Затварям очи, задушена от болезнените спомени, които отново избликват на повърхността. Да, наистина изживях голям шок. Скъса с мен чрез имейл. Представяте ли си — чрез имейл!

— Проблемът е в това, че той все още мисли за мен! Знам го! — отбелязвам, като прехапвам устни. — Така де, самият факт, че отказва да говори, го доказва! Уплашен е, опитва се да избяга или има някаква друга причина, за която не знам, но… аз се чувствам напълно безсилна. — Усещам как очите ми се изпълват със сълзи. — Как мога да оправя нещата, щом той отказва да говори за това, а? Как мога да ги оправя, когато нямам представа какво мисли за мен? Така де, кажи ми, как?!

Настъпва тишина. Когато вдигам очи, забелязвам, че Сейди е затворила своите и си тананика нещо.

— Сейди! Сейди!

— О! — примигва тя, стресната. — Извинявай! Но открай време си имам навика да изпадам в транс, когато някой започне да каканиже монотонно нещо.

Да каканиже монотонно ли?

— Аз не каканижа монотонно! — възкликвам възмутено. — Просто ти разказвах за връзката си!

Сейди ме оглежда заинтригувано и накрая казва:

— Ти май си наистина сериозна, а?

— Нищо подобно! — отстъпвам леко. — И какво искаш кажеш с това между другото?

— Когато бях на твоята възраст, ако някое момче постъпеше лошо с мен, просто зачерквах името му от списъка си за танци!

— Аха. Е… — Не довършвам, поглеждам я и продължавам с покровителствен тон: — В наши дни нещата са много по-сериозни от вашите списъци за танци! Защото правим много повече, освен само да танцуваме!

— На една Нова година едно момче на име Кристофър се отнесе изключително зле към най-добрата ми приятелка Бънти. Имам предвид в такси! — поглежда ме многозначително Сейди. — Бънти си поплака, както се полага, после напудри носа си и — дръж! И още преди Великден вече беше сгодена!

— „Дръж“ ли? — не мога да се сдържа да не просъскам презрително аз. — Това ли е твоето отношение към мъжете? Дръж?

— Че какво му е лошото на това отношение?

— А къде отидоха истинските, балансирани взаимоотношения? Къде отиде обвързването?

Сейди ме поглежда втрещено и възкликва:

— Ама защо говориш непрекъснато за обвързване? С какво точно се връзвате?

— Не е това! — опитвам се да запазя самообладание аз. — Искам да кажа… Сетих се! Била ли си някога омъжена?

Сейди свива рамене и отговаря:

— Да, но съвсем за кратко. Прекалено много се карахме. Бракът се оказа толкова изтощително нещо, че накрая започнах да се питам как изобщо съм го харесвала някога. Затова го напуснах. Заминах в чужбина. В Ориента. Това беше през 1933 година. А по време на войната той се разведе с мен. Обвини ме в прелюбодейство — добави весело. — Но тогава всички бяха дотолкова заети да мислят за по-важни неща, че никой не обърна внимание на скандала.

Фурната в кухнята звънва, за да ми напомни, че лазанята ми е готова. Тръгвам натам, а главата ми жужи от цялата тази нова информация, която получих. Значи Сейди е била разведена. И е обичала да си „живее“, както се изразява тя. Ходила е и в „Ориента“, където и да е това.

— Като казваш „Ориента“, Азия ли имаш предвид? — питам с престорена небрежност, докато вадя лазанята си и си сипвам малко салата в чинията. — Защото днес точно това имаме предвид, когато говорим за Изтока. И, ако те интересува, стараем се да работим върху връзките си!

— Да работите ли? — сбърчва отново нос Сейди и изсумтява. — Не ми звучи никак забавно! Може би точно затова твоят човек е скъсал с теб!

— Не е вярно! — Идва ми да й зашлевя шамар, толкова ме вбесява. Как може да не разбира нищичко?!

— „Разчитайте на нас“ — чете тя от кутията с лазаня. — Какво означава това?

— Това означава, че е нискокалорична — отговарям неохотно, очаквайки да чуя обичайната лекция на мама за диетичните храни и че аз съм си съвсем нормална, и че съвременните момичета са прекалено обсебени от мисълта за теглото си.

— О, значи си на диета! — светват очите на Сейди. — Трябва да пробваш холивудската! Не ядеш нищо, освен осем грейпфрута, черно кафе и твърдо сварено яйце на ден. И много цигари, разбира се! Спазвах тази диета цял месец и трябва да ти призная, че смъкнах цял тон! А едно момиче от моето село твърдеше, че вземала хапчета от тения — допълва, потънала в спомени. — Само че така и не ни каза откъде ги е вземала.

Вторачвам се в нея леко отвратена.

— Тения ли?

— Казват, че тенията поглъщала всичката храна, която е в теб! Великолепна идея, не мислиш ли?!

Присядам и се втренчвам в чинията си с лазаня. Изведнъж ми се отяде. Отчасти, защото пред очите ми непрекъснато се вият гадни тении. И отчасти, защото от цяла вечност не бях разговаряла с никого така открито за Джош. Чувствам се като смазана.

— Само да можех да си поговоря с него! Поне веднъж… — промърморвам, набождам парченце краставица и се заглеждам тъжно в него. — Само да можех да вляза в главата му… Обаче той отказва да ми вдигне телефона, не иска да се срещнем…

— Пак ли започваш да говориш за него — поглежда ме ужасено Сейди. — Как ще го забравиш, щом непрекъснато говориш за него?! Скъпа, когато нещата в живота се объркат, не се прави така! — Поглежда ме важно и продължава авторитетно: — Жената вирва брадичка, лепва си най-ослепителната усмивка, забърква си лек коктейл и… излиза!

— Де да беше толкова просто! — въздъхвам безпомощно. — Освен това аз не искам да го забравям! Ако още не си разбрала, някои от нас имаме и сърца! Някои от нас не се отказваме толкова лесно от истинската любов! Някои от нас…

В този момент забелязвам, че Сейди отново е затворила очи и пак си тананика.

Все на мен ще се падне — да ме преследва най-безчувственият призрак на света! И най-невъзпитаният. В един момент ми пищи в ухото, на следващия прави възмутителни забележки, а после отпрашва да шпионира съседите ми!

Отчупвам с вилицата си малко лазаня и започвам да дъвча сърдито. Чудя се какво ли още е видяла в апартаментите на съседите. Може пък да я накарам да отскочи до онзи тип над мен, когато завихри поредния си купон, за да видим какво по-точно правят там…

Чакай малко!

О, боже!

Едва не се задавям. Без никакво предупреждение в главата ми се ражда съвсем нова идея. Един перфектно изработен, абсолютно брилянтен план! План, който ще разреши всичките ми проблеми!

Сейди би могла да шпионира Джош!

Би могла да влезе в апартамента му. Би могла да подслушва разговорите му. Би могла да разбере какво мисли той и да ми каже, а после аз да схвана най-сетне какъв е проблемът между нас и да го разреша…

Това е отговорът! Това е! Ето затова ми е била изпратена!

— Сейди! — скачам въодушевено на крака. Адреналинът ми бие директно в слепоочията. — Измислих го! Разбрах защо си тук! За да ни събереш отново с Джош!

— Нищо подобно! — изсумтява презрително пралеля ми. — Тук съм, за да си взема огърлицата!

— Не може да са те пуснали само заради някаква си тъпа стара огърлица! — махвам пренебрежително аз. — Може би истинската причина да си тук е, за да ми помогнеш! Точно затова си била изпратена!

— Не съм била изпратена! Никой не ме е пращал! — Сейди изглежда кръвно обидена дори от самата мисъл за подобно нещо. — Освен това огърлицата ми не е тъпа! И не желая да ти помагам! Ти би трябвало да си тази, която да помага на мен!

— Къде го пише? На бас, че ти си моят ангел-пазител! — Тук вече започвам да се отнасям. — Може би ти си изпратена обратно на земята, за да ми помогнеш да се събера с Джош. Животът ми всъщност е прекрасен — като в онзи филм.

Сейди се вторачва мълчаливо в мен с присвити очи, после оглежда кухнята и отбелязва:

— Не мисля, че животът ти е прекрасен. Всъщност намирам го за твърде скучен! А косата ти не прилича на нищо!

Изпепелявам я с поглед и отсичам:

— Ти си много скапан ангел-пазител!

— Аз не съм твой ангел-пазител! — не се предава тя.

— Откъде знаеш, а? — поглеждам я изпитателно, после слагам ръка на сърцето си и продължавам: — Получавам послание от небето! Казват ми, че си тук, за да ми помогнеш да се събера отново с Джош! Духовете ми го казват!

— Аз пък получавам послание, че не би трябвало да ти помагам да се събираш с Джош! — срязва ме моментално тя. — И на мен ми го казват духовете!

Бива си я тази моя пралеля! Но какво знае тя за духовете? Тя ли е човекът, който вижда призраци, или аз, а?!

— Може. Обаче аз съм живата, следователно аз съм шефът! — не й оставам длъжна. — И казвам, че ти си тук, за да ми помогнеш! В противен случай може и да не ми остане време да търся огърлицата ти!

Не исках да прозвуча така грубо, честна дума! Обаче тя просто ме принуждава да се държа така гадно! Така де, като дух с положение, тя не може да не желае да помогне на своята праплеменница, нали?!

Сейди ме пронизва с гневен поглед, но веднага разбирам, че съм я хванала натясно.

— Много добре! — изрича накрая и крехките й рамене се повдигат от дълбока въздишка. — Това никак не ми харесва, но, от друга страна, какъв избор имам?! Е, какво по-точно искаш от мен?