Софи Кинсела - Във вихъра на двайсетте

— И сигурно ги е мислела за много хубави — продължавам безмилостно. — Кой се заблуждава сега, а? — допълвам весело. — И кой иска да има две телчета вместо ръце?!

— А кой иска да има две възглавници за ръце?! — не ми остава длъжна Сейди и аз ахвам възмутено.

— Не са възглавници!

— Лара — опитва се да се обади татко. — Кое не е възглавници?

Мама изглежда така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Хванала се е за саксията си като удавник за сламка и тогава забелязвам, че освен цветето държи и книга със заглавие „Живот без стрес — можете да го постигнете!“.

— Както и да е. Вече трябва да тръгвам на работа! — отсичам и прегръщам топло мама. — Много се радвам, че ви видях! Обещавам, че ще прочета книгата и ще вземам витамини! Чао, татко! До скоро! — Прегръщам и него. — Не се тревожете за мен!

Изпращам им въздушни целувки и тръгвам с бързи крачки напред по тротоара. Когато стигам до ъгъла, се обръщам и им махвам с ръка — и двамата продължават да си седят пред входа ми с вкаменени от ужас лица.

Съвестно ми е за родителите ми. Много даже. Защо не взема следващия път да им купя кутия шоколадови бонбони?

Двайсет минути по-късно вече стоя пред сградата, в която е апартаментът на Джош. Сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Всичко върви по план. Намерих прозореца му, показах го на Сейди и й обясних разположението на жилището му. Сега вече е неин ред.

— Хайде! — подканям я. — Мини през стената! Адски готино го правиш!

— Не ми е необходимо да минавам през стената! — изпепелява ме с поглед тя. — Просто трябва да си представя, че съм в апартамента му!

— Добре де, представи си! Хайде! И късмет! Опитай се да откриеш колкото ти е възможно повече неща! И внимавай!

Сейди изчезва, а аз източвам врат, за да огледам по-добре прозореца на Джош. Не че виждам нещо. Призлява ми от нетърпение да разбера какво става. Седмици наред не съм била толкова близо до Джош! А сега той е там, а Сейди го наблюдава. И всеки момент ще се появи и…

— Няма го — материализира се неочаквано пред мен милата ми пралеля.

— Как така го няма? — ококорвам се срещу нея аз, едва ли не обидена. — Че къде може да е? Обикновено не тръгва за работа преди девет.

— Нямам представа — свива рамене тя. Очевидно това изобщо не я интересува.

— Как изглежда жилището му? — не се сдържам аз и започвам да я разпитвам. — Сигурно е пълен хаос, нали? Празни кутии от пица, разхвърляни навсякъде, бутилки от бира… Нали? Сякаш изобщо няма сили за нищо! Сякаш изобщо не му пука за живота!

— Нищо подобно! Много е подредено! — парира ме Сейди. — А в кухнята има много плодове. Нямаше как да не ги забележа.

— О, ясно — увесвам нос. — Ами… той очевидно е решил да се погрижи за себе си… — Свеждам глава леко обезкуражена. Не че точно искам Джош да се е превърнал в развалина и да е на ръба на силите си, но…

Добре де, сещате се — това щеше да поласкае самолюбието ми! Така си е!

— Хайде да тръгваме! — прозява се Сейди. — Писна ми да стоя тук!

— Няма да си тръгна просто така! Върни се и огледай пак! За нещо необичайно! Като например… някакви мои снимки или нещо подобно.

— Няма — отговаря веднага Сейди. — Там няма нито една твоя снимка!

— Но ти дори не си погледнала! — срязвам я гневно аз. — Претърси бюрото му! Може да е започнал да ми пише писмо или нещо подобно! Хайде, върви! — И без изобщо да се замисля, се опитвам да я бутна към сградата, обаче ръцете ми минават право през тялото й.

— Бррр! — дръпвам се погнусена.

— Не прави така! — провиква се възмутено тя.

— Това… болеше ли? — питам колебливо и поглеждам ръцете си, защото ги чувствам така, сякаш наистина са били потопени в нейните вътрешности.

— Не точно — промърморва неохотно тя. — Но никак не е приятно някой да се ровичка в стомаха ти!

И после се изпарява. Правя съзнателни опити да потисна нетърпението си и да чакам търпеливо. Но просто не мога да издържам да си седя навън и да не знам какво става вътре! Знам си, че ако търся аз, все нещо ще открия. Нещо като дневник, в който Джош излива мислите си… или недописан имейл, че и неизпратен… Или стихче! Представете си само! Той е написал стихотворение за мен!

Не мога да не се отдам на поредната си фантазия — как Сейди попада на стихче, нахвърлено върху някакво хвърчащо листче. Нещо съвсем простичко и директно, като самия Джош. Например:

Тук обаче не се сещам за нищо, което да се римува с „Лара“.

— Ехооо! Събуди се! Лара? — Подскачам стреснато и отварям очи, за да видя Сейди отново пред себе си.

— Откри ли нещо?… — виквам веднага.

— Да. Колкото и да не ти се вярва, открих нещо! — изрича победоносно тя. — Нещо твърде интересно и точно по темата!

— О, господи! Какво? — Не мога да си поема дъх, обмисляйки зашеметяващите възможности: моя снимка под възглавницата му, нещо в дневника, където пише, че е решил отново да се събере с мен…

— В събота ще ходи на обяд с друго момиче!

— Какво?! — Всичките ми фантазии на мига се изпаряват. Ококорвам се като попарена. — Какво искаш да кажеш с това, че ще ходи на обяд с друго момиче?

— В кухнята видях една бележка. На нея пишеше: „12:30 — обяд с Мари“.

Не познавам никоя жена на име Мари. Джош не познава никоя жена на име Мари!

— И коя е тази Мари? — едва сдържам нарастващата си тревога аз. — Коя е Мари?

Сейди свива безразлично рамене и отбелязва:

— Кой да ти каже! Сигурно новата му приятелка?

— Да не си посмяла да го кажеш повече! — провиквам се ужасено. — Той няма нова приятелка! Не би могъл да има! Каза, че нямало никоя друга! Каза, че…

Не довършвам. Сърцето ми тупти като обезумяло. Никога досега не ми беше хрумвало, че Джош може би вече ходи с друга. През ум дори не ми беше минавало!

В имейла си, с който скъса с мен, казваше, че не възнамерява да се впуска прибързано в нова връзка. Казваше, че имал нужда от време, за да „обмисли целия си живот“. Е, очевидно не му е мислил особено, нали? Ако аз възнамерявах да обмислям целия си живот, със сигурност би ми отнело повече от шест седмици! Даже по-скоро… година! Най-малко! Или най-вероятно още две-три.

Дааа. Мъжете се отнасят към мисленето така, както към секса. Смятат, че двайсет минути са напълно достатъчни, а после няма никакъв смисъл да говориш за това. И не знаят колко дълбоко се лъжат!

— А в бележката пише ли къде ще обядват заедно?

Сейди кимва и отговаря:

— В бистро „Мартин“.

— В бистро „Мартин“ ли?! — Имам чувството, че ще припадна. — Точно там беше първата ни среща! А после редовно ходехме там!

Джош ще води друго момиче в нашето бистро! Момиче на име Мари!

— Върни се пак! — започвам да размахвам ръце аз по посока на сградата. — Потърси по-внимателно! Би трябвало да има и нещо друго!

— За нищо на света няма да вляза повече там! — възразява Сейди. — Смятам, че разбра всичко, което ти трябва да знаеш!

Впрочем тя май е права.

— Да, права си! — съгласявам се неохотно, обръщам се рязко и тръгвам напред, за да се отдалеча колкото ми е възможно по-бързо от сградата. Толкова дълбоко съм потънала в мислите си, че едва не събарям някакъв отвеян старец. — Права си! Вече знам в кой ресторант ще бъдат и кога! Затова просто ще отида и сама ще проверя!

— В никакъв случай! — материализира се пред мен пралеля ми и аз се заковавам изненадана на мястото си. — Не това имах предвид, когато ти казах! Не можеш да ходиш и да ги шпионираш!

— Налага се! — поглеждам я объркано. — Как иначе ще разбера дали Мари е новата му приятелка или просто позната?

— Няма нужда да разбираш! — натъртва Сейди. — Казваш си: „Толкова по-добре“, купуваш си нова рокля и си намираш нов любовник! Или по-добре няколко!

— Но аз не искам да имам няколко любовника! — дърпам се аз като магаре на мост. — Искам си Джош!

— Да, ама точно него не можеш да го имаш! Откажи се!

Не можете да си представите как ми е писнало хората непрекъснато да ми повтарят, че трябва да се откажа от Джош! Казват го родителите ми, казва го Натали, казва го и онази старица, с която веднъж говорих в автобуса…

— Но защо трябва да се откажа от него?! — възкликвам възмутено сега. — Защо всички непрекъснато трябва да ми повтарят, че е било най-добре да се откажа?! Какво му е лошото на това да се придържаш към една-единствена цел?! Във всяка друга област от живота постоянството се окуражава, даже често и възнаграждава! Така де, защо никой не е казал на Едисън, че трябва да се откаже от електрическите крушки, а?! Защо никой не се е осмелил да каже на Скот, че трябва да забрави за Южния полюс?! Никой не му е мърморил: „Хайде бе, Скоти, откажи се! Южният полюс не е единствената ледена пустош на света!“. А той е продължил да се опитва! И е отказал да се предаде, колкото и трудно да е ставало! И накрая е успял!

Към края на вдъхновената си реч се чувствам наелектризирана като истински оратор. Обаче забелязвам, че Сейди ме наблюдава така, сякаш съм малоумна. Накрая изрича: