се превръща в гъдел в стомаха ти и ти си мислиш: Как искам да танцувам с този мъж!

— А после какво става?

— Ами, танцувате, пийвате по един-два коктейла, флиртувате… — Очите й проблясват.

— А после…

Иска ми се да я запитам: „А после чукаш ли го?“, обаче този въпрос някак си не ми изглежда особено подходящ за ушите на моята сто и пет годишна пралеля. Веднага след това обаче си спомням за посетителя й в старческия дом и отбелязвам:

— Хей, можеш да си приказваш каквото искаш, обаче аз знам, че в живота ти е имало и един по-специален човек!

— Какво искаш да кажеш? — извръща се рязко към мен тя и забелязвам, че се изпълва с напрежение. — За какво изобщо говориш?

— За един конкретен господин на име… Чарлз Рийс?

Надявам се с това да предизвикам изчервяване или ахване, или нещо от този род, обаче тя ме поглежда напълно безизразно.

— Никога не съм чувала за него.

— Чарлз Рийс! Дошъл ти е на посещение в старческия дом! Преди няколко седмици!

Сейди поклаща глава и отбелязва тихо:

— Не си спомням. — Очите й потъмняват, когато допълва: — Всъщност точно за това място не си спомням много.

— Да, наистина. И не би могла… — Не довършвам, чувствайки се крайно неловко. — Все пак нали си претърпяла удар, още преди много години!

— Да, знам! — поглежда ме гневно тя.

Брей, и докачлива била на всичко отгоре! Че да не би аз да съм виновна, че е получила удар! Точно в този момент осъзнавам, че телефонът в джоба ми вибрира. Измъквам го и виждам, че е Кейт.

— Здрасти, Кейт!

— О, Лара! — обажда се асистентката ми. — Аз просто… хммм питах се… дали днес възнамеряваш да идваш на работа? Или не? — допълва бързо, като че ли се опасява, че ме е обидила с нещо. — Така де, това си е твое решение все пак, всичко е наред, та…

Мамка му! Толкова съм потънала в мисли за Джош, че напълно съм забравила, че трябва да ходя на работа!

— Тъкмо пътувам натам — побързвам да я успокоя. — Просто реших да направя някои… хммм… проучвания вкъщи. Да не би нещо да е станало?

— Свързано е с Шърийн. Иска да знае дали си направила нещо по въпроса за кучето й. Звучеше доста разстроена. Даже спомена, че вече обмисляла дали да не се откаже от работата.

О, боже! Изобщо бях забравила за Шърийн и нейното куче!

— Ще можеш ли да й се обадиш и да й кажеш, че вече работя по случая й и че съвсем скоро ще й звънна? Благодаря предварително, Кейт!

Затварям телефона си и разтривам бавно слепоочия. Нещата не отиват на добре. Стоя си аз на улицата и шпионирам бившия си и напълно забравям за кризата на работното си място. Налага се да преосмисля приоритетите си! Крайно време е да си дам сметка кои са важните неща в моя живот!

Джош ще го оставя за уикенда.

— Трябва да тръгваме! — обръщам се към Сейди, вадя си Ойстер-картата и тръгвам към метрото. — Трябва да разреша един проблем!

— Какво? Пак ли мъжки проблем? — пита Сейди, носейки се безгрижно до мен.

— Не, този път е кучешки. Кучешки проблем.

— Кучешки ли?

— Свързано е с една моя клиентка — обяснявам, докато слизам по стълбите. — Иска да води кучето си на работа, обаче те не й разрешават. Твърдят, че не било позволено, обаче тя е убедена, че в сградата има и друго куче!

— Откъде е толкова сигурна?

— Защото е чула кучешки лай, при това повече от веднъж! Но какво мога да сторя аз по този въпрос?! — Вече говоря по-скоро на себе си. — Чувствам се с вързани ръце. От „Човешки ресурси“ категорично отричат в сградата да има друго куче, а аз няма как да докажа, че лъжат! Не мога просто да нахълтам в сградата и да започна да претърсвам всеки офис и…

Принудена съм да се закова на място, защото Сейди се материализира точно пред мен.

— Ти може и да не можеш — заявява, намигвайки ми съзаклятнически. — Обаче аз мога!

Седма глава

Компанията „Макросант“ е разположена в огромна сграда на Кингсуей, с импозантно стълбище, величествен стоманен глобус отпред и прозорци с армирано стъкло. Кафене „Коста“ отсреща предлага най-перфектния изглед към нея, поради което аз съм се настанила на масичка точно там.

— Всичко, което намирисва и наподобява на куче — инструктирам Сейди, удобно скрита зад големите страници на вестник „Ивнинг стандарт“. — Лаене, кошнички под бюрата, кучешки играчки… — Отпивам от капучиното си. — Аз ще те чакам тук. И предварително благодаря!

Давам си сметка, че сградата е прекалено голяма, за да успее да свърши бързо. Затова може да се наложи да чакам с часове. Разлиствам бавно вестника си, замислено предъвквам шоколадовото си кексче и тъкмо си поръчвам второ капучино, когато Сейди отново се материализира пред мен. Бузите й са поруменели, очите й проблясват и въобще цялата сияе. Изваждам мобилния си телефон, усмихвам се на момичето от съседната маса и се престорвам, че набирам някакъв номер.

— Е? — изричам в телефона. — Намери ли кучето?

— А, това! — махва небрежно с ръка пралеля ми, сякаш напълно е изключила за какво изобщо е ходила там. — Да, куче наистина има, обаче познай какво…

— Къде? — прекъсвам въодушевлението й. — Къде е това куче?