Нали аз им казах, че Сейди е била убита от персонала на старческия дом?! От тези прекрасни, мили сестри! Защо изобщо изтърсих подобна глупост? Какво съм си мислела, когато ги надробих?!

Но всичко е по вина на Сейди! Не, всъщност не е. Вината си е моя. Просто трябваше да си затварям голямата уста!

— Лара! — оглежда ме притеснено Джини. — Добре ли сте?

Всеки момент ще бъде обвинена в убийство, а тя няма никаква представа за това! И всичко е по моя вина! Ще проваля кариерата на тези жени и старческият дом ще бъде затворен и всички тези стари хора няма да има къде да отидат, и…

— Лара?

— О, извинете! Добре съм — смотолевям с прегракнал глас. — Съвсем добре. Обаче трябва да тръгвам! — И с треперещи крака тръгвам към вратата. — Много ви благодаря! Довиждане!

* * *

Изчаквам да изляза от градината на старческия дом и да се озова на тротоара, след което веднага вадя мобилния си телефон и набирам номера на детектив-инспектор Джеймс. Едва успявам да си поема дъх от паника. Изобщо не трябваше да обвинявам когото и да било в убийство! Никога повече няма да правя така! Ама никога! Ще си призная всичко, ще скъсам показанията си…

— Офисът на детектив-инспектор Джеймс — прекъсва мислите ми нечий женски глас.

— О, здравейте! — опитвам се да запазя самообладание аз. — Обажда се Лара Лингтън. Може ли да говоря с детектив-инспектор Джеймс или детектив-полицай Дейвис?

— Опасявам се, че и двамата са извън управлението. Трябва ли да им предам нещо? Ако е спешно…

— Да, ужасно е спешно! Става въпрос за едно разследване на убийство! Бихте ли предали, ако обичате, на детектив Джеймс, че внезапно съм имала… просветление?

— Просветление — повтаря жената, очевидно записвайки думите ми.

— Да! Нещо във връзка с показанията ми! Ключово просветление!

— Мисля, че в такъв случай трябва лично да говорите с детектив-инспектор Джеймс…

— Неее! Това не може да чака! Трябва да му кажете, че не медицинските сестри са убили пралеля ми! Те не са сторили нищо! Те са прекрасни и всичко беше ужасна грешка и… ами… проблемът е, че…

Събирам сили да хвана бика за рогата и да си призная, че съм си измислила всичко, но тогава през главата ми внезапно преминава разтърсваща мисъл — не мога да си призная стореното! Нямам право да си призная, че всичко, което казах, е измислено! Защото тогава автоматично ще продължат с погребението! В съзнанието ми преминава спомена за болезнения вик на Сейди, когато видя как ковчегът й отива към пещта. Не, не мога да позволя подобно нещо! Просто не мога!

— Да? — изрича търпеливо в ухото ми жената от полицейското управление.

— Хммм проблемът е, че…

Мозъкът ми извършва опасни въздушни акробатични номера, опитвайки се да измисли решение, с което едновременно и да бъда честна, и да спечеля малко време за Сейди. Обаче не мога да открия такова. Защото няма. А на жената от другата страна вероятно ще й писне да чака и ще затвори… Трябва бързо да кажа нещо!

Трябва веднага да им подхвърля нещо! Просто за да отвлека вниманието им! Само докато намеря огърлицата!

— Беше друг човек! — изтърсвам внезапно. — Мъж! Именно него чух тогава, в кръчмата! Преди се обърках! Беше с козя брадичка, сплетена на плитчици! — ръся първото, което ми дойде на ум. — И белег на бузата си! Вече съвсем ясно си го спомням!

Никога няма да намерят мъж със сплетена козя брадичка и белег на бузата! В безопасност сме! Засега.

— Мъж със сплетена брадичка. — Жената звучи така, сякаш едва смогва да ми издържа на темпото.

— И белег.

— И, да… Извинете, а какво би трябвало да е сторил този човек?

— Убил е пралеля ми! Дадох показания, но в тях съм се объркала! Ако можете просто да ги отмените и…

След тези мои думи настъпва по-дълга пауза. После жената изрича:

— Скъпа госпожице, показанията не могат просто така да се отменят! Мисля, че детектив-инспектор Джеймс най-вероятно ще пожелае лично да говори с вас!

О, господи! Проблемът е в това, че никак, ама наистина никак не ми се иска да говоря отново с детектив-инспектор Джеймс!

— Добре! — опитвам се да звуча весело аз. — Няма проблеми! Стига да е наясно, че медицинските сестри със сигурност не са го направили! Бихте ли допълнили и това на съобщението за него, ако обичате? Запишете само: „Сестрите не са го направили!“.

— „Сестрите не са го направили“! — повтаря с неуверен тон жената.

— Именно! С големи букви! И оставете бележката на бюрото му!

Настъпва втора, още по-дълга пауза. А после жената казва:

— Бихте ли повторили името си, моля?

— Лара Лингтън. Той знае коя съм.

— Не се и съмнявам. Е, както вече ви казах, госпожице Лингтън, сигурна съм, че детектив-инспектор Джеймс съвсем скоро ще пожелае да се свърже с вас!

Затварям телефона и тръгвам клатушкайки се по тротоара. Все още не мога да дойда на себе си. Мисля, че успях да предотвратя една голяма несправедливост, но ако трябва да бъда честна, психически се чувствам като пълна развалина.

* * *

А два часа по-късно съм не само развалина — вече съм тотално изтощена.

Междувременно успявам да погледна под съвсем нов ъгъл населението на Великобритания. Може и да ви се струва лесно да звъннете на неколцина души от някакъв си списък и да ги попитате дали са си купили една конкретна огърлица по време на една конкретна разпродажба. Може и да ви изглежда обикновена и бърза работа. Но опитайте — и тогава ще говорим!

Вече имам чувството, че бих могла да напиша цяла книга за човешката природа, която сигурно ще озаглавя „Хората са адски неотзивчиви“. Първо, всички настояват да разберат как съм се сдобила с имената и телефонните им номера. Второ, когато споменеш думата „лотария“, бързат да разберат какво са спечелили, като някои дори подвикват на съпрузите си: „Дарън, скъпи, спечелили сме от онази лотария!“. А после, когато побързаш да ги извадиш от заблуждението, подчертавайки, че не са спечелили нищо, те автоматично стават подозрителни.

А накрая, когато стигнеш до въпроса какво точно са си купили по време на разпродажбата в старческия дом, те стават двойно по-подозрителни. Незнайно защо решават, че се опитваш да им продадеш нещо или че искаш да откраднеш кредитните им карти по телепатия. Когато стигнах до третия в списъка, в далечината се чуваше някакъв мъж, който повтаряше: „Чувал съм за това! Обаждат се и те държат на телефона, колкото е възможно повече! Това е някаква интернет измама! Затваряй веднага телефона, Тина!“.

Искаше ми се да изрева: „Как е възможно да бъде интернет измама, бе, глупаци?! Да не би да си говорим по интернет?!“.

Досега само една жена прояви известна готовност да ми помогне — Айлийн Робъртс. Макар че всъщност се оказа истински трън в задника, защото ме държа на телефона цели десет минути, за да ми изброява всички неща, които си била купила на разпродажбата, да се възмущава как са могли да вземат тази огърлица на пралеля ми и да ме съветва как съм можела да открия подобна в някакъв прекрасен магазин за стари бижута в Бромли.

Бррр!

Разтривам ухото си, което вече е синьо-червено от притискане на телефона към него, и преброявам имената от списъка, които съм успяла да отметна. Двайсет и три. Значи ми остават четирийсет и четири. Като че ли тази идея не беше от най-върховните. Сигурно никога няма да успея да открия глупавата огърлица! Изпъвам ръце нагоре, разкършвам гръб, след което сгъвам списъка и го прибирам в чантата си. На останалите ще се обадя утре. Може би.

Насочвам се към кухнята, наливам си чаша вино и тъкмо хвърлям една лазаня във фурната, когато познатият глас изрича:

— Откри ли огърлицата ми?

Подскачам стресната, забивам чело в ръба на фурната и вдигам очи. Сейди седи на перваза на отворения ми прозорец.

— Научи се да ме предупреждаваш по някакъв начин, когато смяташ да се появиш! — възкликвам вбесено. — И изобщо къде беше толкова време? Защо така изневиделица се изпари?

— В онова място лъха на смърт! — отсича тя и вирва брадичка. — Пълно е със старчоци! Трябваше да се махна.

Прави се, че говори безгрижно, но веднага схващам, че е била смъртно уплашена да се върне там. Сигурно затова изчезна за толкова дълго време.

— Ти също беше стара! — напомням й аз очевидното. — Всъщност, била си най-старата в целия дом! Виж, това си ти!

Бръквам в джоба на сакото си и изваждам оттам нейната снимка — по-точно, снимката на сбръчканата, белокоса, крехка старица. Забелязвам леко потрепване по лицето на Сейди, но веднага след това тя присвива презрително очи и отсича:

— Това не съм аз!

— Напротив, точно ти си! Даде ми я една медицинска сестра от старческия дом! Каза, че това си ти на твоя сто и пети рожден ден! Би трябвало да се гордееш със себе си! Получила си телеграма дори от кралицата!

— Искам да кажа, че това не съм истинската аз! Никога не съм се чувствала толкова стара! Всъщност никой не се чувства толкова стар. Чувствах се ето такава, каквато съм сега! — И разперва жизнерадостно ръце. — Винаги съм се чувствала такава! Момиче в двайсетте! През целия си живот. А тялото е само… обвивка. То не показва истинската ни същност.

— Добре, съгласна съм, но все пак можеше да ме предупредиш, че смяташ да се поизпариш за известно време! Остави ме да се справям съвсем сама!