Шеста глава

От седмици не съм се чувствала толкова върховно! Всъщност от месеци. Осем часът на следващата сутрин е, а аз съм като съвсем нов човек! Вместо да се събудя напълно депресирана, стиснала в обляната ми в сълзи ръка снимка на Джош с бутилка водка на пода и музиката на Аланис Морисет на сиди плейъра…

Добре де. Това беше само веднъж.

Както и да е. Погледнете ме сега! Енергична! Освежена! Безупречно поставена очна линия! Перфектно изгладена блуза на райета. Готова да посрещна новия ден и да шпионирам Джош, и да си го върна! Дори вече се обадих да резервирам такси — схващате ли колко ефективна съм станала?!

Влизам в кухнята и заварвам Сейди в поредната нова рокля. Тази е бледоморава, с редуващи се ивици тюл и падащи рамене.

— Аууу! — възкликвам с неподправена възхита аз. — Откъде вземаш всички тези разкошни тоалети?

— Нали е божествена? — Сейди изглежда напълно доволна от себе си. — И се оказва много лесно! Просто си се представям в конкретна рокля и тя се появява върху мен!

— Значи тази ти е била една от любимите, така ли?

— Не. Тази беше на едно момиче, което познавах. Казваше се Сесил — отговаря Сейди, като приглажда полите на роклята. — Винаги съм си мечтала за нея!

— Свила си тоалета на друго момиче? — Не успявам да сдържа кикота си. — Откраднала си го?

— Не съм го откраднала! — поглежда ме възмутено тя. — Не говори глупости!

— Откъде знаеш? — продължавам, неспособна да устоя на желанието си да я подразня. — Ами ако тя също е призрак и иска да носи тази рокля точно днес, а не може? Ами ако сега си седи някъде, завряна в ъгъла, и си изплаква очите?

— Тези неща не стават така! — отговаря с леден тон Сейди.

— А ти откъде знаеш как стават? Откъде знаеш… — Не довършвам, внезапно озарена от нова идея. — Хей, сетих се! Трябва само да си представиш твоята огърлица! Представи си я на ум и веднага ще я имаш! Бързо! Затвори очи, концентрирай се…

— Ти винаги ли загряваш толкова бавно? — прекъсва ме моята пралеля. — Да не мислиш, че не съм опитвала? Опитвах се да си представя и моята наметка от заешка кожа, опитвах и с балните пантофки, обаче не можах да ги получа! Не мога да разбера защо.

— Възможно е да можеш да носиш единствено призрачни тоалети — отбелязвам след кратък размисъл. — Имам предвид дрехи, които също са мъртви. Например такива, които са били нарязани, изгорени или унищожени по някакъв начин.

И двете се вглеждаме като по команда в бледоморавата рокля. И на двете очевидно ни е тъжно да си я представим нарязана на парчета. Всъщност ще ми се изобщо да не го бях споменавала.

— Е, готова ли си за тръгване? — сменям рязко темата аз. — Ако тръгнем навреме, ще можем да хванем Джош, преди да е тръгнал за работа. — Изваждам от хладилника едно кисело мляко и започвам да гълтам лъжица след лъжица. Ала само от мисълта, че отново ще бъда близо до Джош, ми призлява. Толкова съм превъзбудена, че дори не мога да доям млякото си. Оставям наполовина опразнената кофичка в хладилника и хвърлям лъжицата в мивката. — Хайде! Да тръгваме! — Вземам четката си за коса от обичайното й място във фруктиерата и я прокарвам няколко пъти през косата си. След това грабвам ключовете си и се обръщам тъкмо навреме, за да видя как Сейди ме наблюдава.

— Божичко, ама ръцете ти наистина са пълнички! — отбелязва тя. — Досега не бях забелязала.

— Не са пълнички! — срязвам я обидено. — Само мускули са! — Свивам ги и стисвам юмрук, за да й покажа бицепсите си, и тя примигва уплашено.

— Още по-лошо! — Свежда самодоволно очи към собствените си крехки бели ръце и отбелязва: — Някога се славех с великолепни ръце!

— Да, обаче модата се промени! Днес предпочитаме по-оформени ръце — информирам я назидателно аз. — Ходим на фитнес и правим мускули! Та, готова ли си? Таксито ще бъде тук всеки момент! — Звънецът отдолу иззвънява и аз вдигам слушалката. — Здравейте! Веднага слизам!

— Лара? — достига до мен познат, приглушен глас. — Скъпа, татко е! И мама. Просто наминаваме, за да видим дали си добре. Решихме, че можем да те хванем преди работа…

Вторачвам се невярващо в домофона. Татко и мама ли? Точно сега ли намериха?! И какво е това тяхното „наминаване“, между другото? Мама и татко никога не „наминават“ просто така!

— Ами… страхотно! — изричам, като се опитвам да звуча жизнерадостно. — Веднага слизам!

Изскачам пред входа на кооперацията и заварвам мама и татко застанали сковано на тротоара пред мен. Мама държи цвете в саксия, а татко — пълна догоре чанта на „Холанд и Барет“. Разменят си някакви послания шепнешком. Когато ме виждат, се приближават към мен с престорени усмивки, сякаш съм пациент в психиатрична болница.

— Лара, скъпа! — Виждам как татко оглежда лицето ми с тревожни очи. — Не отговори на нито едно от гласовите и текстовите ми съобщения! Започнахме да се притесняваме за теб!

— А, да бе! Е, извинявайте! Бях доста заета тези дни.

— Скъпа, какво стана в полицейското управление! — обажда се и мама, полагайки безуспешни усилия да звучи спокойно.

— Всичко е наред. Дадох показания.

— О, Майкъл! — притваря отчаяно очи мама.

— Значи ти наистина вярваш, че пралеля ти Сейди е била убита? — изрича предпазливо татко.

Веднага разбирам, че този път той е не по-малко подплашен и от мама.

— Виж какво, татко, нищо особено не се е случило — опитвам се да го успокоя аз. — Не се тревожете за мен!

Очите на мама се отварят рязко като на току-що включен робот.

— Витамини! — провиква се тя и започва да рови в чантата, която държи татко. — Помолих жената от магазина за… поведенчески… — Не довършва. — И лавандулово масло… и едно цвете, което да ти облекчи стреса… Можеш да му говориш, знаеш ли? — С тези думи тя се опитва да ми пъхне в ръцете саксията, обаче аз я отблъсквам.

— Не искам цвете в саксия! Забравям да ги поливам и те умират!

— Не е задължително да си имаш цветя вкъщи! — опитва се да ме успокои татко и поглежда предупредително мама. — Но очевидно напоследък се намираш под голям стрес — с новия бизнес и… и… Джош…

Скоро ще ги видя аз каква песен ще ми запеят! Ще ги видя аз, когато си дадат сметка, че през цялото време съм била права! Ще ги видя аз как ще останат със зяпнала уста, когато двамата с Джош отново се съберем и се оженим! Не че точно сега мога да им го кажа, разбира се!

— Татко — обръщам се към него с търпелива и здравомислеща усмивка аз, — казах ти, че вече изобщо не мисля за Джош! Просто продължавам напред! Ти си този, който непрекъснато говори за него!

Ха! Така им се пада! Тъкмо се каня да заявя на татко, че може би той е обсебеният от мисълта за Джош, когато точно до нас спира такси, шофьорът подава глава от прозореца и се провиква:

— „Бикенхол Маншънс“ 32?

Мамка му! Добре де, ще се престоря, че не съм го чула. Мама и татко си разменят многозначителни погледи. После мама се обажда колебливо:

— Това не е ли адресът на Джош?

— Не си спомням! — махвам небрежно с ръка аз. — Както ще да е. Сигурно е за някой друг.

— „Бикенхол Маншънс“ 32? — провиква се още по-силно шофьорът. — Лара Лингтън? Вие ли сте резервирали такси?

По дяволите!

— Защо ще ходиш в апартамента на Джош? — Мама вече не е на себе си.

— Няма да ходя! — срязвам я аз. — Сигурно е кола, която съм поръчала преди месеци и едва сега се е сетила да се появи! Тези таксита винаги закъсняват! Хей, закъснели сте с шест месеца! Махайте се! — подвиквам на ухиления шофьор, който най-сетне се усеща и отпрашва по пътя си.

Настъпва напрегната тишина. Изражението на татко е толкова прозрачно, че чак ми става съвестно за него. Веднага разбирам какво си мисли — иска ми се да ми вярва, ама не може. Защото и доказателствата сочат точно обратното на онова, което казвам.

— Лара, ще се закълнеш ли, че това такси не беше за теб? — изрича накрая той.

— Кълна се! — кимвам тържествено. — В… живота на пралеля Сейди!

Чувам тихо ахване, обръщам се и зървам гневния поглед на пралеля си точно до мен.

— Не можах да измисля нищо друго! — опитвам се да се оправдая.

Обаче Сейди изобщо не ми обръща внимание, застава точно пред татко и изрича натъртено:

— Вие сте кръгли идиоти! Тя все още не може да диша без Джош! И тъкмо се канеше да го шпионира! Обаче кара мен да й върша мръсната работа!

— Млъквай, подлярка такава! — провиквам се аз, преди да съм успяла да се спра.

— Моля? — втрещява се татко.

— О, нищо! — прочиствам си гърлото. — Абсолютно нищичко! Добре съм си!

— Ти си побъркана! — размахва около мен ръце Сейди и се върти като обезумяла.

— Аз поне не преследвам хората! — не мога да се сдържа да не й отвърна.

— Не преследваш хората ли? — опитва се да схване какво говоря татко. — Лара, какво, за бога…

— Извинявайте! — усмихвам им се аз. — Просто разсъждавам на глас. Всъщност мислех си за горката пралеля Сейди. — Въздъхвам, накланям жалостиво глава и отбелязвам: — Ръцете й бяха като две хилави вейки!

— Не са хилави вейки! — смразява ме с поглед Сейди.