— Е, откри ли огърлицата? В теб ли е вече? — Лицето на Сейди грейва от такова вълнение, че аз не мога да не изпитам дълбоко съчувствие към нея.

— Съжалявам — промърморвам под нос. — Бяха събрали всичките ти неща в една кутия, обаче огърлицата с водното конче я нямаше там. Никой нямаше представа къде е изчезнала. Наистина съжалявам, Сейди!

И събирам сили за мърморенето, което трябва да последва, за воя на разярената банши, но… такъв няма. Нищо няма. Сейди само леко примигва и изсветлява, сякаш някой току-що е намалил волтажа на лампичките й.

— Но иначе продължавам напред! — побързвам да я успокоя. — Дадоха ми списък на хората, които са присъствали на разпродажбата в старческия дом, и сега им се обаждам — все някой трябва да я е купил! Цял следобед седя на телефона. И честно да ти кажа, чувствам се много уморена. Работата никак не е от леките! — допълвам.

На този етап очаквам някакъв знак на благодарност от страна на Сейди. Нещо като кратка реч за това колко прекрасен човек съм аз и как тя ми е благодарна за всичките усилия. Обаче тя само въздъхва нетърпеливо и се изнася през стената.

— Пак заповядай! — подвиквам сърдито зад гърба й.

Отивам в дневната и тъкмо се разхождам по каналите на телевизора, когато тя отново се материализира. Още от пръв поглед се вижда, че настроението й значително се е подобрило.

— Хей, знаеш ли, че живееш с големи чудаци! На горния етаж има някакъв мъж, който лежи на някаква машина и грухти!

— Какво? — поглеждам я възмутено. — Сейди, не можеш просто да се разхождаш напред-назад и да шпионираш съседите ми!

— Какво значи разтръскай морна трътка? — пита тя, без да ми обръща внимание. — Пееше го момичето от безжичната машина. Звучи ми като пълна глупост.

— Означава… танцувам. Разкършвам се.

— Ама защо „морна трътка“? — поглежда ме озадачено тя. — Какво общо имат тук кокошките?

— Ето това! Трътката е… — Изправям се и потупвам задника си. После се изхилвам. — А ето какво има предвид песента. — И започвам да се кълча в кръста, за да й покажа. Когато вдигам очи към нея, тя се залива от смях.

— Изглеждаш така, сякаш си напълнила гащите и се опитваш да го изтръскаш! Това не е танцуване!

— Напротив! Нарича се модерен танц! — срязвам я нацупено аз и сядам обратно на дивана.

Като стана въпрос за танцуване, малко съм чувствителна на тази тема. Отпивам глътка вино и я поглеждам сърдито. Сега тя се е вторачила в телевизора и с широко отворени очи гледа „Ийстендърс“3.

— Какво е това? — пита.

— „Ийстендърс“. Телевизионен сериал.

— А защо са толкова сърдити един на друг?

— Откъде да знам? Винаги са такива. — Пак надигам чашата си с вино. Не мога да повярвам, че обяснявам за „Ийстендърс“ и „разтръскай морна трътка“ на моята пралеля! Не трябва ли да разговаряме за нещо по-смислено и значимо? — Виж какво, Сейди… Какво си ти? — изричам, без да се замислям, и изключвам телевизора.

— Как така какво съм?! — поглежда ме обидено тя. — Аз съм момиче! Точно като теб!

— Мъртво момиче! — напомням очевидното. — Значи не си точно като мен!

— Не е необходимо непрекъснато да ми го напомняш! — изрича с леден тон тя.

Наблюдавам я как се намества на ръба на дивана, опитвайки се да изглежда съвсем естествено въпреки пълната си липса на гравитация. Решавам да пробвам с друга линия на разговор.

— Имаш ли някакви специални сили? Имам предвид като на супергерой? Например да бълваш огън? Или да се разтягаш?

— Разбира се, че не! — все повече се обижда тя.

— А налага ли ти се да се бориш с някакви врагове? Като Бъфи например?

— Коя е Бъфи?

— Бъфи, убийцата на вампири — обяснявам. — Дават я по телевизията. Тя се бие с демони и вампири и…

— Не говори глупости! — прекъсва ме безцеремонно моята пралеля. — Вампирите не съществуват!

— Добре де, ама нали и призраците не съществуват, а?! — не й оставам длъжна аз. — И това изобщо не са глупости! Нямаш ли някакви особени умения? Повечето духове слизат при нас, за да се бият с тъмните сили на злото или да отведат хората към светлината, или нещо подобно! Всички те правят нещо положително! Не се размотават наоколо, гледайки телевизия!

Сейди свива рамене, като че ли иска да каже: „На мен какво ми пука?!“.

Продължавам да си пия виното, като междувременно мозъкът ми щрака на пълни обороти. Очевидно не е дошла тук, за да спасява света от тъмните сили на злото. Може пък да е дошла, за да хвърли светлина върху съдбините на човечеството или значението на живота, или нещо подобно! Може пък от мен да се очаква да науча нещо от нея!

— Та значи ти си живяла през целия двайсети век — започвам предпазливо. — Направо не е за вярване! Какъв беше примерно… хммм… Уинстън Чърчил? Или Джон Фицджералд Кенеди? И наистина ли е бил убит от Лий Харви Осуалд?

Сейди ме гледа така, сякаш съм бавноразвиваща се и изсумтява:

— Какви ги приказваш, за бога?! Как мога да знам подобни неща?

— Как ли? — поглеждам я изпитателно. — Естествено, че трябва да ги знаеш! Нали идваш от историята! Как се е живяло, например, по време на Втората световна война? — Тук Сейди ме зяпва така, че не мога да не възкликна: — Ти какво? Не си ли спомняш войната?

— Разбира се, че я помня! — отсича тя и възвръща самообладанието си. — Беше студено и страшно, и избиха почти всичките ни приятели, и ако искаш да знаеш, изобщо не искам да мисля за това! — Говори уверено, ала онова кратко колебание, което забелязах непосредствено след въпроса ми, определено събуди любопитството ми.

— Помниш ли целия си живот? — питам предпазливо.

Би трябвало да има спомени, обхващащи повече от сто години. Как тогава да ги задържи всичките?!

— Животът ми изглежда като… сън — промърморва накрая Сейди, но по-скоро на себе си. — Някои части са много мъгляви. — Започва да навива полата си на един пръст. Погледът й е далече, много далече оттук. Накрая отсича: — Но всичко, което си струва да бъде запомнено, го помня!

— Вие сами ли избирате какво да помните? — опитвам се да разбера аз, изгаряна от любопитство за задгробния живот.

— Не съм казала подобно нещо.

В очите й проблясва някаква напълно неразгадаема за мен емоция и тя извръща поглед, като че ли иска да сложи край на този разговор. Издига се, отлита до камината и застава пред една моя снимка, където съм в музея на Мадам Тюсо и се хиля до восъчната статуя на Брад Пит.

— Това ли е любовникът ти? — ококорва се тя.

— Де да беше! — изричам саркастично.

— А нямаш ли любовници? — Звучи толкова съжалително, че не мога да не й се обидя.

— Допреди няколко седмици имах приятел на име Джош. Но вече всичко свърши. В момента съм… необвързана.

Сейди ме поглежда подканващо и накрая изрича:

— Е, и? Защо тогава не си намериш друг любовник?

— Защото не искам да си хващам който и да е друг любовник! — промърморвам ядосано. — Още не съм готова за това!

— И защо? — пита тя.

Озадачението й е напълно искрено.

— Защото го обичах! И раздялата с него много ме разтърси! Той беше моята душа близнак! Пасвахме си напълно!…

— Тогава той защо скъса с теб?

— Нямам представа. Наистина нямам! Иначе си имам една теория… — Не довършвам, изгаряна от болка. Да, все още изпитвам болка, когато говоря за Джош. Но, от друга страна, хубаво е да си имаш нов приятел, пред когото да излееш душата си. — Окей. Кажи ми какво мислиш за това! — Изхлузвам обувките си, сядам по турски на дивана и се привеждам към Сейди. — Имахме страхотна връзка и всичко си вървеше много добре, и той…

— Красив ли е? — прекъсва ме тя.

— Разбира се, че е красив! — провиквам се възмутено. Вадя телефона си, откривам най-хубавата му снимка, която имам, и й я показвам. — Ето го!

— Мммм — клати неопределено глава тя.

„Мммм“ ли? Това ли е най-доброто, на което е способна за Джош? Така де, та той е толкова красив, толкова неустоим! И изобщо не съм предубедена, ни най-малко!

— Запознахме се край огъня в Деня на Гай Фокс — обяснявам, докато търся други негови снимки в телефона си. — Той работи в рекламата. И веднага си паснахме! По цели нощи си говорехме!

— Каква скука! — сбърчва нос Сейди. — Бих прекарала нощта си на хазартната маса вместо в приказки!

— Но нали така се опознавахме! — стрелвам я с обиден поглед аз. — Както се прави във всяка връзка!

— А ходехте ли на танци?

— Понякога — махвам нетърпеливо с ръка. — Но не в това е въпросът! Въпросът е, че си пасвахме перфектно! Говорехме си за какво ли не! Буквално се преливахме, толкова бяхме еднакви! И аз съвсем сериозно си мислех, че той е моята бъдеща половинка! Обаче после… — Замълчавам, докато мислите ми отново прекосяват трънливите пътеки на миналото. — Добре де, случиха се две важни неща. Първо, имаше един път, когато… когато ужасно сгафих. Минавахме покрай един бижутерски магазин и аз изтърсих: „Ето това е пръстенът, който можеш да ми купиш“. Така де, казах го на майтап! Ама той като че ли се уплаши не на шега! А после, след две седмици, един от приятелите му сложи край на доста продължителната си връзка. И това някак си премина като ударна вълна през цялата ни група. Въпросът със сериозното обвързване ги подплаши и всички се разбягаха кой накъдето свари. И съвсем неочаквано Джош започна да… свири отбой. Накрая скъса с мен и дори не ми обясни защо го прави!