— Дрехите й не сме запазили — прави извинителен жест Джини. — Те… не бяха точно нейните, така да се каже. Искам да кажа, че не тя си ги беше избирала.

— Ами нещата от предишния й живот? Някакви… мебели? Или други спомени?

Джини свива рамене и отвръща:

— Съжалявам, нищо не знам за подобни неща. Аз работя тук само от пет години, а когато дойдох, Сейди вече беше дългогодишна жителка тук. Предполагам, че някои от вещите й са се счупили, други са се загубили и не са били заменени с нови…

— Разбирам. — Опитвайки се да прикрия шока си, аз започвам да вадя скромното имущество на Сейди от кутията. Това ли остава от човек, живял цели сто и пет години? Една кутия от обувки?

Когато ръката ми докосва купчината огърлици и брошки на дъното, усещам как сърцето ми се започва да бие по-силно. Започвам да разплитам нанизите, търсейки жълто стъкло, проблясък на кристали, водно конче…

Не е тук.

Като се опитвам да не допусна у себе си внезапно връхлетялото ме грозно предчувствие, аз разтърсвам преплетените нанизи и ги подреждам. Тук има общо тринайсет огърлици. И нито една от тях не е онази, която търся.

— Джини, не мога да открия огърлицата с водното конче!

— О, боже! — надниква над рамото ми сестрата, значително притеснена. — Би трябвало да е тук! — Вдига друга огърлица, изработена от миниатюрни пурпурни мъниста, и се усмихва с обич. — Тази също беше сред любимите й…

— Обаче аз търся точно огърлицата с водното конче! — възкликвам, като този път вече не мога да прикрия вълнението си. — Възможно ли е да е останала на друго място?

По лицето на старшата сестра се изписва озадачение.

— Странна работа! Нека проверим при Хариет. Тя почисти стаята, след като изнесоха Сейди.

Тръгвам след нея обратно по коридора и достигаме до врата, на която пише „Медицински сестри“. Озоваваме се в малко, уютно помещение, където три сестри седят на стари фотьойли с флорална тапицерия и пият чай.

— Хариет! — обръща се Джини към розовобузесто момиче с очила. — Това е Лара, праплеменницата на Сейди. Търси онази прекрасна огърлица с водното конче, която Сейди почти непрекъснато носеше. Да си я виждала някъде?

О, господи! Защо трябваше да го казва точно по този начин?! Сега изглеждам като някой от онези алчни персони, които Дикенс така сполучливо е описал чрез героя си Скрудж.

— Не я искам заради себе си! — побързвам да се намеся. — Търся я заради… добра кауза!

— Не е в кутията на Сейди — продължава да обяснява старшата сестра. — Да имате някаква представа къде би могла да бъде?

— Не е ли в кутията? — изненадва се Хариет. — В такъв случай просто не е била в стаята! Сега, като става дума за това, не си спомням да съм я зървала някъде. Съжалявам! Може би трябваше да направя инвентаризация на вещите на старицата! Но все пак нали почистихме стаята малко набързо… — Поглежда ме отбранително. — Бяхме толкова притиснати с времето…

— Имате ли някаква представа къде би могла да се намира? — поглеждам безпомощно сестрите. — Да не би просто да е прибрана някъде другаде? Или да е била дадена на някоя от другите жителки на дома?

— Разпродажбата на стари вещи! — намесва се внезапно слаба, тъмнокоса сестра, седнала в ъгъла. — Да не би да е била продадена погрешка на разпродажбата?

— Каква разпродажба на стари вещи? — обръщам се стреснато към нея аз.

— Беше с цел събиране на средства за дома, преди две седмици. Всички жители и техните семейства дариха по нещо за целта. Имаше и един специален щанд за бижута!

— Абсурд! — поклащам глава. — Сейди никога не би дарила точно тази огърлица! Тя имаше особена стойност за нея!

— Не знам — повдига рамене сестрата. — Само помня, че тогава обикаляхме от стая в стая и събирахме разни неща. Стаите на стариците са пълни с кутии. Нищо чудно някой да я е грабнал погрешка!

Сестрата звучи толкова безстрастно, че внезапно се изпълвам с гняв заради Сейди.

— Но подобни грешки не би трябвало да са нещо обикновено! — изтъквам. — Вещите на хората трябва да бъдат уважавани! Огърлиците не мога да изчезват просто така!

— В мазето си имаме специален сейф! — намесва се притеснено старшата сестра. — И държим нашите жители да оставят в него всичко, което сметнат за ценно! Имам предвид диамантени пръстени и други подобни неща. Ако е била толкова ценна, би трябвало да се намира там!

— Не мисля, че е била ценна в смисъла, който имате предвид. Просто е била… много важна за Сейди — отбелязвам и присядам с въздишка на най-близкия стол. — Окей. Та възможно ли е все пак да я издирим? Имате ли представа кой е присъствал на въпросната разпродажба на стари вещи? — Сестрите си разменят несигурни погледи и аз отново въздъхвам. — Не ми казвайте! Нямате никаква представа, нали?

— Напротив! — отсича внезапно тъмнокосата сестра и оставя чашата си с чай. — Нали все още пазим списъка от предметната лотария, а?

— Вярно, списъка от предметната лотария! — светват очите на Джини. — Но, разбира се! Всеки, който присъстваше на разпродажбата, си купи билет за лотарията! — започва да ми обяснява. — Хората оставиха имената и адресите си в случай, че спечелят нещо. Най-голямата награда беше бутилка „Бейлис“! — допълва с гордост. — Както и един подаръчен комплект „Прали“…

— Този списък още ли е у вас? — прекъсвам я безцеремонно аз. — Възможно ли е да ми го дадете?

И ето как само пет минути по-късно аз вече държа четири ксерокопирани страници с имена и адреси. Общо са шейсет и седем.

Шейсет и седем възможности.

Не, думата „възможност“ е твърде силна в случая. По-скоро шейсет и седем слаби шансове.

— Много благодаря! — усмихвам се аз, като се старая да не издавам обезсърчението си. — Ще ги проуча. А ако случайно попаднете на огърлицата…

— Разбира се! Ще се оглеждаме за нея! — възкликва Джини и оглежда колежките си, които започват да кимат.

После двете с Джини излизаме в коридора. Докато вървим към предната врата на старческия дом, тя внезапно се обръща към мен и казва:

— Лара, тук си имаме книга за посетители. Може би и вие бихте… вписали нещо в нея?

— О! — Започвам да пристъпвам сконфузено от крак на крак. — Ами… Всъщност защо не?!

Джини донася огромна книга с червени кожени корици и започва да я разлиства.

— Всеки от нашите жители тук си има своя страница. Но тази на Сейди така и не можа да се изпълни. Затова, щом като вече сте тук, си помислих, че бихте могли да се подпишете, макар че нея вече я няма… — Джини се изчервява. — Сигурно е много глупаво от моя страна, но…

— О, не! Напротив! Много е мило! — възкликвам, отново обзета от чувство за вина. — Сега си давам сметка, че трябваше по-често да идваме при нея!

— Така! — кимна Джини и продължава да разлиства кремавите страници. — О, вижте! Все пак е имала един посетител през тази година! И то само преди няколко седмици! Точно тогава бях в отпуска, затова съм го пропуснала!

— „Чарлз Рийс“ — прочитам аз, след което изписвам „Лара Лингтън“ на диагонал през страницата с големи букви, за да компенсирам липсата на други имена. — Кой е този Чарлз Рийс?

— Нямам представа — свива рамене старшата сестра.

Чарлз Рийс значи. Взирам се заинтригувана в името. Може да е бил някой добър приятел на Сейди от детството й. Или неин любовник. Ами, да! Сигурно е някой мил старец с бастунче, дошъл да подържи за последен път ръката на скъпата си Сейди! И сега няма никаква представа, че тя е починала, а дори не е бил поканен на погребението!

Да, ние определено сме отвратителни роднини!

— А дали този Чарлз Рийс не е оставил някакъв адрес за връзка? — вдигам очи към Джини аз. — Стар ли е бил?

— Както казах, не съм го виждала лично. Но ще разпитам. — Поема книгата от мен и когато прочита името ми, лицето й се озарява. — О, Лингтън! Да не сте някаква роднина на кафенета „Лингтън“?

А, не! Днес изобщо не ми се заминава с това!

— Не — усмихвам се вяло. — Просто съвпадение.

— Е, за мен беше истинско удоволствие да се запозная с праплеменницата на Сейди! — отбелязва старшата сестра, когато стигаме до вратата, и ме прегръща топло. — Знаете ли, Лара, мисля, че приличате малко на нея! Имам предвид, че и двете имате силен дух! А усещам и същата доброта към хората, която беше толкова характерна за Сейди!

Колкото по-мила става тази сестра с мен, толкова по-отвратително се чувствам. Та аз изобщо не съм добра! Така де! Ето, нито веднъж не съм се сетила да посетя собствената си пралеля! Не давам нищо за благотворителност. Добре де, понякога си купувам „Големия проблем“, но не и ако държа капучино и не ми е трудно да бръкна в чантата си…

— Джини! — провиква се от дъното на коридора червенокоса сестра и й помахва. — Може ли да поговорим за малко! — Придърпва я настрани и започва със сподавен тон да й обяснява нещо. Успявам да доловя откъснати думи като „странно“ и „полиция“.

— Полиция ли?! — ококорва се шокирана Джини.

— Не знам… номера…

Джини поема листчето хартия, което й подава червенокосата сестра, а после се обръща към мен и пак ми се усмихва. Ухилвам се накриво, напълно парализирана от ужас.

Полицията! Напълно бях забравила за полицията!